Какво родиха извънредните форуми на СДС и ДСБ

Какво се очертава за десницата след извънредните форуми на СДС и ДСБ този и миналия уикенд? Симпатизантите им очакваха знак за промяна, каквато заявка бе дадена от ръководствата на двете партии след загубата на евроизборите през май – поредна от серията изборни загуби.

СДС си избра нов лидер и ново ръководство или по-скоро старите бяха толкова загнили, че просто сами окапаха. За разлика от Петър Стоянов, за когото в СДС едва ли някой е проронил сълза въпреки емоционалната му поза на напускащ сцената, партията на Иван Костов показа страстно, че иска единствено него.

Костов, който бе казал, че е готов да се оттегли, определи като абсурдно и разочароващо това, че членовете на ДСБ нямат алтернатива за лидерския пост. Дори спомена, че се чувства “заложник” и “тотем”. Каза също, че наближават избори и не може да остави партията в криза. От друга страна, периодът може да бъде смятан за следизборен, защото преди два месеца имаше вот за евродепутати и той стана конкретната причина да се свиква извънреден форум и да се избира ново ръководство.

С преизбирането на Костов този път наистина всичко се стовари върху него или по-точно той си го стовари, след като не пожела да предложи каквато и да е друга алтернатива. Именно защото авторитетът му в ДСБ е изключително голям, той беше в позицията да каже, че се оттегля и да предложи някакво жизненоспособно решение. В момента не е ясно доколко наистина е разочарован, че ДСБ не генерира алтернатива, тъй като самият той в най-голяма степен носи отговорност за това.

Месеци наред ДСБ си блъскат главата над дилемата как така имат високи принципи, респектираща платформа и като цяло правилни политики, но все по-малко хора ги чуват и още по-малко хора ги разбират. Костов казва, че ДСБ трябва да останат верни на ценностите си и да намерим все пак разумен път към участие във властта. Което означава, че онези, които имат ценности и защитават принципите си, нямат особени шансове да се доберат до властта. Това донякъде е така, особено в сегашната политическа и медийна среда, но стъпвайки върху разбирането, че има пропаст между високите идеи и политическия прагматизъм, партията се самообрича на сектантско бъдеще. Група хора се затварят в своята общност, опазвайки “скрижалите” на истинските ценности от профанизиращото влияние на заобикалящия ги свят. Звучи абсурдно и е абсурдно.

И нямаше да има никакъв проблем с решенията и на ДСБ, и на СДС, ако не беше най-важният въпрос – осигурява ли това, което правят, истинска алтернатива за управлението на страната. Това всъщност е единствената гледна точка, която в случая е важна. И за съжаление, не може да се даде позитивен отговор. Не защото всички доводи, изтъкнати от делегатите на ДСБ за достойнствата на техния лидер не са верни, а защото неговото лидерство и това на заместника му Екатерина Михайлова вече се доказаха като ограничение за развитието и експанзията на партията.

ДСБ възникна преди три години в отговор на силния граждански порив за автентична дясна алтернатива, за нормалност и почтеност в политиката и зад тази кауза застанаха много хора, неизкушени в партийно строителство. Къде отиде целият този потенциал? Къде е живият рефлекс към събитията, хората, които усещат пулса на времето и които могат да печелят доверие?

Посланието, което дойде от СДС, е по-скоро за промяна и за някакво разместване на пластовете. Все още не е ясно какви реформи може да реализира новият лидер Пламен Юруков. От една страна е добре, че той изглежда “чисто нов” и абсолютно начинаещ на партийното поприще, като се има предвид в какви апаратни игри, интриги и комбинации са се овъртолили сините партийци. От друга страна, негови “патрони” са все министри и депутати от първото правителство на Иван Костов, част от тях уволнени или натирени от него и като цяло ползващи се със съмнителна слава. Става дума за бившия шеф на митниците Пламен Минев, за бившия зам.-министър на отбраната Пламен Радонов, който сега е предложен за главен секретар на СДС, твърди се за топли връзки с хора като бившия шеф на Агенцията за приватизация Захари Желязков и Христо Бисеров, свързани с мрачни корупционни “тайни” от времето на синия кабинет.

Добрата новина е, че и СДС, и ДСБ съзнават необходимостта от промяна, залагат на дългосрочни стратегии и не са склонни да злоупотребяват с политическо шарлатанство. Двете партии може би ще намерят начин и да си сътрудничат по – искрено, след като СДС смени своя лидер, а между Петър Стоянов и Иван Костов имаше органическа нетърпимост.

Освен това Иван Костов веднъж вече е оглавявал партия в катастрофално състояние и в момент на тотално отчаяние я е изкарвал на властови позиции. Преди 10 години обаче нещата бяха по- прости, срещу десните беше само техният класически противник БСП. Днес ситуацията е доста по-нестандартна и по-сложна – на терена се появиха редица “паранормални” играчи с поливалентно политическо поведение, популистки апел, но в една или друга степен удобни инструменти на същата БСП. Сега обаче те са “новите лица”, те печелят популярност, но и защото държат да са “класа”, им трябва някакъв “родов герб” за украса на ревера, например “марката СДС”.

Затова въпросът не е само избирателите да бъдат карани да припознаят “истинското” и да отхвърлят “ментето”, а и онези, които претендират да са “оригинала”, да изкарат на пазара някакъв по-актуален модел.

Още от България