Капанът на ниските заплати

Не е нормално ниското заплащане да е най-голямата реклама за правенето на бизнес у нас

Капанът на ниските заплати

Спорната открай време тема за заплащането на труда традиционно сблъсква синдикати и работодатели, но напоследък конфликтът помежду им се изостри до такава степен, че диалогът между тях по този въпрос вече е почти невъзможен.

Доскоро доминираше разбирането, че заплащането в частния сектор няма как да се обсъжда на политическо ниво, защото то не зависи от държавата и няма как да е обект на публичните политики. Така договарянето на заплатата и нейния размер беше представяно единствено като резултат от действието на пазарните сили и съответно - като индивидуален проблем на всеки един работник на трудовия пазар у нас.

В последно време обаче нараства разбирането, че макар държавата да не определя заплащането в частния сектор, тя има важна роля за състоянието на отношенията между двата най-важни фактора– капиталът и работната сила. В по-общ план отговорност на държавата е да гарантира върховенство на закона, прозрачна бизнес среда, възможност за реална и честна конкуренция, които са неотменен фактор за всяко проспериращо общество – каквото българското не е.

При кого отива произведеното от икономиката

Най-генералният икономически показател, който показва в какво състояние са тези отношения, е т. нар. първично разпределение на БВП, тоест каква част от произведеното от икономиката на страната отива у притежателите на капитала и какъв дял - към работната сила.

Макар въпросното разпределение да няма идеално съотношение, в най-развитите общества и икономики то е сравнително равномерно и дори с известен превес (тоест над 50%) в полза на работната сила. Иначе, при определени обстоятелства, когато капиталът получи прекалено висок дял от БВП, може да се стигне до по-сериозни социални сътресения и кризи.

По данни на Евростат за 2016 г. ,например, в Германия т. нар. компенсация на работещите (тоест средствата, които отиват за техните заплати, осигуровки и т. н.) е 50.8%, във Финландия - 48.7%, в Норвегия - 48.8% и т. н. За сравнение, делът на работещите в разпределението на БВП в Румъния е 34.2%, в Гърция – 33.4%, в Чехия – 40.8%. В България нивото е 41.4%, което е сериозно подобрение спрямо 2000 г., когато делът на работещите е бил едва 35.7%. За същия период делът на капитала се е свил - от 51.8% през 2000 г. на 45.6% през 2016 г.

Тези данни показват, че през последните 15 години България е започнала да подобрява съотношението между позициите на капитала и работната сила при разпределението на създаденото от икономиката. В същото време е видно, че има допълнително "пространство" в разпределението на БВП, което трябва да се насочи към работниците, ако страната се стреми към социална стабилност и по-голямо благополучие за по-голяма част от населението.

Затова е съвсем логично при подобна догонваща динамика за известен период от време заплатите да растат по-бързо от печалбите на компаниите, така че делът на работещите в разпределението на БВП да се увеличи. Това се случва в редица развиващи се и догонващи икономики, включително в българската.

По официални данни, представени от социалното министерство, средната работна заплата в България се е увеличила със 123% за период от десет години - от 431 лв. през 2007 г. на 962 лв. през 2016 г. Тази тенденция безспорно е положителна, макар да не е ясно каква част от въпросния ръст е реален и каква част е в резултат на ефекта на изсветляване на доходите. Известно е, че България има огромен сив сектор в икономиката, оценяван според някои изследвания на около 1/3 от БВП. Дори при тези обстоятелства обаче е важно тенденцията на ръст на официалните заплати не само да бъде продължена, но също и засилена.

Ниските заплати – предимство или недостатък

В момента бизнесът все повече се притеснява, че българската икономика губи едно от основните си конкурентни "предимства" спрямо европейските икономики – а именно ниските заплати.

Малките възнаграждения дълги години бяха представяни пред инвеститорите като предимство на България на международните пазари на стоки и услуги, но в последно време се оказват недостатък на пазара на труда. На фона на увеличаващите се облекчения за намиране на работа в чужбина, особено в ЕС, е пределно ясно, че ако заплатите в съседни или конкурентни държави са много по-високи или растат с много по-бързи темпове от тези в България, тези страни естествено ще продължат да привличат работната сила на държава, която е решена да поддържа ниски нива на заплащане. Логично е, че работниците с по-висока квалификация, а дори и тези с по-ниска ще напускат страната, докато имат възможност със същите си умения да изкарват значително по-високи доходи в други страни от ЕС.

Българският бизнес вече все по-осезаемо започва да усеща последиците от политиката на ниските заплати, макар да твърди, че проблемът не е в тях.

"Проблемът с работната сила е най-големият за България в този момент. Нещата са в бедствено положение и ако не вземем мерки, не виждам как ще постигнем този бленуван ръст на икономиката", заяви наскоро бизнесменът и председател на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Кирил Домусчиев.

Засега бизнесът твърди, че проблемът с недостига на работна ръка се дължи единствено на недъзите на образователната система и отказва да поеме отговорност за него. Неслучайно, работодателите виждат решението в една единствена посока - внос на по-нископлатени работници от държави като Украйна и дори Северна Корея, но не и в увеличение на заплатите.

Вдигането на заплатите не намалява конкурентоспособността

Основно твърдение на работодателите е, че увеличаването на заплатите спъва ръста на икономиката, която и без това произвежда малко.

"Много инвеститори вече заобикалят България, защото няма човешки ресурс, който да усвои техните евентуални вложения тук. В тази връзка почти винаги се поставя въпросът за рязкото повишаване на заплащането за ценните ни кадри. Не забравяйте, обаче, че страната ни има БВП на глава от населението около 6200 - 6300 евро. В цяла Европа тази цифра е 6 пъти по-голяма, а в една Румъния – с 30% повече. Не може да се иска да има рязко повишаване на доходите в страна, която е бедна и не произвежда почти нищо", твърди в блога си изпълнителният председател на Българската стопанска камара (БСК) Божидар Данев.

Фактите обаче сочат, че ускореното нарастване на възнагражденията в България към момента изобщо не подкопава ценовата конкуренция на икономиката. През 2016 г. например страната отчете излишък по текущата сметка в размер на близо 4%, а базисната инфлация, включваща цените на енергийните суровини и храните, е дори отрицателна. Ако ускореното нарастване на заплатите наистина беше проблем, щеше да се стигне най-малкото до по-сериозна инфлация и до по-сериозни проблеми с текущата сметка.

Производителността на труда

Вероятно най-често изричаният тезис на бизнеса против увеличението на заплатите е, че те не бива да растат изпреварващо спрямо производителността на труда.

Действително по данни на НСИ за четвъртото тримесечие на 2016 г. заплатите в България са се увеличили с 8.2%, докато производителността на труда - с едва 2.9%. В самите данни обаче има някои особености. Първо, показателят БВП, на базата на който се изчислява производителността на труда, търпи значителни ревизии поне две години след обявяване на предварителните данни, така че е напълно възможно крайните данни за производителността да се окажат по-високи от първоначално обявените. Освен това обявеният ръст на заплатите не отчита споменатия вече ефект от изсветляването на икономиката. Освен това, в България се засича задълбочаващо се неравенство в доходите, което води до факта, че около 70% от заетите в страната вземат под средната работна заплата по данни на КНСБ.

Но дори при хипотезата, че заплатите растат доста по-бързо от производителността на труда, трябва да е ясно, че ниската производителност не е проблем само на работниците. Да, България има най-ниската производителност на труда в ЕС, но до голяма степен това се дължи на факта, че производството у нас е организирано недостатъчно ефективно и в него се правят ниски инвестиции. За добро или за лошо, българската икономика се крепи предимно на производства, изискващи ниска и средна квалификация, в които добрата организация и смислените инвестиции са много важни за крайния резултат.

Разбира се, това по никакъв начин не отменя проблема с недъзите на образователната система и разминаването между нуждите на бизнеса и образователната подготовка, но това също е тема за цялото общество, включително за бизнеса.

Колкото и ниска да е производителността на труда в България, заплатите не покриват дори нея, става ясно от сравнителен анализ в рамките на ЕС.

Производителността на труда у нас е 43.2% от средната за ЕС28 за 2015 г., докато работниците получават едва около 18% от средните заплати в съюза. За сравнение, в България производителността на труда е 34% от тази в Германия (която е водещата европейска икономика), но работниците у нас получават едва 13% от германските заплати. Подобни данни карат синдикатите да твърдят, че у нас умишлено се води политика на поддържане на ниска цена на труда, която не съответства на производителността, като целта е бизнесът да печели от "социален дъмпинг".

Че проблем с размера на заплатите има, личи и от друго сериозно несъответствие в данните за производителността. Анализ на КНСБ от края на 2016 г. за заплащането и производителността на труда в различни браншове у нас показва, че в секторите, в които производителността на труда в България е по-ниска от тази в останалите страни от ЕС, това се компенсира с по-висока норма на печалба на фирмите и разпределението на добавената стойност е силно в полза на бизнеса.

"В добивната и преработващата промишленост прозводителността, добавената стойност и рентабилността не са далеч от европейските стойности (в някои случаи даже ги превъзхождат), докато разликите в заплащането са впечатляващи. Спрямо новите членки на ЕС българските заплати са между 50 и 80% по-ниски, а спрямо старите има истинска пропаст – у нас работещите получават от 3 до 10 пъти по-малко пари", твърди синдикатът.

Средната заплата расте, но същото важи и за неравенството в доходите

Заплатите у нас трябва да растат ускорено и заради устойчивата тенденция към задълбочаване на неравенството в растяща икономика. Това означава, че от растежа през последните години се облагодетелства все по-малък дял от населението.

Неравенството между богати и бедни в България ежегодно се задълбочава, показва статистиката на Националния статистически институт (НСИ). Само за пет години пропастта между 20-те процента от българите с най-ниски доходи и 20-те процента с най-високи се е разширила с 1/3. През 2012 г. най-богатите 20% от населението са получавали средно 6.1 пъти повече от най-бедните 20%, докато през 2016 г. те вече са взимали 7.9 пъти повече.

По показателя за неравенство България се нарежда на челната трета позиция в ЕС през 2015 г. след Румъния и Литва, сочат данните на Евростат. Средната разлика в доходите през въпросната година в ЕС28 е била 5.1 пъти при 7.1 пъти за България.

Същата тенденция – към нарастване на неравенството в страната, се засича и от данните на НСИ за т. нар. коефициент на Джини, който измерва неравенството в разпределението на благата в обществото между бедните и богатите. Въпросният показател нараства устойчиво през последните пет години – от 33.6 през 2012 г. на 38.3 през 2016 г., което означава, че неравновесието се увеличава.

Броят на официално бедните в България също не спира да се увеличава, става ясно още от данните на НСИ. От 1 559 000 души през 2012 г. те са достигнали 1 639 000 души през 2016 г., тоест 22.9% от населението. Това са хората, чиито доход е под линията на бедност, оценена през 2016 г. на 308.20 лв. на месец. Освен това България се отличава с феномена "работещи бедни", като техният дял не спира да се увеличава - от 7.4% през 2012 г. на 11.6% през 2016 г. по данни на НСИ.

Според традиционното тримесечно изследване на КНСБ едва 23% от българите са живели нормално в края на 2016 г., като доходите им са били над 563 лв. на месец на човек, колкото според синдиката са нужни за издръжка на живота. Останалите 77% от българите живеят с по-малко от необходимата сума за издръжка.

Профсъюзи са по-скоро играч в партийните и политически схеми

Заплатите в България изостават и поради една институционална причина – слабата роля на профсъюзите в икономиката.

Съществуващите синдикати у нас работят предимно в сектори от бюджетната сфера и в отделни, приватизирани по време на прехода предприятия. Те реално не покриват голяма част от икономиката на страната, което означава, че в преобладаващата част от фирмите няма колективно договаряне на заплащането, а договарящият се работник е сам и в много по-слаба позиция от тази на работодателя му.

Още повече, че съществува и информационна асиметрия, защото у нас няма прозрачност на нивата на заплащане и наемникът не знае каква разумна заплата може да поиска от евентуалния си работодател. Всичко това води до ситуация, в която действащите профсъюзи са по-скоро играч в партийните и политическите битки в управлението, отколкото истински икономически фактор, който се ползва с доверието на работещите и действително представлява интересите им.

Какво може да направи държавата

И макар да не може да диктува заплатите в частния сектор, държавата може да направи много за преодоляване на проблемите.

Инвестициите и реформите в образованието са безспорната задача №1 пред всяко правителство, което иска да адресира проблемите на пазара на труда, ръста на икономиката и борбата с бедността. Обещаното от ГЕРБ двойно увеличение на учителските заплати в това отношение е силна положителна заявка, която обаче трябва да бъде допълнена с още мерки.

Другият акцент са програмите за квалификация, преквалификация, учене през целия живот и стимулиране под най-различни форми на работниците, които повишават образованието и уменията си.

Могат да се предприемат и мерки за стимулиране на синдикалната дейност, включително създаването на нови профсъюзи, като чрез законодателни промени се предоставят повече правомощия на този тип организации в процеса на договаряне на заплащането.

Накрая, една сериозна мярка, която държавата е крайно време да наложи на бизнеса, е реалното плащане на осигурителната тежест, а защо не и поемане на по-висок дял на бизнеса в нея. Осигурителната тежест у нас към 2015 г. е най-ниската сред държавите от Централна и Източна Европа – 30.7%, като бизнесът поема 17.8%, а работникът – 12.9%. България е сред четирите държави в региона с най-висок дял от тежестта, който се поема от работника. В седемте други страни работещите поемат по-малка тежест, като в Естония например социалното облагане е 38%, като 34% се поемат от бизнеса и само 4% от работника. В момента структурата на данъчното облагане у нас (преки и косвени данъци) е силно в полза на фирмите, за сметка на потребителите и е крайно време работодателите да поемат по-чувствителен дял поне по отношение на социалното осигуряване.

*С тази публикация Mediapool поставя начало на дискусия по темата. Очакваме и други гледни точки и позиции, които могат да допринесат за смислен и отговорен разговор.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари