Каракачаните се превръщат в част от икономическия елит

"Бих искала да стана каракачанка. Някаква молба ли трябва да попълня?" - пита българка от Велико Търново, която се обажда във Федерацията на каракачаните в Сливен.

Въпросът ѝ, който едва ли е отправян към ромска, помашка, турска или каквато и да е друга малцинствена организация в България, разсмива хората в офиса на Федерацията. Отнема им известно време да обяснят на търсещата успех в живота жена, че принадлежността към техния етнос не е членство в бизнес клуб.

Каракачаните, които се определят като православни християни от гръцки произход, са сред малкото положителни примери за интегрирани в българското общество малцинствени групи. Предприемчиви, образовани и еманципирани, те все повече се налагат като най-напредналата прослойка в районите, където живеят.

Адаптивността, благополучието и впечатляващите им фолклорни традиции будят уважение, а често и ревност у другите етноси.

Това, обаче, е явление, донесено от демокрацията. Родителите на Николай Къчев, каракачанин от Сливен, са се родили в средата на 30-те години: майка му - в колиба в планината край Сливен, а баща му - на поляна в Странджа.

Прадедите му са сред десетината хиляди християни, които през 1830 г. напускат Гърция и се заселват из българските планини, където водят номадски живот на пастири. Според родовата легенда семейството на Николай произхожда от гръцката област Янина. То се преселва, преследвано заради християнската си вяра от турския паша Али Янински.

Подобно на останалите близо 15 000 каракачани в България, прадедите на Николай развъждат големи стада, пазени от кучета, известни днес като "каракачански". Покъщнината на най-богатото семейство в периода след преселването е "един конски товар". Каракачаните живеят в колиби от клони, които през лятото строят в планините, а през зимата - в равнината. Издигат и временни мандри, в които произвеждат сирене и кашкавал.

Социализмът в България слага край на номадския им живот.

През 1954 г. Министерският съвет на Народна република България задължава каракачаните да се установят на постоянно местожителство. Голяма част от тях не се подчиняват. За да ги принуди да го направят, през  1958 г. социалистическото управление национализира стадата им, като част от общата политика за премахване на частната собственост.

Каракачаните започват да търсят работа в градовете. Голяма част от тях се установяват в Сливен, Карнобат, Казанлък, Сопот, Карлово, Самоков, Дупница, Враца, Монтана, където живеят и сега. 

Семейството на Николай губи при национализацията 350 овце. Родителите му и много други като тях построяват колибите си в края на Сливен. Мъжете, а често и жените, започват работа в горското стопанство.

Николай е от първото поколение каракачани, родени в клиника. През 1962 г. семейството му вече има кирпичена къща в сливенския квартал "Ново село".

Каракачаните успяват да съхранят православната си вяра през периода на атеистично настроения социализъм, и тя се оказва едно от нещата, които при демократичните промени ги обединяват с българите.

Другото им предимство пред останалите малцинствени етноси в района е, че те успяват да образоват добре децата си. За разлика от ромите, те не са капсулирани от социалистическия режим и не са принудени да учат по специална “трудова” програма в училищата, която на практика затваря достъпа до университетите. 

Николай следва икономика. Но краят на социализма го изправя пред дилема, която стои пред много каракачани. Спечелил конкурс за чиновник в данъчното управление в Сливен, той избира да замине за Гърция.

Четири години заедно с жена си събира тютюн и със спечелените пари започва търговия с дрехи и маслини. После влага печалбата в предприятие за метални конструкции, което сега притежава. 

Историята на Николай е история на каракачаните от неговото поколение. Те вече 15 години пътуват до Гърция и често работят там сезонно, но влагат спечелените пари в България. Днес техният квартал "Ново село" е един от най-богатите в Сливен, те притежават много от магазините, ресторантите и предприятията в града.

Техни са шестте мандри, пет фирми за търговия с ядки на територията на цялата страна, също и нови бизнес сгради в центъра на Сливен.

През последното десетилетие каракачаните стават важна част и от обществения елит. С такъв произход са областният управител на Сливен Христина Чолакова, председателят на областната организация на СДС Димитър Балездров, главният секретар на клуб “Отворено общество” Яни Блецов и кметът на град Котел Георги Дедов.

Еманципацията, която успяват да постигнат сред българите през последните петнайсет години, е забележителна, макар и да не е винаги положително приемана.

Само преди две десетилетия много от тях са изпитвали притеснение да споменават различната си идентичност.

“Детските ми спомени са лоши, съучениците ми не знаеха какво е каракачанка и ме възприемаха като гръцка циганка" – казва Пенка Атанасова, на 37 г. от Сливен.

Николай Къчев има подобни спомени от следването си във Варна през 80-те, където смесица от неудобство и страх го кара да премълчава произхода си.

Сега за общността това изглежда сравнително далечно минало. Тя има своя федерация, в която членуват 20 културно-просветни дружества от страната.

От 1991 г. децата на каракачаните могат да учат гръцки като майчин език в училище. В момента от това право се възползват близо 130 деца, като половината от тях усвояват езика в клуб на федерацията.

Чувствайки се по-свободни да заявяват различната си етническа принадлежност, четирите хиляди каракачани в Сливен постепенно губят предубежденията си към българската общност.

Те са отменили някогашното правило да образуват семейства само в рамките на своята малцинствена група.

"На всеки двама приятели каракачани, имам 22 приятели българи", казва Коста Хътов, бизнесмен от Сливен.

Житейските успехи на каракачаните ги предпазват от презрителното отношение и социалната дискриминация, които се наблюдават в българското общество към по-бедните малцинства на роми, помаци и турци. Нарастващото им благополучие, обаче, също често е интерпретирано зле.

"Наскоро една жена, която не знаеше каква съм, каза: “Виж оная новата сграда, и тя каракачанска – тия мръсни каракачани по пари ходят", - разказва Пенка Атанасова.

Много каракачани споделят притесненията си от известната степен на завист, която започват все по-ясно да долавят в отношението на българите.

"Сега не ни е срам от произхода, сега ни е страх от завистта”, обобщава 22-годишната Пенка Янева.

*Веселина Седларска е наблюдател във в. "Новинар" .Балканската мрежа за разследващи репортажи в България - локализиран проект на Института за военни и мирновременни репортажи в Лондон.

Още по темата
Още от България