Когато мъртвите гласуват...

Колкото и да се иска на едни или да не се иска на други, предстоят избори. Проблемът е, че дори тези 59% от нашите съграждани, твърдо решили (според изследването на "Алфа рисърч”) да гласуват за президент, не знаят за кого.

Първа специфика на тези избори: липсата на кандидатури до последния момент, което не е политическа неразбория, а умисъл. По този начин демократичната процедура се изпразва от съдържание, а институцията олеква.

Замислете се какво се получава тогава: ще гласуват малко над половината от българските граждани, от които двете основни президентски двойки ще съберат най-много по една трета от гласовете. Накрая новият български президент (който и да е той), ще бъде избран реално от около 15% от населението: политическите клиентели на подкрепящите го партии, заедно с контролираната от тях администрация и корпоративния вот, без да изключваме, разбира се, шепата негови симпатизанти. Да не говорим за референдума (каквито и както и да са формулирани въпросите в него), който е малко вероятно да събере 3 млн. гласове.

Перспектива не е сияйна и няма как да ни радва. Така се стига до онова, което още в зората на ХХ в. Шарл Пеги бе нарекъл карнавала на властта: „правителството прави изборите, а изборите правят правителството… Населението гледа, а страната е приканена да плати.” Звучи до болка познато.

Втората специфика на тези избори е също добре позната: наложените ограничения върху гласуването в чужбина и "мъртвите души” в избирателните списъци. По тях много се изписа и изговори, тъй че няма да се спирам отново на това.

По-важното според мен е какво следва след президентските избори наесен. Не само по отношение на избора на нов държавен глава (който е от съществено значение в създалата се ситуация в България), но и на гражданската активност, доста позамряла от началото на годината.

Политически задънената улица, в която се озовахме, донякъде се дължи и на пасивността на гражданите. Сякаш забравихме уроците от лятото на 2013 г. Тогава политиката се коригираше от колективното гражданско действие, нещо което нарекох тогава "хоризонтална гражданственост”, покриваща случващото се в най-широк периметър. От изразяването на критически глас на протестите чак до отдръпването или безразличието (както е показано и в класическата творба на Албърт Хиршман Exit, Voice and Loyality, 1970).

Сега е друго, във времето на апатията сме, в съчетание с политическия популизъм, който ни залива отвсякъде. Пълно политическо мъртвило. Вождове, полу-вождове и четвърт-вождове, пишман патриоти и "руски копанки” (както ги е наричал Захари Стоянов), са навред в очакване откъде ще капне нещо. А в същото това време доверието на гражданите намалява, пропорционално на желанието им да не гласуват. Което, според теорията на демокрацията, е условие за злоупотреба с власт. Огюст Конт го е формулирал отдавна: народната мощ се проявява най-вече в порицанието. Сиреч управляващият народ е недоверчивият към властта народ.

А какъв е бездействащият народ, всеки сам да си отговори.

Въпросът днес е: как отново да върнем хората в политиката?

Изборите, каквито и да са те, са само една от формите на демократичната активност.
Политическото не се изчерпва с еднократното заставане пред урните.
Да, гласуването е от съществено значение (важно е да се гласува, но и да има за кого да се гласува). Това е демокрацията на изразяването. Не по-малко важни обаче са и други форми на общото ни живеене, каквито са включването и намесата, които френският политолог Пиер Розанвалон нарича "истинските моменти на обществения живот. А тъкмо те се поизгубиха в днешната българската политика, сведена до партийните си активи и до медийното отразяване на поредните премъдрости на вождовете.

И тъй като от изток подухват променливи ветрове, не е все едно как гражданите ще се включат и по какви подводни камъни стъпваме.

Как изглежда карнавалът на българската политика днес е въпросът на въпросите.
Засега той изглежда рестриктивен и изключващ: няма да дадем, няма да позволим на други (разни българи в чужбина) да определят управлението на страната, по какви правила и как ще живеем тук.

Боя се обаче, че това е само първата стъпка.

Втората винаги идва с внасянето на опит отнякъде. И тъй като на част от българите им е писнало, а на останалите е попречено да гласуват, ще трябва да се изнамери нещо стъписващо ново.

А тъкмо в Путинова Русия се случват умонепостижими неща, до които нашенските русофили тепърва ще трябва да дорастват.

Така например около 24 май на организирания от Кремъл Антикризисен форум в Александро-Невската лавра в Петербург бе лансирана следната зашеметяваща идея за демокрацията: руският академик Александър Агеев, директор на Института за икономически стратегии към РАН, заяви, че се обмисля възможността да се предоставят избирателни права на …27 млн. загинали в хода на Великата отечествена война… Да, няма грешка, не мислете, че сте схванали погрешно. Просто сме в прякото продължение на Гоголевите "Мъртви души”: "Е, да, не за живите иде реч; Бог с тях. За мъртвите питам…”.

Идеята на академик Агеев (член на авторитетния "Изборски форум”, заедно с кремълските евразийци акад. Сергей Глазев, проф. Александър Дугин и Александър Проханов) е съвсем конкретна: щом "Великата отечествена война е точката на консолидация на руското общество, редно е да се даде възможност на загиналите 27 млн. руски граждани да влияят на текущата политика на Русия, за чието развитие и спасение те са имали непосредствен принос”.

А как на практика може да стане това? И тук академик Агеев има повече от конкретно предложение, обсъждано в кремълските среди: от тяхно име да гласуват специално упълномощените им потомци, избрани по подобие на инициативата "Безсмъртният полк”.
Ето няколко думи за нея. От година насам по идея на Путин стотици хиляди руснаци излизат на 9 май, а и на други национални празници, с портретите на загиналите си във войната родственици. Акция, която изисква размисъл.

Макар и да се представя като спонтанна инициатива от низините, "Безсмъртният полк” е гигантска пиар-акция на Кремъл, целяща да покаже, че Русия не е само "ресурсна държава” (петрол, газ и ядрени ракети), а нещо като "патриархат” с родовоплеменни корени, което прави толкова важни фигурата на Ветерана и обобщения образ на Дядото-Герой. Езикът на акцията е смайващо елементарен: "Воювали сме! Победили сме! И пак ще победим! Влезли сме във Варшава и Берлин и отново ще влезем там…”. Но не това е най-главното. Руски журналисти пишат, че истинските ветерани от Втората световна се броят на пръсти (повечето, вследствие на раните си, са се споминали на 60-70 години), а вместо тях на обществото се представят техни връстници, накичени с медали. И друго, което е още по-стъписващо – пълната карнавалност на това начинание. Войната е трагедия, скръб, оголена памет.

В акцията "Безсмъртният полк” няма нищо такова. Пълно отсъствие на семейна памет и лични истории. Стотици хиляди хора, фанатизирани от страната си и нейното историческо минало, дефилират широко усмихнати, със съветски знамена и портрети в ръце. И което е още по-стряскащото – настоящето е вместено по доста уродлив начин в тази карнавалност на Победата: децата шестват заедно с родителите си, облечени във военни униформи и накичени с медали; пуснати са в продажба специални детски колички във формата на танкове и самолети. А мнозина руснаци слагат по колите си надписи: "Към Берлин” и "Отивам за немкини”…

Тъкмо в този контекст идва и предложението на акад. Александър Агеев 27 млн. загинали по време на Втората световна война да гласуват, представлявани със специални удостоверения от своите потомци. При това, допълва той, "редно е да се даде такова право и на други поколения загинали граждани на Русия (какви и колко академикът обаче не уточнява).
Идеята е повече от стъписваща. Тя има толкова общо със съвременната изборна система, колкото Путин с демокрацията. В Русия така и така "гласуват” милиони "мъртви души”, та никой няма съмнение, че Путин ще се удържи пожизнено на трона. Кому тогава е потребно подобно политическо зомбиране?

Целта е явно по-глобална: да се уверят руснаците, че властта в Русия е самодържавна и сакрална, а репресиите също имат сакрална природа – така че Иван Грозни и Сталин (заслужаващи скорошна канонизация) да си подадат днес ръце, държейки в тях бюлетини с името на Владимир Владимирович Путин.

Изглежда, че все пак властта в Русия не се доверява напълно на живите, щом решава да принуди и "мъртвите да гласуват”.

"Зомби-инициативата” на Агеев предизвика истински взрив в руските социални мрежи.
Едни пускат карикатури на Александър Матросов, който вместо на амбразурата, посмъртно щял да скочи върху изборната урна, други твърдят, че самият Владимир Владимирович бил загинал още през 1945 г. в Берлин в пиянска свада със сержантите Егоров и Кантария кой пръв да забие червения флаг върху Райхстага, а Русия се управлява от синклит от негови двойници или от неговия призрак, натъпкан с ботокс, силикон и формалин, който за по-сигурно нощем преспива в мавзолея на Ленин.

Само представете си как това избирателно право може да се разшири и към предишните поколения. В туитър попаднах на предложения да се гласува и от името на Иван Сусанин, на Минин и Пожарски, както и на победените поляци. Други се питат кога ще приключат изборите, докато се извървят всички воини от Куликовската битка или Чудското езело и какво ще правят живите, докато гласът на Левитан (прочутият говорител на Московското радио), извиква поименно полковете още от Гражданската война…

Някои негодуват, че раздигат костите на загиналите в ГУЛАГ, в подземията на Лубянка и на Бутовския полигон, които едва ли биха били щастливи да пуснат гласа си за чекиста Путин.
А най-големите шегаджии иронично питат дали на покойниците няма да бъдат делегирани и пълни избирателни права – не само да избират, но и да бъдат избирани. Както е в Северна Корея, където Ким Ир Сен отдавна е мъртъв, но длъжността президент му е закрепена посмъртно, така че той продължава да управлява, а народът е повече от доволен. Някои пък предлагат гласовете да брои покойната българска гледачка баба Ванга, тъй популярна в Русия. На нея май щяло да ѝ се получи.

Спирам дотук с този невероятен руски принос към световната изборна система, питайки се няма ли у нас той да намери своите адепти, предвид на сегашната политическа криза.
Колко му е Божидар Димитров, след като надстрои Голямата базилика в Плиска, да поиска изборни права за Аспаруховите българи (представлявани чрез генетична карта от своите потомци). А сетне и за Кубратовите или Алцековите българи. А още по-сетне и за тези от държавата на цар Иван-Асен II, простираща се от Струмица до Яш и от Оршова до Одрин (с възторжената подкрепа на ВМРО и ПФ).

Тогава ще се приеме истинският български Изборен кодекс, който ще е за чудо и приказ, не като сегашния.

В него само "най-истинските българи” (от хан Аспарух до Тодор Живков, сиреч на чиито паметници политиците поднасят цветя) ще имат право на глас.

А живите просто ще пускат от тяхно име бюлетини.
Все едно за кого.

*Коментара на Тони Николов публикуваме от "Портал Култура"