На 22 септември 2008 г., Денят на независимостта, Огнян Стефанов, главен редактор на електронното издание frоgnews.bg, е проследен, причакан в тъмна уличка, и пребит до смърт от професионална наказателна бригада в центъра на София. Убийците го смазват хладнокръвно и методично, натрошaвайки цялото му тяло с чукове, винкели и тръби...Чудото обаче се случва. Журналистът се завръща от онзи свят. Следват поредица от сложни операции. Докато е в реанимацията, ченгета го разпитват за нападателите, също и за скандалния сайт "Опасните", който за кратко време е успял да предизвика яростни настроения, закани и нападки срещу Огнян Стефанов...
Първата, загнездила се в главата ми мисъл, бе тази, защо ме пребиха. След нея, като птиците на Хичкок, ме връхлетяха следващите: кои бяха нападателите, кой ги изпрати, защо останах жив.
Да търсиш отговори на подобни мисли е почти същото като да те удрят с железа – падаш и си отчаяно беззащитен. Най-непоносимо е обаче усещането, че невидима опасност дебне от засада близките ти. Не знаеш как да ги опазиш. В същото време те притиска съмнението, че лошото ги преследва по твоя вина. Пожелавам това усещане на двама-трима души. Те си знаят.
В такъв момент е най-добре да се оставиш на спомена от онези фатални часове. Да се опиташ от него да изтръгнеш обяснение за случилото се.
В главата ми са се запечатали кадрите от нощта на 22 септември 2008 година. Не че ги искам, но вече с тях сме едно.
Имах среща в ресторант "Кипарис” с бизнесмена Ивелин Банев-Брендо и адвокатът му Петър Колчев. Видяхме се към 20.00 часа. Обсъждахме рекламата на "Хоум фор ю” в сайта Фрогнюз, дали ще спира или ще продължи излъчването на банер. Говорихме и за интервю, което отдавна искахме от Банев във връзка с различни писания в пресата и изявления на прокурори, че е замесен в незаконни сделки. Обсъдихме и завършилите неотдавна Летни олимпийски игри в Пекин. Банев е бивш борец и познава доста хора от спортните среди. Бяха спокойни, не забелязах дори сянка на тревога по лицата им. Бяха без охрана, не знаех дори дали имат шофьор.
Към 10.30 часа излязохме от ресторанта и вече на тротоара си взехме довиждане. Те поеха в своята посока, а аз към моята кола, която бе паркирана наблизо. Беше тъмно и тихо. Не преминаваха и автомобили по ул. "Петко Каравелов”, на гърба на басейна "Спартак”. Кротка септемврийска вечер.
Бях направил 3-4 крачки, когато чух някой да произнася името ми. Изведнъж, сякаш изплувал от черните сенки на дърветата, пред мен изникна мъж. Докато се чудех какво става, видях, че той посяга да ме удари в лицето. Инстинктивно се наведох или съм се изместил встрани – не си спомням точно. В този момент върху ми се посипаха удари: един, втори, трети...Водопад от болка, изненада и ужас.
Опитах се да преброя нападателите, както и шансовете ми да се измъкна от стоманената кавалкада.
Банев и Колчев се опитаха да ми помогнат, чух стъпките им, гласът на Банев: "Ей, какво правите, спрете...”. Така и не стигнаха до мен. Много по-късно, вече в болницата, разбрах, че на Брендо са му счупили носа, а на адвоката Колчев две ребра. Според тях нападателите били десетина души.
Повтарях си, че трябва да остана прав, да не падам, за да не ме довършат с ритници. Прикривах главата си с ръце – начупиха ги като солети. Чувах гласа си: "Момчета, спрете, какво правите?!”.
След това осъзнах, че това е капан, че няма никаква грешка, че аз съм мишената и целта на нападението. Това ме ужаси. Опитах се да викам за помощ, но нямам представа дали се е получило нещо. Шокът ме завладя и скова. Ударите продължаваха, чувах как костите ми глухо ечат сломени, от раните шурнаха топли извори, които не виждах, но усещах. Кървави извори. Молех убийците да спрат, да ме оставят, защото вече съм потрошен целия. Ударите обаче продължиха методично да транжират тялото ми. Кланица на улицата, животното бях аз. Вече на земята поех последните ритници в слабините, в стомаха, в гърба. След това ескадрона на смъртта се изнесе; чувах бързите уверени стъпки, тропот на тела, пълни с адреналин.
После... После се оказах в царството на тишината, тежка и хладна като оловна плоча. Само ударите на сърцето ми подсказваха, че не съм мъртъв. Ръцете ми бяха станали непослушни и лепкави. В този момент осъзнах кристално ясно, че с мен се е случило нещо фатално, нещо непоправимо.
Бях в съзнание.
Помъчих се да извадя мобилния си телефон, но не успях. Нямаше начин да успея, защото сто паркинсона се бяха забили в тях. Понечих да стана, но и това не бе по силите ми.
Тогава чух гласове и видях от ресторанта да излизат забързани фигури. Някои от тях бяха сервитьорите, които ме познаваха, сигурно имаше и уплашени и любопитни посетители. Суетяха се, нещо трескаво говореха, питаха ме какво е станало, опитваха се да ми помогнат. Помолих ги да се обадят на съпругата ми. С последните парчета от гласа ми сглобих номера на телефона ѝ.
През това време пристигнаха полицаи. Разпоредиха никой да не ме пипа, защото не се знае какви са пораженията. Питаха ме нещо, нещо им отговорих. Нямах представа колко време е минало от началото на нападението. Лежах на тротоара, очите ми се затваряха, започнах да се унасям, сякаш заспивах, сякаш исках да се скрия в някакъв сън, който да докаже след време, че кошмарът е виртуален. Съзнанието ми обаче крещеше да остана буден, да не се отпускам. Знаех, че това може да се окаже от решаващо значение. Същото ми повтаряха момчетата от ресторанта, униформените и някакви други хора.
Тогава пристигна линейката. Започнаха да ме прехвърлят на носилка. Повтарях непрекъснато, че трябва да ме откарат във Военна болница. Бях убеден, че само там могат да ми помогнат. Защо – нямам представа. Силите ме напускаха, но все още не се предавах. Не се предавах? Глупости! Бях се предал, защото вече не бях аз – бяха ми отнели тялото. По брутален и садистичен начин, а аз не бях успял да го защитя.
В коридора към Шокова зала усетих, че някой ми разрязва дънките, пуловера, ризата, обувките... Някой ме питаше за кръвната група, дали съм алергичен към лекарства, имам ли проблеми със сърцето. Отвръщах механично. Умората ме превземаше, както есенна мъгла бреговете на река.
Минахме през някаква врата и тогава усетих, че силите ме напускат предателски. Напрегнах се за последно да си спомня какво знам за смъртта, какво пишеше в книгите, които бях прочел и филмите, които бях изгледал. Помъчих се да подредя спомените си, неща, които трябваше да превъртя на бързи обороти в съзнанието си на всяка цена в тези последни мигове. Трябваше да си спомня живота, който живях, да подредя скъпите мигове... Не се получи.
Безразборно пред погледа ми изплуваха лицата на близки хора, лудешки се прескачаха спомени от детството ми... Уплаших се, че няма да успея да „видя” всичко, което исках да си припомня в този момент. Стана ми мъчно. Боже, не знаете колко мъчно.
Вече не усещах болка – къде се дяна тази убийца на сетивата? И тя ли ме изоставяше?
Осъзнавах, че съм в ръцете на екипите от болницата. Но това вече нямаше никакво значение. Трябваше да си тръгвам. Помислих си, че някъде ме очакват мама и татко, баба, вуйчо, приятели... Прииска ми се да стигна по-бързо при тях. Не, не ми се умираше, но съзнавах, че това е краят. Много пъти бях мислил за смъртта, но никога не си я бях представял така. Не я очаквах и така неканена. А тя вече беше тук и си уреждахме отношенията.
Потъвах, потъвах, сякаш се отдалечавах от всичко, което ми бе познато и мило допреди няколко минути само. Отдалечавах се тихо, без шум и блясък от моя свят.
Започна да ме обгръща тъмнина. "Това е, свърши се...”. И краят ме обгърна...
Далече, далече, нейде много далече останаха гласовете на лекарите, споменът за ударите, за линейката, за окървавените и разрязани дрехи, които бяха умрели минути преди мен.
Прекрачих някъде, без да знам къде. Аз и мракът. Аз - в мрака. Той бе много по-силен, но нежен. Наистина бе добър: отне ми болката и страха, успокои ме в обятията си. Нямаше "Ах този джаз”, нито тунел и ярка светлина, нито духът ми се извиси над тялото... Просто черното победи светлината и ме взе със себе си.
Ето как ставала тази работа...
Не умрях като на кино.
Умрях наистина.
Вие ни познавате. Нека го направим взаимно!
Отделете няколко минути за анкетата и ни помогнете да сме ви по-полезни.
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
64 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Скоро по сергиите!
Наистина, болезнено. Но защо авторът се прави, че не знае защо му се е случило. Във всички такива случаи потърпевшите заявяват категорично, че не са получавнали заплахи, че нямат врагове, че бизнесът им е кристално чист, че просто недоумяват защо точно тях бият, взривяват или убиват. Така е по-лесно и за разследващите. Да е разкрит досега извършител на занково убийство? На Луканов? За него не броим измислените и набедени оправдани подсъдими. На Илия Павлов? На Емо Кюлев? На Илиевите висаджии...Няма и да има...Всички те бяха чисти и прозрачни, нали? Стефанов е свестен човек, но е влязал твърде дълбоко в блатото. А там и бият...
Като ти прочетох коментара оставам с впечатлението,че одобряваш побоя ?
Не одобрявам. Нищо в този свят не е създадено като добро с насилие. Съчувсвам на Огнян. Но е твърде вътре с оръжейни босове, с разни други такива добри другари. И сигурно знае кой и защо го е подложил на тази жестокост. Макар, че дори и да каже...май никому нищо няма да ес случи. Маджовци, Маргини...Всякаква гад е на свобода и колегите на Огнян ги превръщат в национални герои. Тъжно.
Стефанов,още ли се чудиш кой искаше да те довърши така жестоко.Още ли се чудиш кой ги е изпратил.Знай че част от този гладен и беден народ,уплашен народ те подържа,не трябва да се плашиш след този случай,трябва да употребяваш жестоко твоето журналистическо перо срещу тази зган,народа няма да те остави.Но и твойте колеги трябва да си помислят малко
Гоце трипера е злопаметен.
да, но както се казва - никога не е късно ...
а от бойчо тупалников се разнася миризма на кенеф и разложение. само сьщество с много ниськ моирал може да злорадства за това, че някой е пребит с чукове - който и да е той.
Гоце злопаметния има трипер.
Не кома, а амнезия би трябвало да се казва афтобиографията на този чиляк. Оги Затвори Очички знае много добре защо го биха. Когато харчеше паричките за поръчката не се оплакваше. Мръсно агентурно копиле, което заслужава да си стои на дъното на кенефа. Читателите трябва да внимават да не го настъпат,,че лошо мирише.