Кой какво е готов да сложи на масата на преговорите в Копенхаген

Времето, в което се надявахме на правно обвързващо споразумение в Копенхаген, целящо конкретни ангажименти за намаляване емисиите парникови газове, сякаш отдавна отмина. Несъгласията между богати и бедни не са преодолени, поне засега. Всяка от страните има свое виждане за това кой трябва да намали емисиите, с колко, затова колко ще струва и кой ще плати. На дневен ред сега е сключването на политически стабилен пакт, който на свой ред да доведе до конкретни цели за намаляване на емисиите парникови газове следващата година, най-късно през месец декември в Мексико.

Последни новини

В понеделник Дания, домакин на срещата, излезе с ново предложение за подписване на споразумение, което обещава намаляване на глобалните емисии с 50% до 2050 г., в сравнение с нивата от 1990 г., като голямата част (80%) да бъде поета от богатите страни.

Предложението включва и приемането, като част от политическото споразумение, на 2020-та за година на пик в глобалните емисии. Според датския министър-председател Ларс Льоке Расмусен политическото споразумение трябва да е разписано на 5-8 страници, като в приложения да са изброени задълженията на отделните страни, като например цели за 2020 г., касаещи развитите държави.

Европейският съюз се ангажира с намаляване на емисиите с 20% до 2020 г. спрямо нивата от 1990 г. още през декември 2008 г. Този ангажимент може да достигне и 30% при подобни действия от страна на другите развити страни. Европейските парламентаристи са дори още по амбициозни – намаляване между 25-40% до 2020 г. ЕС е отговорен за 11.8% от глобалните емисии. Една от страните, от които най-много зависи постигане на адекватен ангажимент към климата на земята, са САЩ.

САЩ

Вторият в света "производител” на парникови газове (15.5% от глобалните емисии) обеща, че ще заяви цел преди форума в Копенхаген. Засега тази цел е "някъде около 17%” до 2020 г. в сравнение с 2005 г. Шведският министър на околната среда Андреас Карлгрен заяви, че САЩ биха могли да постигнат и по-сериозно намаляване в този период, като например предприемат повече действия срещу обезлесяването.

И това вероятно е така. В преговорния процес на ООН целите обикновено се представят спрямо 1990 г., а емисиите на САЩ са се увеличили с 15% от тогава. Това означава, че ангажиментът на Обама е само за няколко процента. Дори и този незначителен ангажимент обаче бива бавен от Сената, който така и не дава знак за готовност да приеме закон за климатичните промени.

Тук трябва да си припомним рекордните суми, които енергийната индустрия харчи за лобиране срещу приемането му. Според анализа на Center for Responsive Politics нефтената и газовата индустрия са похарчили над 120 милиона долара за лобиране в правителството само през последните 9 месеца. Без подкрепата на Конгреса Обама остава самотен в представянето на САЩ, но, със или без закон, присъствието му на форума е задължително.

Британският писател Джордж Монибот казва: "Аз не се концентрирам върху ролята на САЩ, защото те са единственото препятствие към постигането на силно споразумение в Копенхаген, а защото никой досега не е направил толкова, колкото тях в ущърб на глобалните климатични действия.” И продължава: "Когато ЕС предложи намаляване на емисиите с 15% до 2010 г. по време на преговорите, предхождащи Протокола от Киото, САЩ направиха всичко възможно тази цел да бъде свалена до 5.2% до 2012 г., след което дори не ратифицираха документа.”

САЩ, на които в крайна сметка никой не може да оказва натиск, настояват Китай, Индия, Южна Африка и Бразилия да се ангажират с мерки за забавяне ръста на емисиите. Но какво е мнението на тази група държави?

Китай, Индия и останалите

В края на миналата седмица в Пекин високопоставени представители на Китай (страната е отговорна за 20.7% от глобалните емисии), Индия, Южна Африка и Бразилия постигнаха съгласие относно основните въпроси преди срещата в Копенхаген. Една от точките касае Запада, пред който се потвърждава необходимостта от предоставяне на финанси и технологии на развиващите се държави, за да могат последните да посрещнат предизвикателствата на глобалното затопляне.

Нека припомним и искането на Китай богатите държави да намалят емисиите си с 40% до 2020 г. От своя страна "производител” номер едно на парникови газове се ангажира да намали ръста в емисиите си, чрез намаляване количеството въглероден диоксид отделено за производството на единица брутен вътрешен продукт с 40-45% до 2020 г. в равнение с 2005 г., като това несъмнено добавя към импулса на срещата в Копенхаген.

Индия (5% от глобалните емисии) се ангажира да бъде партньор в преговорите, който да допринесе за международно споразумение, а не да се превръща в пречка за него. Но в основата на своята международна платформа за климата Индия настоява, че емисиите ѝ на глава от населението никога няма да стигнат до средното за развитите страни.

Освен това според Индия в основата на проблема не е населението, а консумацията. Страната не се ангажира международно с правно обвързващи цели за намаляване на емисиите си. Въпреки това предлага национални мерки, като увеличаване на дела на възобновяемата енергия, по-стриктни стандарти за горивната ефективност, задължителни кодове за зелени сгради, намаляване на енергийното потребление и строителството на по-ефективни ТЕЦ. Проблемът е, че досега никой не обръща сериозно внимание на целите поставени още 2001 г. – нито индустрията, нито органите, от които се очаква изпълнението им.

Финанси

Позитивизмът и песимизмът се редуват всеки ден в последния месец и ту добавят към импулса на преговорите в датската столица, ту отнемат от него. Това прави прогнозирането на резултатите доста трудно. Две неща обаче са ясни: споразумение може да бъде постигнато само при консенсус, затова какво разпределение на бремето за ограничаване на емисиите е справедливо (включително между богатите страни), и при реална финансова помощ за по-бедните държави.

За първото условие решението изглежда не толкова непостижимо, макар и да зависи от много условия. Дали САЩ ще потвърдят намерението си да не обърнат гръб на света и този път?

Япония (3.3% от глобалните емисии) се ангажира с намаляване на емисиите с 25% до 2020 г. в сравнение с 1990 г. (при подобни амбиции и от другите държави), но инициативата на министър-председателя среща опозицията на индустрията.

Австралия (1.5% от глобалните емисии) е на път да стартира своя схема за търговия с емисии през юли 2011 г., която да включва 1 000 от най-големите замърсители в страната. Това ще е втората локална такава схема (след тази на ЕС). Амбицията на австралийците е за намаляване на емисиите с 5 до 25% до 2020 г. в сравнение с 2000 г., като процентът зависи отново от ангажимента на останалите държави.

Проблем за океанската държава могат да се окаже противопоставянето на някои то лидерите на опозицията. Въпреки това правителството се радва на широка обществена подкрепа и очакванията са предложението да бъде одобрено.

Що се отнася до второто условие, то също не изглежда непостижимо. Африканският съюз (група от 52 африкански държави) настоява богатите страни да платят 0.5% от БВП, за да помогнат на развиващите се в борбата им с климатичните промени. Те желаят 67 милиарда годишно за адаптационни мерки в Африка. Искането на Китай е тази подкрепа да бъде 1% от БВП годишно. Такова е и искането на малките островни държави.

В отговор на готовността на Обама да се ангажира с количествено намаляване на емисиите, Европейският парламент настоя пред европейските лидери да отидат на масата за преговори с 30 милиарда евро климатична помощ. По-рано ЕС излезе с позиция, че по-бедните държави се нуждаят от 150 милиарда долара на година до 2020 г. и бе изразил готовност да плати между 7 и 22 милиарда долара от публичните финанси в тяхна подкрепа.

Според лорд Никълъс Стърн "развитите държави трябва да покажат ангажимента си предоставяйки 50 милиарда долара на година до 2015 г., 100 милиарда до 2020 г. и близо 200 милиарда през двадесетте години на нашия.”

"Това може би звучи като голяма сума”, продължава той, "но 50 милиарда са около 0.1% от очаквания БВП на богатите държави през 2015 г. и сумата е твърде малка в сравнение с разходите, които ни очакват, ако не съумеем да постигнем силно международно споразумение за справяне с глобалното затопляне.”