Колко тежи думата на България? Министър Петрова е подкрепила декларацията за Украйна, от която сега заедно с Радев се отричат

Премиерът Румен Радев и външната му министърка Велислава Петрова вече втори ден се обясняват около разнобоя в българската позиция за Украйна. С това цялата история става все по-абсурдна, противоречива и компрометираща за страната.

Какви са фактите

На 14 юли премиерът Радев обяви в Париж, че България няма да участва в "коалицията на желаещите" за Украйна, чиито лидери от около 40 държави бяха знаково поканени от президента Еманюел Макрон във френската столица в деня на националния празник на страната. На 15 юли външният министър Велислава Петрова отиде в Киев, където участва в срещата на върха Украйна - Югоизточна Европа. Именно там Петрова, заедно с представителите на останалите държави (без сръбския президент Александър Вучич), подкрепя декларацията за Украйна.

Митът за подписа

Вместо да даде ясен отговор, правителството избра друга линия на защита. След като медиите посочиха разминаването, министър Петрова обясни, че не е подписвала декларацията. Същото повтори и премиерът Радев.

Само че спорът не е дали има подпис, тъй като подобни декларации не се подписват.

Нито един от лидерите и министрите, участвали в срещата в Киев, не е положил подпис под документа. Декларацията е приета с консенсус – стандартна практика в подобен международен формат. Това признава и самата Петрова.

"Декларации от такъв тип се приемат постоянно на различен вид формати и нямат нужда от формален подпис", коментира тя, с което опроверга собствената си защитна теза.

Но въпросът не е има ли подпис, а дали България е дала съгласие декларацията да бъде приета от нейно име.

Отговорът е категорично "да"

Министър Петрова не е заявила резерви или възражения по текста по време на срещата. Напротив.

По информация на Mediapool проектът на декларацията е бил предварително обсъден с всички участници, включително и с българската страна – обичайна дипломатическа практика.

България отлично е знаела, че подкрепя документ, който съдържа подкрепа за "Коалицията на желаещите", за създаването на специален трибунал за руската агресия и за продължаването на военната и финансовата помощ за Украйна.

Именно затова последвалите обяснения изглеждат като опит да бъде подменен предметът на разговора.

Вместо да се обсъжда защо България първо подкрепя декларацията, а след това премиерът публично твърди обратното, дебатът беше пренасочен към въпроса дали някой е положил подпис.

Румен Радев продължи да настоява, че "няма подпис", като дори препрати въпросите към украинските домакини. Така на практика постави под съмнение начина, по който Украйна представя официалните резултати от международната среща - нещо, което лесно може да се превърне в дипломатически проблем.

"Декларацията е приета без подписи вследствие на провелата се среща и е предварително подготвена", коментираха пред Mediapool от Посолството на Украйна в България.

Декларацията е подкрепена от Украйна, Албания, Гърция, Молдова, Румъния, Хърватска, Словения, Северна Македония, Черна гора и България.

Единствено сръбският президент Александър Вучич отказа да се присъедини към декларацията.

Външната политика като бутафория 

Казусът е напълно ясен: публичните изявления и на премиера, и на външния министър са изцяло консумация за вътрешна употреба. Те са насочени към проруските избиратели на "Прогресивна България" и съответните групи в социалните мрежи.

Радев и Петрова спекулират с дипломатическите термини, за да оправдаят пред вътрешната публика бутафорията, в която превръщат външната политика на страната.
Опитите за оправдание на Петрова, че "за първи път от доста дълго време насам България се бори за своя национален интерес, а не следва сляпо някакви инструкции", на фона на блокираните по-рано руски санкции показват, че този уж "национален интерес" странно съвпада с интересите на фигури като руския патриарх Кирил и акционерите в "Лукойл".

Поведението на Румен Радев е опит за опасно "балансиране". Правителството му излъчва системно проруски сигнали, но в същото време не спира санкциите на ЕС срещу Москва, опитвайки се да не влезе напълно в конфронтационния образ на бившия унгарския премиер Виктор Орбан. Подобно поведение обаче става все по-опасно и системно компрометира доверието към България като надежден съюзник в НАТО и ЕС.

Ако това е новият модел на българската дипломация – първо да подкрепяш обща декларация, а после да обясняваш, че всъщност не си я подкрепил, проблемът вече не е във външния министър. Проблемът е в начина, по който се управлява външната политика на държавата.

А иначе, разминаването между Радев и Петрова обаче не е най-важният сюжет и не се случва за първи път. Няма да е изненада, ако премиерът скоро заложи на нов външен министър, който да не си позволява действия, излизащи извън личната идеологическа рамка на министър-председателя.