Колко застрашена е свободата на медиите в Русия?

В началото на изложението искам да предложа на аудиторията да се откажем от няколко термина.

Първо, няма да говоря за свободата на словото в Русия, доколкото тя никога не е съществувала в страна, където първият закон, регулиращ отношенията между журналистите, властта и обществото, се е появил едва през 1990 година – тоест, преди около 17 години. Не може да има свобода на словото в какъвто и да е вид или размер, докато съществува държавна пропаганда, която има преимущество – нейното финансиране е неограничено. 97 процента от населението има възможност да гледа четири национални телевизионни канала, които са силно контролирани от държавата.

Телевизията, която се контролира от държавата, в Русия е безплатна, населението не плаща такси. Жизненото равнище в руската провинция е такова, че населението, ако трябва да избира между покупката на вестник и хляб (цената е еднаква), най-често избира хляба.

Второ, няма да говоря за свободата на словото в Русия, тъй като традициите на инакомислието, които нарядко са се появявали по време на царете под формата на леко цензурирани списания, а също няколкото месеца свободна преса в промеждутъка февруари и октомври 1917 година, не можаха да станат основа (още по-малко традиция) за появяване на свободомислие в обществото. Не можеш да ползваш конституционното си право на свобода на словото, защото основният източник на информация – телевизията - се намира под държавен контрол.

Трето, няма да говоря за гражданското общество в Русия, което трябва да води борба за свободата на словото. В Русия няма свобода на словото, както няма и гражданско общество. Проявите на гражданското общество в резултат от дейността на няколкото хиляди неправителствени организации не са достатъчни, за да се говори за участие на населението в обсъждането на събитията в страната. В Русия е невъзможно развитието на гражданско общество, докато основният източник на информация – телевизията - се намира под държавен контрол.

* * * * *

И така, съдейки по докладите на международните организации, в Русия стават събития, които е прието да се наричат потискане на свободата на словото, правата на журналистите и пресата, потискане на инакомислието и преследване на гражданското общество. Нашата организация – Центърът за екстремна журналистика - всяка година обобщава своите наблюдения, според които ежегодно се извършват около 60-70 нападения над журналисти. Всяка година се завеждат повече от 50 наказателни дела срещу журналисти по обвинения за клевета и обида, в това число и по отношение на държавни чиновници. За последните две години 7 журналисти са били осъдени от съдилища на различни срокове лишаване от свобода, от тях двама са в затвора и досега. Всяка година в резултат на насилие загиват над 20 журналисти, от които 1-2 случая са свързани с тяхната професионална дейност.

Към това трябва да се добавят повече от 80 случая на необосновани задържания и арести на журналисти, които изпълняват професионалния си дълг. Другите нарушения на правата на журналисти – заплахи, необосновани откази за предоставяне на информация, арести на тиражите на вестници, закриване на редакции под различни предлози, не подлежат на точна статистика, те са огромно количество.

* * * * *

За да се обясни защо се нарушават правата на журналистите, трябва да се направи малък обзор в историята назад.

Развитието на съвременната руска журналистика може да се раздели на три периода. Първият се отнася още към съветско време, когато президентът на СССР Михаил Горбачов преди 20 години ( само преди 20 години) провъзгласи реформа в съветското общество, наричайки това “перестройка”, и провъзгласи “гласност”, тоест, заповяда да се направи обществото по-открито, отколкото позволяваше комунистическата цензура и пропаганда.

Постъпката му беше изключителна и съветската интелигенция, в това число и журналистите, които работеха под контрола на КПСС, възприеха реформата като възможност да получат дългоочакваната свобода. В телевизията се появиха две реформаторски програми, и ако, например, по телевизията в Чехословакия в онези години както преди показваха “говорещите глави” на партийните функционери, по съветската телевизия започнаха да се обсъждат забранени преди теми.

Но Горбачов постъпи много лошо, тъй като “гласността” беше окачествена като подарък от КПСС, и ако говорим на партиен език, това означаваше препоръка да не бъдем много свободни. А свободата, както е известно, не може да бъде подарък, още повече, когато става дума за демокрация. Затова досега руските журналисти живеят в състояние на очакване на подаръци от властта – да им разрешат да бъдат по-свободни, или не. Президентът Елцин разрешаваше – благодарим му. Президентът Путин не разреши – значи, така трябва.

Въпреки това, в СССР, за първи път в цялата история на страната, започвайки от епохата на създаване на Руската империя, и издаването от Петър Първи през 1703 година на вестник “Ведомости”, беше приет Закон за печата и другите средства за масова информация. От декември 1990 година беше възможно създаването на независими средства за масова информация.

Вторият период – от 1991 до 1999 години – беше времето на президента Борис Елцин, единственият руски ръководител, който никога публично не скастряше журналистите. Той беше благодарен на журналистите за подкрепата, той разбираше необходимостта от критика и съществуването на независима преса. През 1993 година Елцин подписа нов Закон за средствата за масова информация.

По времето на Елцин и с негова подкрепа бяха създадени радио “Ехото на Москва” и телевизия НТВ, вестниците “Коммерсант” и “Новая газета”. Още в началото на този период имаше усещане, че свободата на словото се възприема от руското общество не така, както я разбират в европейските страни. После стана ясно, че процесът на развитие на руската журналистика няма никакви правила и се регулира не от законите, а от желанието на олигарсите или на инициативни хора, които нямат пари, но имат страстни амбиции.

Периодът на Елцин беше също и времето, положило началото на първите информационни войни, първите конфликти. Раждането на новата руска журналистика беше съпроводено от шумни престъпления – убийства на журналисти, създаде се списък с безследно изчезнали журналисти..

Третият период започна от август 1999 година, когато начело на руското правителство застана Владимир Путин. Половин година преди да стане президент на Русия, Владимир Путин започна да гради своите отношения с журналистите по начина, по който обикновено правеха в Съветския Съюз: той се срещаше с главните редактори на водещи вестници и телевизии и им обясняваше, че трябва да се промени информационната политика по отношение на Чечения.

Руските военни, а Владимир Путин също е военен, разбираха, че първата война в Чечения загубиха от журналистите, които се ползваха с разположението на президента Елцин и бяха достатъчно свободни да се движат из метежната република и да избират къде да идат. Военните нарекоха подобна свобода предателство и Владимир Путин трябваше да сложи край на своеволията на журналистите.

Още преди началото на активните военни действия в Чечения руските спецслужби и чиновниците проведоха огромно количество разяснителни беседи с ръководителите на независимите медии, убеждавайки ги да застанат на страната на правителството, тоест, да станат доброволни пропагандатори. Успяха да убедят мнозина. А тези, които се съпротивляваха, бяха задържани в Чечения, като Андрей Бабицки, заплашвани, като Анна Политковская, отвличани, като Дмитрий Балбуров или Али Астамиров.

За чуждестранните журналисти бяха на писани специални правила, съгласно които те можеха да пристигат в Чечения само с ескорт от офицери на спецслужбите. За никаква свобода на избор на интервюираните вече не можеше да става дума. Срещу тези, които тайно се опитваха да пристигнат в Чечения, бяха взети превантивни мерки: задържаха журналистите, на разпитите ги заплашваха с лишаване от акредитация. От 2000 година ние провеждаме мониторинг за отказите на руските власти да издават визи на чужди журналисти, в този списък фигурират 40 имена. Всички те са журналисти, които са работили в Чечения още през първата война.

Това не бяха тайни действия на Владимир Путин, това беше открита война срещу независимата журналистика, основана на нескритото раздразнение от работата на репортерите, които, по мнението на новите чиновници от администрацията на президента и правителството, дискредитираха Русия със разследванията си, с критичните си публикации. Путин неведнъж е наричал независимите журналисти предатели, дискредитиращи политиката на руската държава.

През септември 2000 година президентът Путин подписа странен документ – Доктрина за информационна сигурност. Това не е  закон, не е указ, не е юридически документ, задължителен за изпълнение от чиновници. Това е програма на идеологията на новия президент, който смята, че държавната преса и телевизия трябва да се ползват с преимущество в сравнение с независимата журналистика. В Доктрината често се говори за информационно оръжие и информационни войни и само три пъти се споменава свободата на словото.

Доктрината за информационна сигурност унищожи всичко, което можеше да натрупа независимата журналистика на Русия за няколкото години гласност и елцински либерализъм. Две години след идването на власт на Путин започна унищожаване на единствената национална независима телевизия НТВ, няколко крупни вестника смениха собствениците си, техните активи преминаха у бизнесмени, близки до президента Путин.

Контролът над телевизията беше необходим за възстановяване традицията на съветската пропаганда. От март 2006 година нашата организация провежда мониторинг над информационните програми по всички национални телевизии, за да изясни, как се осветлява политическият живот в страната, кои от политиците могат да се възползват от възможността да излагат своите възгледи, да обсъждат политическите и икономически проблеми.

Резултатът се оказа неочакван, но предсказуем: от общия обем новини на Владимир Путин се посвещават около 40 процента, на правителството – около 45 процента, на партията “Единна Русия”, подкрепяща Путин – средно 8-9 процента, няколко пъти повече, отколкото на другите партии. Уточнявам, че става дума за целия обем във всяко информационно предаване, включително новините за култура и спорт. Без прогнозата за времето.

Контролът над телевизията, която е най-популярният източник на информация, позволява да се манипулира не само общественото мнение по отношение на политическите събития, но и да се цензурират другите най-значими събития. Например, събитията в Чечения по телевизията могат да са само позитивни. Събитията в Естония, Грузия или Украйна – само от гледната точка на властта. Забравената от времената на управление на Елцин антизападна пропаганда отново получи втори живот и сега е популярно да се подчертават недостатъците на демокрацията по всякакъв повод.

* * * * *

В тази атмосфера на държавен контрол и пропаганда остатъците от независимата преса се чувстват отхвърлени. Опитвайки се да съхранят професията, журналистите се сблъскват с постоянен натиск, заплахи, съдебни искове и физическо насилие. Разбира се, това са журналисти с постсъветски манталитет, тяхното отношение към професията не е основано толкова на необходимостта да съобщават за събития, колкото на желанието постоянно да критикуват властта.

Но властта възприема критиката като оскърбление, а журналистите, като лични врагове. Отсъствието на механизми за реагиране срещу публикациите, зависимата от властите съдебна система и прокуратурата създадоха условия за безнаказаност. Журналистите по начало не познават законите и не умеят да ги ползват.

Защо в Русия е опасно да си журналист? Физическата опасност заплашва като правило тези журналисти, които не се съгласяват с уговорките на властта да бъдат послушни, да не я критикуват. Ако уговорките не помагат, следват заплахи. Следва побой и в редки случаи убийство.

Но може ли в Русия работата на журналистите да е безопасна? По-скоро, не.

В Русия журналистическото образование е лошо. По-точно, няма го, ако не се броят няколко университета, които провеждат специални курсове. Повечето университети обучават студентите по програма, написана в съветско време. Това е програма за обучение на работници в средствата за масова информация и пропаганда. Съответно, правните знания на журналистите отсъстват. Без познаването на законите е невъзможно да се бориш за своите права.

В Русия няма медиен бизнес. По-точно, има го само в редки случаи, преди всичко в провинцията. В Москва, сред така наречените централни вестници, има само няколко рентабилни, и те всички са “жълти”. Медийният бизнес е страничен бизнес за олигарсите, които добиват или търгуват с нефт, газ, стомана или алуминий. Лоялността към властите означава успех за медийния бизнес. Както и рекламният пазар в голяма степен се диктува от лоялността към властта. В провинцията не са редки случаите, когато критикуващият властите вестник бива лишен от реклама.

В Русия не се спазва действащото законодателство. По информация на професор Михаил Федотов, автор на Закона за средствата за масова информация, през седемте години от управлението на президента Путин са били внесени 46 поправки в закони, регламентиращи дейността на журналистите, като това са били репресивни поправки. Беззаконието е повсеместно и ежедневно. Занимавайки се с мониторинг на нарушенията на правата на журналистите, ние се сблъскваме с чудовищно ниво на пренебрегване на законите. В допълнение трябва да се напомни за зависимостта на съдебната система от властта и безразличието на прокуратурата към нарушителите на законите.

-------------------------------------

Олег Панфилов е журналист в радио „Свобода”, на което сътрудничи от 1994 г.

Роден е през 1957 г. в Таджикистан. Завършил е Ленинабадския държавен педагогически институт, после е работил като учител, повече от 10 години се е занимавал с наука (археология, история на изкуството на народите от Централна Азия, етнография и др.)

От 1984 г. до 1990 г. е автор и водещ на програмата „От длъбините на вековете” на Таджикската телевизия. Работил е и като хоноруван кореспондент на Асошиейтед прес.

През 1992 г. е завършил Международната правозащитна школа във Варшава. През 1993 г. става директор на московското бюро на Американския комитет за защита на журналистите, а от 1994 г. е директор на Центъра за екстремна журналистика. Автор е на повече от 2000 статии, публикувани в повече от 10 страни.