Комисията по досиетата да открие цялата истина за „Гоце”

Комисията по досиетата да открие цялата истина за „Гоце”

В неделя Идвин Сугарев, който няма нужда от представяне, разпространи до медиите открито писмо до председателя на комисията по досиетата Евтим Костадинов с молба институцията да разкрие всички факти около вербуването на президента на България Георги Първанов за сътрудник на Държавна сигурност под псевдонима „Гоце”.

Истината около агентурното минало на президента се разми в изречените от него признания или полупризнания и поради публичната недостатъчност на документи, доказващи принадлежността на „Гоце” към бившата ДС.

В писмото си Сугарев изказва съмнения, че вероятно са укрити документи от папка „Гоце” и призовава комисията по досиетата да направи възможното тези документи да бъдат открити.     

Уважаеми г-н Костадинов,

Като Ви поздравявам за решителността, с която се придържате към закона, бих искал да Ви обърна внимание на едно обстоятелство, което е на път да застраши работата на ръководената от Вас комисия. Става дума за мълчаливия саботаж от страна на изпълнителната власт, която въпреки законовите изисквания не отпуска сграда за архивите на Държавна сигурност и не осигурява нормални условия за работата на самата комисия.

В случая нямам предвид неудобствата, които Вие и членовете на Вашата комисия изпитвате, нито тези на гражданите, които са подали молба да видят персонално свързаните с тях разработки на ДС и  нямат практическата възможност да го сторят. Бих искал да Ви обърна внимание върху нещо далеч по-тревожно: върху факта, че Вие и респективно комисията носите отговорност за огромни документални масиви, които не са под Ваш контрол. Вие не знаете дали предаваната от службите за сигурност информация относно проверявани от Вашата комисия лица е автентична и изчерпателна – или предварително пресята и изчистена от уличаващи подробности. Тази ситуация е опасна – защото рискувате комисията да се превърне само в посредник между тайните служби и обществото – или в техен PR.

Известно е, че не споделяте подобни опасения.

В интервю пред в. “Дневник” от 29 юли т. г. заявихте: “Придобивам усещането, че вече не се пипа в архива.” Усещанията са хубава работа, доверието също, ала когато архивът е на ДС и в ръцете на наследилите я служби, само те са категорично недостатъчни. За голямо съжаление тъкмо документацията по случая, който беше и все още е в центъра на общественото внимание – този с агентурното минало на българския президент – съдържа ред преки и косвени доказателства, че някой е пипал в архива и е прочистил предоставената Ви документация до степента, необходима, за да се получи покритие между нейното съдържание и защитната версия на г-н Първанов, изразена още през юни 2006 г. Затова и аргументирайки тезата си, ще се позова именно на противоречията и липсите в неговото досие – най-малкото защото тази документация е изцяло достъпна – и всеки, който поиска, може да я види в президентския сайт.

Преди да започна, би трябвало да Ви припомня, че Вашите думи за съдбата на президентското досие по време на управлението на ген. Киров бяха следните: “Категорично се установи, лично аз съм твърдо убеден дори от разговора и реакцията на ген. Киров, че през този период не е имало интервенция.” Несъмнено след две специализирани школи в КГБ генералът ще да се е научил да бъде убедителен, дори и когато спестява истината. Проблемът е, че и ген. Димо Гяуров, и ген. Бриго Аспарухов също тъй категорично твърдят, че и по тяхно време не е имало интервенция.

Някой от тримата лъже, защото:

Първата гаранция, дадена от ген. Киров, звучеше по следния начин: „абсолютно нищо не липсва, абсолютно нищо не е пререждано, абсолютно нищо не е изваждано” от личното дело на секретния сътрудник на ПГУ на ДС, заведено под псевдоним „Гоце”. Едва когато стана видно, че номерацията е коригирана и липсват страници, на генерала му се налага да признае, че „има движение на материали от едно дело в друго и именно с оглед на това да не се губи връзката между делата тази преномерация не се унищожава, а само леко се задрасква”. Как така хем нищо не е изваждано, хем има движение на материали от едно дело в друго? И ако това „движение” от папка в папка има съответните законни основания, то къде е документът, с който се иска и обосновава то – и къде е резолюцията, с която то се разрешава – който документ според вътрешния правилник за работа с архивите в НРС трябва да бъде в наличност – и съответно отразен в описа на делото „Гоце”?

След тази нелогична корекция в твърденията на ген. Киров, разминаването в номерацията намери следното обяснение от Ваша страна: „Тези документи, които са приложени в папката „Гоце”, са извадени от оперативната разработка „Комитата” и така се е появила основата на папката. Вадени са документи от различни оперативни разработки и така е сформирана папката. Оттам идва разминаването.” Това обяснение е подвеждащо по две причини. Първо – в НРС е забранено в личните дела на секретни сътрудници да се преномерират страници или пък архивни единици от едно дело да се прехвърлят в друго. Това се случва много рядко – и само с изрична писмена заповед на достатъчно високо ниво, снабдена със задължителна обосновка – като тази заповед и обосновка задължително се прилагат към съответното дело. Такива документи липсват в делото „Гоце”, очевидно липсват и в „Габеро”, и в „Комитата”, иначе комисията не би пропуснала да ги спомене. Второ: никой офицер на ръководен пост в ПГУ или респективно НРС не би се ангажирал с регистрирането на секретен сътрудник въз основа на дело, чиито материали са събрани от някакви други папки.

Липсите в това дело са фрапиращи.

Липсват т. н. „основни реквизити”, които са задължителни за подобен тип дела: липсва утвърден от съответния началник-отдел план за вербовка, липсва характеристика на вербувания и доклад за проведената вербовъчна беседа. Самия доклад за вербовъчна беседа би трябвало да е там – тъй като в предложението за откриване на „дело на СС” /секретен сътрудник/ на Георги Седефчов Първанов, направено от ст. лейтенант Цвятко Цветков на 26.09.1989 г. и утвърдено и регистрирано с подписа на началника на 14 отдел на ПГУ-ДС майор Кънчев, изрично е вписано „проведена му е вербовъчна беседа, на която Първанов прие сътрудничеството с готовност и разбиране”. Абсурдно е да има проведена вербовка и да липсва докладна записка тъкмо за тази среща, която всъщност е най-важна в агентурното битие на секретния сътрудник – тя е неговата инициация в света на ДС. В това отношение нормативната база на секретните служби по времето, в което е вербуван СС „Гоце”, е повече от категорична и се изразява с няколко текста от Заповедта на министъра на МВР Георги Танев от 11.04.1989 г. за „Дейността на органите на Държавна сигурност по придобиването и използването на секретни сътрудници и доверени лица”. Член 10 от тази заповед гласи следното: „Вербовката е особено важно и отговорно мероприятие, изискващо прецизна предварителна подготовка. То трябва да се извършва въз основа на писмено предложение, утвърдено по съответния ред, в което се мотивират целесъобразността и необходимостта от нея, основата, методите и формите ѝ и се отразяват времето, мястото, начинът на извикване и тактиката на вербовъчната беседа. Да се посочват установъчните и характеризиращите данни за лицето, както и същността на материалите, придобити от предварителното изучаване и проверка.” Още по-категоричен е чл. 15 от същата секретна заповед, където е вписано: „Оперативният работник изготвя рапорт за извършената вербовка, който се утвърждава от началника, разрешил вербуването, или по-старши от него.”

Както този, така и останалите текстове на тази заповед говорят за изключително строгия регламент при процеса на вербуването на агентурата на ДС. От тези текстове впрочем става ясно и още едно обстоятелство, което има пряко отношение към случая „Гоце” – а именно на кой етап от контактите и вербовъчния процес съответното лице получава агентурен псевдоним. Съгласно чл. 15 от тази заповед „вербовъчния процес приключва с определяне на псевдоним” – което на практика игнорира широко лансираната версия, че Първанов е получил агентурното си име „Гоце”, без да бъде вербуван. Особено смущаващ по отношение на тези липси е фактът, че според председателя на бившата комисия за досиетата Методи Андреев, рапортът за вербовка е бил в делото, когато те са го разглеждали в сградата на НРС през 2001 г., а сега липсва – и

може би ген. Киров ще бъде така добър да обясни тази липса.

Според Вас гаранцията, че делото „Гоце” не е пипано от 1996 г. насам се дължи на факта, че „слепката, с която е пронумерована и прошнурована папката, е с подписа на съответния ръководител от 1996 г.” Пак според Вас самият подпис на офицера от архивния фонд №8 е гаранция, защото: „След тази година – не мога да кажа точно кога, той е бил освободен и не е имал вече възможност да борави с нея”. Вероятно Вие визирате подписа на полковник Росен Василев Дерменджиев, началник на отдел 08 на НРС, който обаче преди този подпис е приел дело, за което решението за преминаване в архив е с тригодишна давност, приел е дело от оперативен работник, който от шест години е напуснал секретната служба, допуснал е това дело да бъде предадено в архив от негово име и с подписа му като действащ офицер от НРС, допуснал е при това предаване да не бъдат вписани броя на страниците по делото, което е задължително и за което в съответния формуляр има специална графа. Което са твърде много пропуски за един военизиран шеф на архивен фонд, за да се дължат на обикновена разсеяност.

Що се отнася до „слепката” – ако тя е оригинална, би следвало наистина никой да не е имал досег до делото от 1996 г. насам. За съжаление и това не е така. И не е така, защото през юни 2006 г. президентът Първанов, признавайки наличието на тази „папка” в архивите на НРС, цитира съвършено точно съдържанието на един от съдържащите се в нея документи. Следователно някой трябва да е разлепил слепката и да е отворил папката, за да запознае българския президент със съдържанието на неговото лично агентурно дело; следователно и самата слепка, на която се доверявате, е фалшива.  Съвсем друг е въпросът, че тъкмо личното дело е документацията, до която агентът, респективно секретният сътрудник, никога няма достъп и не би трябвало да има такъв, защото там е тайната документация на водещите го офицери; там са докладите и оценките за неговата дейност  и плановете за бъдещото му използване – и не е ясно какво е законовото основание за това президентът на страната да придобие информация, която го засяга лично и която е свързана с позорни за него обстоятелства – и да използва тази информация в своя полза.

Проблемът е обаче, че достъпа до делата в архива на НРС става само срещу писмена заявка, подписана от съответния ръководител – като на мястото на делото се поставя картон-заместител, в който се отразяват датата и ползвателя на делото.  Този ползвател – който и да е той – е длъжен да попълни контролен лист, който се прилага към делото. В делото „Гоце” такъв контролен лист няма – пита се тогава как то е попаднало в ръцете на българския президент, за да го цитира той пред дипломати и журналисти. Прочее с това не се приключват формалностите по ползване на архивите в НРС. При връщането на делото съответния служител от архива внимателно проверява неговия обем, като следи броя на страниците – както и попълването на контролния лист. При липса на страници се съставя акт в два екземпляра, единият от които се прилага към делото, а другият се изпраща в отдела на прегрешилия оперативен работник, за да му се търси отговорност.

В делото „Гоце” няма такъв акт.

За сметка на това липси има. Точно в това отношение случаят  с делото на СС „Гоце” е показателен – не само със скандалния факт, че българският президент е бил сътрудник на Държавна сигурност, но и поради данните за липсващи и извадени от неговото досие документи.

Най-драстичен от всички е, разбира се, случаят с онази „кратка информация в писмен вид” за работата на секция „Социални движения” от Института по история на БКП по време на тогавашния международен конгрес по балканистика, която според справката на ст. лейтенант Цвятко Цветков от 07.09.1989 г. му е предадена  по негово искане от Пръванов, но и която е сред материалите, за които оперативния работник прилага към справката „с мнение копие от тях да се предадат на Управление 06-ДС”. Мнението е утвърдено с резолюция „Да!” от 18.09.89 – и може да се предположи, че копия от документите са изпратени съответно там, където биха представлявали интерес – в Шесто главно управление на ДС, тъй наречената политическа полиция. Приложенията на Цветков са всъщност две: автобиографията на самия Първанов и въпросната „кратка информация в писмен вид”. Автобиографията е налице в папката „Гоце”, а кратката информация – не. Тази липса трудно може да бъде обяснена, но едва ли е случайна, тъй като наличието на такъв документ би опровергало категорично основната точка от президентското алиби: „нито ред, нито знак от мен”. Да не говорим, че при строгите регламенти за създаване и съхраняване на документация е невъзможно един описан от оперативния работник документ да липсва от личното дело на неговия секретен сътрудник. Това е вероятно и причината, поради която при запитването за този документ ген. Киров не намери друг коментар освен „слизаме на твърде техническо ниво”, а ОЗ ст. лейтенант Цвятко Цветков изпадна в странна и необяснима за един разузнавач амнезия.

Един от големите парадокси в досието „Гоце” е свързан с очевадната диспропорция между сериозността, с която Георги Първанов е проучван и подготвян в предварителни разговори за вербовка, и нищожната цел, към която според официалната версия са насочени всички тези действия. Човек с пълно основание може да се запита защо рецензирането на една книга изисква бъдещият рецензент да бъде проучван по цял куп секретни картотеки месеци преди да бъде осъществена първата среща с него; защо изобщо трябва да бъде вербуван, ако от него се очаква само консултантска помощ по събития с давност един век; и в крайна сметка защо този човек трябва да бъде от Института по история на БКП, а не примерно от Института по история на БАН или от историческия факултет на някой университет, защо трябва да бъде никому незнаен научен сътрудник, след като тази отговорна работа можеше да бъде поръчана на мастит професор, занимавал се пряко с проблемите на Македония – каквито научни светила едва ли липсват в картотеките на ДС, предвид постоянния интерес на секретните служби към тази проблематика още от времето, когато същите тези служби насилствено принуждаваха българите от Пиринска Македония да се самоопределят като македонци.

Тук впрочем има и един страничен, но много важен въпрос:

Защо точно Георги Първанов?

С какво той се е оказал толкова интересен за ПГУ на ДС, че да бъде допуснато специално за него едно много голямо изключение – да бъде вербуван въпреки относително силните му позиции в апарата на БКП. Защото истина е, че щатните офицери на ДС се подбират само след проверени и доверени партийни и комсомолски кадри – не е така обаче с агентурния контингент – точно напротив, членове на партията се вербуват само при доказана необходимост, и не само че не е обичайна практика, но и направо е забранено да се вербуват такива на ръководни позиции. Така е било в течение на десетилетия – така е и по време на вербуването на Георги Първанов. Действащият по това време нормативен документ е  Заповед на министъра на МВР Георги Танев за „Дейността на органите на Държавна сигурност по придобиването и използването на секретни сътрудници и доверени лица” от 11.04.1989 г., и в него се казва: „Членове на БКП да се вербуват за агенти само при доказана необходимост. По политически съображения забранявам да се вербуват за агенти отговорни ръководители от партийния апарат, обществените организации, държавното управление и въоръжените сили.” Забраната, действала по време на вербуването на Георги Първанов, е императивна – отпаднало е дори валидното дотогава „изключение”, допускащо вербовка с партийно разрешение на високо ниво. Няма никакво съмнение, че като член на партийното бюро на един обслужващ самата партия институт и като зам. председател на комсомолска структура към БАН, той принадлежи към визираните „отговорни ръководители”. Как при това положение изобщо е бил вербуван – и защо? Най-вероятно, за да бъде прескочена изричната забрана на самия вътрешен министър, това е станало с нечие височайше разрешение – но повод за такова разрешение едва ли може да бъде рецензирането на една емигрантска книга.

Свалянето на делото на СС „Гоце” в архив е свързано с цял ред разминавания с нормативите за боравене със секретната документация в НРС – някои от които вече посочих. Във всеки случай факт е, че г-н Първанов се е водел на отчет и когато Първо главно управление вече е трансформирано в НРС. Предложението делото „Гоце” да бъде свалено в архив е подписано от майор Вл. Кънчев, някогашния шеф на закрития 14-ти отдел на ПГУ, едва на 14.07.1993 г. – и съответно предложението е утвърдено от полковник Дерменджиев. В приложената справка обаче се споменава, че оперативен контакт със СС „Гоце” е осъществявал ОР П. Атанасов и връзката с лицето е прекъсната „след 1990 г. поради заминаването на ОР П. Атанасов на задгранична работа”. В досието обаче липсват каквито и да е било докладни записки за проведени срещи от въпросния П. Атанасов – няма въобще каквито и да било  подписани от него документи. В описа на лицата, водили СС „Гоце” или просто ползвали разработката, неговото име не фигурира – което само по себе си е абсурд; друг абсурд е, че от справката за делото, придружаваща предложението за сваляне в архив излиза, че не Цвятко Цветков, а именно мистериозния П. Атанасов е осъществил първи контакт с днешния президент „под прикритието на служител от МВнР”. С това обаче не приключват мистериите около начина, по който българския президент е приключил агентурните си ангажименти и неговото дело най-сетне е свалено в архивите. Защото протоколът за приемане на дело 19183 под псевдоним „Гоце”от началника на архивния отдел 08 на НРС полк. Росен Дерменджиев носи датата 26 март 1996 г., а подписалия се като предал делото е отново ст. лейтенант Цвятко Динков Цветков, който най-малкото би трябвало да прибави към званието си ОЗ, тъй като е напуснал службата още преди шест години. Друг много важен момент е, че във формуляра за сдаване на делото има графа за броя на страниците, само че тя не е попълнена. Тези два факта впрочем са абсолютно невъзможни при доста строгите правила, по които се съхраняват информационните масиви в НРС.

Следователно възникват два много съществени въпроса. Първият: къде е била папката „Гоце” от 1993 г., когато е било направено предложението за свалянето ѝ в архив, до 1996-та, когато реално е попаднала там? И вторият: дали действително предадените на комисията документи изчерпват реалния и обем, или папката е била допълнително прочиствана и подменяна?

Това е и въпросът, отговор на който трябва да намери Вашата комисия. За съжаление в практиката на НРС има вече такива прецеденти, по които бяха водени съдебни процеси: такъв прецедент беше унищожаването на досието на Атанас Тилев, с агентурен псевдоним „Румянцев”, от някогашния директор и сегашен кандидат за столичен кмет – ген. Аспарухов. Вероятно Ви е известно, че според доклада на покойния Николай Добрев за банковото ограбване на България Атанас Тилев е отговорен за източването на 40 млн. долара през БЗК, и че десетте тома от неговото досие не са унищожени безкористно – тъй като следващата стъпка от кариерата на ген. Аспарухов е свързана с участие в директорските бордове на компании, принадлежащи на Атанас Тилев, и с практическото наследяване на неговата икономическа империя след мистериозното му бягство от страната.

Тук бих добавил и един страничен, но според мен изключително сериозен аспект, свързан с Вашата дейност по разсекретяване на архивите на ДС. Наскоро обявихте имената на бившите агенти в седемте Народни събрания от 1990 г. насам. Ако си направите труда да класифицирате тези 139 народни представители според принадлежността им към различните Главни управления на ДС, ще видите, че тези от ПГУ преобладават. Пак от разкритията на Вашата комисия стана ясно, че провежданата и от президента на България външна политика е изцяло сътворена от бивши служители или сътрудници на ПГУ. Що се отнася до външно министерство, ще си позволя да цитирам подполковник Пламен Благоев Атанасов, ръководител на свързаното със сътрудничеството на Георги Първанов активно мероприятие „Габеро”. Запитан дали Цвятко Цветков е имал инструкция да се представя като човек от Външно министерство, подполковникът отговаря: „Такава беше практиката. На първа среща никога не се казваше, не се представяше всеки служител като служител на Първо главно управление. Всеки използваше прикритието си и всеки имаше такова прикритие –

основното прикритие беше дипломацията.

И не случайно сега половината ни, даже 99 на сто от нашите дипломати са или бивши работници на Първо главно управление, или са били сътрудници на Първо главно управление.” Вероятно Ви е известно, че ПГУ има основно участие в създаването на над 350 „неявни фирми” с българско участие в различни западни страни, чрез които фирми бяха изнесени зад граница една не малка част от парите от външния дълг на България. В същото време архивът на ПГУ беше най-недостъпният в течение на целия преход: нито един документ от него не видя бял свят преди Вашата комисия да започне своята дейност – като и този процес бе предшестван от мащабна дейност по преквалификация на архивите – която спокойно би могла да бъде използвана и като прикритие за прочистването на същите. Перспективата той да получи най-сетне публичност бе предшествана и от едно трагично събитие, което в този контекст звучи, най-меко казано, смущаващо.

На 15 ноември 2006 г. началникът на архива на НРС полк. Божидар Дойчев бе намерен мъртъв в кабинета си. Смъртта му бе запазена в тайна от медиите в течение на повече от 24 часа, като новината за случилото се е разпространена от електронния сайт „Кафене.нет”, който е базиран в Лондон и който цитира източник от Европейската комисия. Характерен детайл е, че директорът на НРС ген. Кирчо Киров е уведомил за трагичното събитие главния прокурор и президента, но не и полицията, в чиито правомощия са регистрирането и първия оглед при инциденти от подобен характер. Официалното потвърждение за смъртта на Дойчев е направено от главния прокурор близо два дни след като тя е настъпила, като всички вкупом: прокуратурата, директорът на НРС ген. Киров и дори бившия такъв – ген. Бригадир Аспарухов с трогателно единодушие твърдят, че става дума за самоубийство по лични причини – и че тази смърт няма нищо общо с досиета и архиви. Няма обяснение защо, след като е разполагал с лично оръжие, полковникът си е послужил с чуждо такова – и то в служебния си кабинет, след като е бил наясно какви последствия ще има смъртта му за службата, в която работи от 1985 г. – и как ще бъде обговаряна тази смърт. Няма и отговор на въпроса, който съвсем резонно задават и неговите близки, а той е: на какво основание всички твърдят, че става дума за самоубийство по лични причини, след като нито един от тях не е викан на разпит. Няма смислено обяснение за съвпадението на тази смърт с приемането на Закона за досиетата и предстоящото разсекретяване на първите документи на ПГУ в цялата история на прехода.

След събития като горепосоченото лично аз не бих се доверил с леко сърце на ген. Киров. Разбира се, Ваш избор е дали ще му вярвате или не, но и Ваше задължение е многото въпросителни около досието на секретния сътрудник на ПГУ-ДС „Гоце” да намерят съответния адекватен отговор. Страхувам се също и че интервенции и пресяване на предоставяната Ви от секретните служби документация има и ще има, докато архивите се съхраняват от тях и са под контрола на ръководещите ги офицери, които почти без изключения са бивши кадри на ДС. Затова е изключително важно законът, по силата на който съществува Вашата комисия, да бъде изпълнен – и тези архиви да бъдат извадени от НРС, НСС и останалите служби, и поставени под реален Ваш контрол. Мълчаливият саботаж на изпълнителната власт спрямо Вашата дейност може да бъде преодолян, ако подозренията за интервенции и пресявания в предоставяната Ви документация се потвърдят и този факт стане публично достояние. Камуфлажното досие на СС „Гоце”, гъмжащо от странни липси и несъответствия, може да Ви послужи като убедително доказателство в това отношение. Вие бихте могли да изискате досиетата на всички секретни сътрудници от 14 отдел на ПГУ и да ги сравните с делото на СС „Гоце”, за да се убедите в различията. Бихте могли да изискате дневниците и другите регистрационни документи на Фонд №8 на ПГУ и да проверите кой, кога и на какво основание е ползвал тази папка, кой е запознал българския президент с нейното съдържание например – и защо това не е отразено в нейната документация. Бихте могли да прочетете валидните през 1989 и 1990 г. инструкции за вербуване на сътрудници, създаване на лични и работни дела и съхраняването им – както и тези за ползването на архивите на ПГУ от служители на НРС, за да стане ясно например, че е невъзможно една „папка” да е в неизвестност цели три години и да бъде сдадена от офицер, който от шест години вече не е действащ. Бихте могли да потърсите и изслушате мистериозния П. Атанасов, за да си обясните на какво се дължи неговата фантомна функция като втори ОР на днешния български президент.

И – струва ми се – не само бихте могли, но и трябва да го направите. Не само защото гражданите на тази страна трябва да знаят кой е техния президент, но и защото Вие и оглавяваната от Вас комисия сте поели тежка отговорност пред България – да направите видима дълго критата страница от нашето минало – а с това и да обезсилите живата и до днес и покваряваща обществото ни паралелна тайна власт, сътворена от тайните и зависимостите на ДС. И никак не е безразлично дали тази страница ще каже най-сетне истината – или ще бъде поредния фалшификат, поредния български принос към балканската култура на лъжата.

                                                           С Уважение: Едвин Сугарев 

 

 

 

 

Още от България

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?