Конфликтите като собственост

Конфликтите като собственост

Необходимо въведение

Настоящата статия е основополагащият текст на Нилс Кристи за възстановителното правосъдие. Сигурно затова в него той дава много информация за изворите на интелектуалното и етично вдъхновение за неговата критическа криминология. От предишните публикации в „Култура” знаем за влиянието, което оказват Зигмунт Бауман и Хана Арендт в разбирането му за обезличаващото и отчуждаващо влияние на институциите върху хората, което се превръща в основен антисоциален фактор. В „Конфликтите като собственост” Кристи споменава още двама от своите учители - Иван Илич и Пауло Фрейре. Общото за тях е чувствителността им към властта, критиката към хегемонията и господството на институциите, предрешени като „прогрес”, „професионализъм”, „технологии”, както и убедеността им, че диалогът е основа на човешката общност (древна и настояща) и на човешката същност въобще. В това отношение и Илич, и Фрейре, и Кристи са по-скоро леви интелектуалци и агенти на социални промени. Те вярват в общността, в критическата мисъл, родена и живееща само в човешкия диалог. Смятат, че когато диалогът се изземе (убие), започва времето на диктатурата от всякакъв вид с неизбежните катастрофи, до които тя води.

В травмирания свят на Балканите тази позиция вероятно ще внесе объркване. Но разговорът за значението на конфликтите в националната и личната ни история е неизбежен и според нас форумът, а не трибуналът(1), е способен да дава оценка на историята, защото няма как да се постигне разбиране чрез институционализирана, нормативизирана истина. Това е особено валидно в общество, преживяло различни форми на тоталитаризъм. Начините за „изземване на диалога” зависят от конкретната среда и включват съзнателната или пък манипулирана абдикация на гражданите от участие, като прехвърлят своята отговорност върху другиго. Така укрепват заблудата, че истината и взаимното разбиране могат да бъдат заменени от институционализирано изобличение, а на формите на социалното изключване в миналото може да се отговори чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Едно от специфичните проявления на оттегляне от критичното мислене и отговорността е и натоварването на наказателния съд с очаквания да разреши посредством държавна принуда исторически задачи – да осъди комунистическото минало, политиките или естетиката му. Възстановителните подходи, за които говори Кристи, не постигат възмездие, но са реална възможност за преодоляване на недоверието, разделението и разкъсаните социални връзки. Понякога е значително по-важно да узнаеш какво точно се е случило, отколкото да накажеш злосторниците, пише той. Затова и възстановителното правосъдие се приема като възможност за демократизиране и хуманизиране на правните системи и в модерните индустриални държави, каквато е Норвегия, и в държавите с правосъдие в преход(2), каквато е била ЮАР след апартейда. В нашата ситуация, усложнена от множество културни и исторически фактори, институциите ни имат не само проблема на модернизираните държави на бюрократизиране и инструментализиране, зад който се крие голямата опасност от възпроизвеждане на „баналността на злото”. Едновременно с това институциите ни са се превърнали в хомогенна част от криминални политически процеси, поради което, струва ни се, възстановителното правосъдие и разширяването на възможностите за гражданска самоорганизация са едно от ефективните спешни средства за дългосрочно противодействие на престъпността.

След „Конфликтите като собственост”, във в. “Култура” ще бъде публикуван последният от текстовете на проф. Нилс Кристи – словото му като гост на събитието, организирано от „Движението на 5-те звезди” в Генуа, Италия, на 1.12.2013 г. На него Грило прожектира имената на множество италиански политици, осъдени за различни престъпления – от корупция и данъчни престъпления до подбудителство за убийство, а след това Кристи обяснява защо възстановителното правосъдие е възможно и полезно в страна, която се бори с мафията – за да не се окаже, че в процеса на борбата не е останал обект на защита и че е разрушено това, заради което държавата всъщност се бори. А и защото изграждането на общности от взаимозависими един от друг граждани позволява създаване на видимост на безобразията – прави същността на конфликтите отчетлива. Тогава всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси”.

Предстои излизането от печат и на първата преведена на български книга на проф. Кристи на издателство „Сиби” за същността на наказанието. Заедно с група съмишленици ще се опитаме по-нататък да популяризираме текстове и на други автори, чиито ум и практика намираме за ценни за дискусията, и ще разказваме за някои първи приложения у нас на възстановителните подходи в грижата за уязвимите хора – децата-правонарушители и психично болните.

Обнадеждаващо е, че въвеждането и популяризирането на подходите на възстановителното правосъдие са сред мерките, които Министерството на правосъдието е включило в актуализираната Стратегия за продължаване на съдебната реформа, една от чиито стратегически цели е създаването на ефективни гаранции за защита на правата на човека, достъпа до правосъдие и хуманността на правосъдието.

Нилс Кристи е професор по криминология в Университета в Осло, Норвегия. Лекцията е изнесена на 31 март 1976 г. В Центъра по криминология в Университета в Шефийлд.

Мирослава Тодорова, Румен Петров

Конфликтите като собственост

Резюме

Конфликтите са важни за обществото. В силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са твърде малко. Трябва да организираме социалните системи по такъв начин, че да подхранваме конфликтите и да ги правим видими, а в същото време да се постараем професионалистите да не монополизират тяхното разрешаване. Поначало жертвите на престъпления са загубили правото си да участват в разрешаването на конфликтите. Тук очертавам една съдебна процедура, която възстановява правата на участниците в конфликтите върху техните собствени конфликти.

Въведение

Може би криминологията не ни е нужна. Може би по-скоро трябва някои институти да се изпразнят от съдържание, вместо да се създават нови. Може би социалните последици от криминологията са по-съмнителни, отколкото ни се струва.

Мисля, че е така. Мисля, че това е свързано с моята тема за конфликтите като собственост. Подозирам, че криминологията до известна степен е ускорила процеса, в който конфликтите се отнемат от пряко ангажираните в тях страни. По този начин конфликтите или изчезнаха, или станаха собственост на други хора. И в двата случая резултатът е плачевен. Конфликтите следва да се използват, а не да се оставят да разрушават. Те трябва да се използват, да са полезни за хората, които са били въвлечени в тях. Конфликтите могат да навредят както на отделни лица, така и на социални системи. Така ни учат в училище. Затова са ни нужни представителите на органите на държавната власт. Без тях личното отмъщение ще процъфтява. Ние така добре сме изучили всичко това, че загубихме представа за другата страна на медала – вътре в нашето индустриализирано и широкомащабно общество конфликтите не са прекалено много. Прекалено малко са. Конфликтите могат да убиват, но когато са прекалено малко, могат да парализират. Ще използвам дадената ми възможност, за да ви нахвърлям тази ситуация. Това не би могло да бъде нещо повече от скица. Това изследване слага само началото на развитието на някои идеи, то не е завършен краен продукт.

За това, което се случва и което не се случва

Нека отправната ни точка е далечна. Нека се придвижим към Танзания и да подходим към нашия проблем от слънчевия планински склон на провинцията Аруша. Тук, в една сравнително голяма къща в едно много малко селце, се случва нещо. Къщата е пълна с хора. Присъстват повечето възрастни от селото и неколцина от близките селца. Щастливо събитие е – забързана реч, шеги, усмивки, съсредоточено внимание, нито едно изречение не увисва във въздуха. Има цирк, има драма. Това е съдебно дело.

Конфликтът е между мъж и жена, които са били сгодени. Той дълго време инвестирал много в тази връзка, докато накрая тя развалила годежа. Сега си иска вложеното обратно. За златото, среброто и парите е лесно да се вземе решение, но какво да се прави с вещите, които вече са се изхабили, и с направените общи разходи?

В нашия контекст резултатът от това събитие е без значение, но очертава рамката за разрешаване на един конфликт. Следва специално да се посочат пет елемента:

1. Страните, бившите влюбени, са в центъра на стаята и в центъра на всеобщото внимание. Те говорят често и са изслушвани внимателно;

2. До тях са техните роднини и приятели, които също участват, но не вземат решаването на конфликта в свои ръце;

3. Широката публика също участва чрез кратки въпроси, информация или шеги;

4. Съдиите, трима местни администратори, са изключително пасивни. Те очевидно са невежи по проблемите на селото. Всички останали в стаята са професионалисти – в областта на нормите и на процедурите. Те участват в процедурата, за да изяснят както нормите, така и какво се е случило.

5. Докладчици не присъстват. Всички са докладчици.

Личните ми познания за британските съдилища са ограничени. Смътно си спомням съдилищата за непълнолетни, където преброих 15 или 20 присъстващи, предимно социални работници, които използваха съдебната зала за подготвителна работа или за кратки съвещания. Вероятно присъстваше някакво дете или младеж, но, с изключение на съдията (а може да беше и служител), като че ли никой не му обръщаше особено внимание. Младежът, или по-скоро детето, най-вероятно изобщо не разбираше кой кой е и каква е неговата роля там – извод, който се потвърждава и от изследване на Питър Скот (1959). Подобни наблюдения в САЩ има и Марта Баум (1968). Ботъмс и МакКлийн (1976) добавят още една важна забележка: „Има една истина, която рядко се разкрива в правната литература или в изследванията на наказателното правораздаване. Тази истина беше осъзната от всички участници в това изследване, докато присъстваха на подбраните дела. Истината е, че в по-голямата си част работата на наказателните съдилища е скучна, банална, обикновена, а след известно време става и откровено досадна.”

Но нека замълча за вашата система и вместо това да се концентрирам върху моята. И нека ви уверя – това, което се случва у нас, не е събитие. То е нищо в сравнение с Танзания. Поразителното в скандинавските съдебни дела е сивотата, еднообразието и липсата на каквато и да е значима публика. В ежедневния живот на нашите граждани съдилищата не са централен, а само второстепенен елемент по четири основни причини:

1. Съдилищата се намират в административните центрове на градовете, извън територията, на която живеят обикновените хора;

2. В административните центрове на градовете съдилищата обичайно са съсредоточени в една или две сложно устроени големи сгради. Адвокатите често се оплакват, че им трябват месеци, за да се ориентират в тези сгради. Не е нужно прекалено богато въображение, за да си представим в каква ситуация попадат страните или обществеността, когато са хванати в капана на тези конструкции. Едно сравнително изследване на архитектурата на съдилищата може да се окаже също толкова значимо за социологията на правото, колкото е изследването на защитимото пространство на Оскар Нюман (1972) за криминологията. Но дори и без каквото и да било изследване, убедено мога да кажа, че както случващото се, така и архитектурният дизайн са сериозни индикатори за това, че съдилищата в Скандинавия принадлежат на администраторите на правото.

3. Това впечатление се затвърждава в самата съдебна зала – ако имате достатъчно късмет да я намерите. Поразителното тук отново е разположението на страните в периферията на залата. Страните имат свои представители и тъкмо техните процесуални представители и съдията (или съдиите) са носителите на малкото активност, която се развива в тези зали. Известните графики на Оноре Домие, посветени на френския съд, се отнасят в същата степен до Скандинавия.

Но ситуацията не навсякъде е една и съща. В по-малките градове или в селските местности съдилищата са по-лесно достъпни, отколкото в по-големите. И на най-ниското ниво на съдебната система, в т. нар. арбитражни комисии, страните сравнително по-рядко се представляват от експерти юристи. Символът на цялата система обаче е Върховният съд, където пряко ангажираните страни дори не присъстват на собствените си дела.

4.Все още не съм се спрял на различията между гражданските и наказателните конфликти. Но не случайно казусът от Танзания беше граждански. Пълното участие в собствения ти конфликт предполага елементи от гражданското право. А основен елемент в наказателния процес е, че процедурата се превръща от конфликт между конкретни страни в конфликт между една от страните и държавата.

Така в модерния наказателен процес са се развили две неща. Първо, страните в процеса имат свои представители. Второ, страната, която се представлява от държавата, а именно жертвата, е представлявана в такава степен, че през по-голямата част от процеса е напълно отстранена от „играта”, а ролята ѝ е сведена до фактор, който е задействал процедурата. Излиза, че жертвата губи два пъти – веднъж от правонарушителя и втори път по начин, който често пъти е дори по-осакатяващ – защото ѝ е отказано правото на пълноценно участие в един ритуален сблъсък, който може би ще се окаже един от най-важните в нейния живот. В съдебната процедура жертвата се оказва губеща и в сблъсъка с държавата.

Професионални крадци

Всички знаем, че има много благородни, но и неблагородни причини за подобно развитие на нещата. Благородните са свързани с потребността на държавата да намали броя на конфликтите и безспорно с желанието да се защити жертвата. Това е очевидно. Както е очевидно и по-малко благородното изкушение за държавата, за императора или за който и да било властник да използва наказателното дело за лична изгода. Правонарушителите трябва да платят за прегрешенията си. В миналото държавата, представлявайки жертвата, охотно е действала като приобретател на пари или имущество на извършителя. Тези дни са отминали, системата за контрол на престъпността вече не работи за печалба. Но все пак, тези дни не са съвсем отминали. Колкото и банално да звучи, има много интереси, заложени на карта, като повечето от тях са свързани с „професионализацията”.

Юристите са особено добри в кражбата на конфликти. Те са обучавани за това – да предотвратяват и разрешават конфликти. Те са социализирани в субкултура с изненадващо високо ниво на съгласие относно интерпретацията на различните норми и относно това каква информация може да се сметне за относима към всеки казус. Като неспециалисти, мнозина от нас са изпитвали тъжните моменти на истината, когато адвокатите ни казват, че най-добрите ни аргументи в спора със съседа въобще не са правно релевантни и не трябва, за Бога, да ги споменаваме в съда. Вместо това, те избират аргументи, които ние може би намираме за неотносими или дори за погрешни. Любимият ми пример е от времето веднага след войната. Един от най-добрите адвокати в страната с гордост сподели с мен как току-що е спасил един клетник. Той сътрудничил на германците. Прокурорът твърдял, че подсъдимият е бил един от основните участници в организирането на нацисткото движение, че е бил един от неговите идеолози. Адвокатът обаче спасил своя клиент. Спасил го, като изтъкнал пред съдебните заседатели неговите слабости и откровени дефицити в социално и организационно отношение. Неговият клиент не би могъл да е един от организаторите – той просто нямал такива способности. И адвокатът спечелил делото. Като незначителна фигура, неговият клиент получил минимално наказание. Адвокатът привърши разказа си, като възмутено ми каза, че нито подсъдимият, нито неговата съпруга някога са му благодарили – даже не говорели с него след делото.

Конфликтите стават собственост на юристите. Юристите дори подчертават, че боравят именно с конфликти. Организационната рамка на съдилищата също подчертава това. Страните, съдията, забраната за привилегирована комуникация в рамките на системата на съда, липсата на поощрение за специализация – специалистите не могат да бъдат вътрешно контролирани – всичко дотук подчертава, че това е организация за разглеждане на конфликт.

Медицинският персонал е в друга позиция – той се интересува повече от превръщането на конфликта в не-конфликт. Основният модел, по който работят лечителите, не е моделът на противостоящите страни – тук на едната страна трябва да се помогне в името на всепризната цел – опазването или възстановяването на здравето. Лечителите не се обучават да работят в система, в която е важно страните да могат да се контролират една друга. В идеалния случай няма нищо, подлежащо на контрол, защото целта е една. Специализацията се поощрява. Тя увеличава количеството достъпна информация и загубата на вътрешния контрол е без значение. Една конфликтна перспектива създава неприятни съмнения относно това доколко лечителят е подходящ за тази работа. Една неконфликтна перспектива е предпоставка за определяне на престъплението като легитимна цел за лечение.

Един от начините да се разсее вниманието от конфликта е да се отклони вниманието от жертвата. А другият начин е да се фокусира вниманието върху тези елементи от миналото на правонарушителя, с които лечителят е обучаван да се справя. Прекрасно е, ако са налице биологични дефекти или пък личностни проблеми, възникнали в далечното минало, дълго преди възникналия конфликт. А също и цялата поредица от разяснителни променливи, които криминологията може да предложи. Криминологията в голяма степен функционираше като спомагателна наука за професионалистите в системата за контрол на престъпността. Ние се фокусирахме върху правонарушителя, превърнахме го в обект на изследване, манипулация и контрол. Ние се присъединихме към всички онези сили, които превърнаха жертвата в нищо, а извършителя – във вещ. Това е заслужена критика не само на старата криминологична школа, но и на новата. Докато старата криминология обясняваше престъпността с личностни или социални проблеми, новата криминология счита престъпността за продукт на широки икономически конфликти. Старата пропуска конфликтите, новата ги превръща от междуличностни в класови. Те наистина са и класови. Но, изтъквайки това, ние отново отнемаме конфликтите от хората, които пряко участват в тях. Така че, моята предварителна теза е следната: наказателните конфликти също се превърнаха в чужда собственост (предимно на юристите) или пък други хора имат интерес да обясняват конфликтите с какви ли не причини.

Крадци на структура

Но освен професионалното манипулиране на конфликтите, настъпилите изменения в основната социална структура също оказаха въздействие.

Имам предвид в частност два вида сегментиране на хората, което отчетливо се забелязва в силно индустриализираните общества. На първо място е налице сегментиране на хората в пространството. Всеки ден ние функционираме като мигранти, движещи се между групи от хора, които не се нуждаят от никаква друга връзка помежду си, освен от тази, че някой от тях се размества. Затова най-често познаваме колегите си от службата само като колеги от службата, съседите – само като съседи, колегите ски бегачи – като колеги ски бегачи. Ние ги познаваме само в определени роли, а не като цялостни личности. Тази ситуация се задълбочава от извънредно високата степен на разделение на труда, която сме възприели. Само експертите могат да се оценяват един друг според индивидуалната им (лична) компетентност. Извън специализацията, трябва да прибегнем към обща оценка на предполагаемата значимост на работата. Извън пределите на специализацията не можем да оценяваме колко добър е някой в работата си, а само колко добра (сиреч важна) е неговата роля. Всичко това ни ограничава във възможностите ни да разберем поведението на другите хора. Тяхното поведение също има ограничено значение за нас. Ролевите играчи са по-лесно заменими от личностите.

Вторият тип сегментиране е свързано с това, което аз обичам да наричам „възстановяване на кастовото общество“. Не казвам „класово общество“, макар че има очевидни тенденции и в тази насока. Обаче в дадения случай аз считам кастовите елементи дори за по-важни. Имам предвид сегрегирането на хората на основата на биологически признаци, като пол, цвят на кожата, физически недъзи или брой зими, които са отминали от раждането. Възрастта е от особено значение. Тя е този признак, който почти съвършено е синхронизиран с едно модерно, сложно, индустриализирано общество. Тя е непрекъсната променлива, която може да разбием на толкова отрязъци, от колкото имаме нужда. Можем да разделим цялото население на две групи: деца и възрастни, но бихме могли да ги разделим и на десет: бебета, деца в предучилищна възраст, ученици, тийнейджъри, младежи, възрастни, хора в предпенсионна възраст, пенсионери, старци, сенилни. И най-важното – граничните точки могат да бъдат размествани нагоре-надолу в зависимост от обществените нужди. Понятието „тийнейджър” беше особено подходящо преди 10 години. То не би станало толкова популярно, ако не съответстваше така добре на социалните реалности. В наши дни думата „тийнейджър“ не се употребява често в моята страна. Състоянието на младост не приключва на 19 години. Младите хора трябва да чакат доста по-дълго, преди да им бъде позволено да се превърнат в работна сила. Кастата на тези, които остават извън работната сила, вече се разпростира далеч над 20-годишната възраст. В същото време, излизането от работната сила – ако въобще сте били допуснати до нея или не са ви изключили напълно от нея заради расовата ви принадлежност или сексуалната ви ориентация, се изтегля в ранните шестдесет години от живота на човека. В моята малка държава с четири милиона население имаме 800 000 души, изолирани вътре в образователната система. Големият недостиг на работа доведе до това, че властите увеличиха интензивността на образователния затвор. Други 600 000 са пенсионери. Сегментирането според пространството и според кастовите атрибути има няколко последици. Преди всичко то води до деперсонализиране на социалния живот. Хората в по-малка степен са свързани помежду си в тесни социални мрежи, където се изправят срещу всички значими роли на другите значими хора. Това създава ситуация, в която информацията, която имаме един за друг, е твърде ограничена. Наистина знаем по-малко за хората и имаме ограничени възможности да разберем и предвидим тяхното поведение. Ако възникне конфликт, ние сме по-малко способни да се справим със ситуацията. Не само професионалистите са способни да отнемат конфликта и са подготвени за това – ние самите сме склонни да се откажем от него. На второ място, сегментирането води до разрушаването на определени конфликти, преди дори да са започнали. Деперсонализацията и мобилността в рамките на индустриалното общество стопяват някои значими условия за възникването на живи конфликти – конфликти между страни, които значат много за всяка една от тях. По-конкретно имам предвид престъпленията против честта на други хора – обидата и клеветата. Във всички скандинавски държави имаше драматичен спад на този вид престъпност. Моята интерпретация не е, че честта е започнала да бъде повече уважавана, а че остана по-малко чест за уважаване. Различните форми на сегментиране показват, че човешките същества са свързани помежду си така, че те просто стават по-малко значими един за друг. Когато са наранени, те са наранени само отчасти. А ако са ги притеснили, могат лесно да се отдръпнат. В крайна сметка, на кого му пука? Никой не ме познава. Аз мисля, че спадът на престъпленията, свързани с неприлично отнасяне и клевета, е един от най-интересните и тъжни симптоми на опасните тенденции, които се проявяват в съвременните индустриални общества. Спадът в това отношение несъмнено е свързан със социалните условия – те предпоставят нарастването на друг вид престъпност, която попада в полезрението на властите. Важна цел за превенция на престъпността е възстановяването на социалните условия, които водят до увеличаване на броя на престъпленията, свързани с честта на хората. Третата по ред последица от сегментирането според пространството и възрастта е, че определени конфликти станаха напълно невидими и поради това не получават подобаващо разрешение. Имам предвид конфликтите в двата полюса на континуума. На единия полюс са свръхприватизирани конфликти – тези, които възникват между хора, обхванати в един от сегментите. Например, побой над съпругата или детето. Колкото по-изолиран е един сегмент, толкова по-самотна и открита за малтретиране е най-слабата страна. Преди много години Inghe и Riemer (1943) направиха класическо изследване на сродно явление в книгата си за кръвосмешението. Основната им теза беше, че социалната изолация на определени категории пролетаризирани шведски фермери е необходимо условие за този вид престъпление. Нищетата създава пълна зависимост между членовете на едно ядрено (нуклеарно)(3) семейство, а изолацията предпоставя, че най-слабите страни в семейството не разполагат с външна мрежа, към която да се обръщат за помощ. Физическата сила на съпруга придобива неоправдано голямо значение. На другия полюс са престъпленията, извършвани от големи икономически структури срещу отделни хора, които са толкова слаби и невежи, че дори не могат да осъзнаят, че са станали жертви. И в двата случая целта на превенцията на престъпността може би е да се възпроизведат социалните условия, които правят конфликтите видими, а следователно – и управляеми.

Конфликтите като собственост

Конфликтите се отнемат, подаряват, стопяват се или ги правят невидими. Това има ли значение? Има ли наистина значение?

Повечето от нас вероятно биха се съгласили, че трябва да защитим споменатите невидими жертви. Мнозина също биха кимали одобрително на идеи като тази, че държавите, правителствата и другите власти трябва да престанат да крадат глоби, а вместо това да оставят бедните жертви да получат тези пари. Поне аз бих одобрил това. Но няма да навлизам в тази тема точно тук и сега. Използвайки формулировката „конфликтите като собственост“, аз нямам предвид материалната компенсация. Самият конфликт представлява най-значимата собственост, която се отнема, а не вещите, които първо са били отнети от жертвата, а после са ѝ били върнати. В общества като нашите конфликтите са по-голям дефицит от собствеността. И тяхната стойност е неизмеримо по-голяма.

Те са ценни в много отношения. Нека да започна от социалното ниво, тъй като вече представих необходимите фрагменти на анализ, които вероятно ще ни позволят да осмислим проблема. Силно индустриализираните общества имат основен проблем с организирането на своите членове така, че известна част от тях да участва поне в някаква дейност. Сегментирането по възраст и пол може да се разглежда като ловък метод за сегрегиране. Заетостта е такава рядкост, че тези, които я притежават, създават монополи срещу аутсайдерите, особено по отношение на работата. От тази перспектива е лесно да се види, че конфликтите представляват потенциал за активност, за участие. Съвременните системи за контрол върху престъпността представляват един от многобройните случаи на пропусната възможност за включване на гражданите в решаването на задачи, които са от непосредствено значение за тях. Нашето общество е общество на монополисти на решаването на задачи.

В тази ситуация жертвата е най-големият губещ. Тя не само страда, търпи материални загуби или е наранена физически, или по друг начин. И не само, че държавата получава компенсацията. Преди всичко, жертвата губи участието си в собственото си съдебно дело. Държавата, а не жертвата остава в светлината на прожекторите. Държавата определя вредите, а не жертвата. Държавата се появява във вестниците, а жертвата – много рядко. Държавата получава шанса да говори с правонарушителя, но нито държавата, нито той са особено заинтересовани да продължат този разговор. На прокурора отдавна му е омръзнало. А с жертвата не би било така. Тя може да е уплашена до смърт, да е в паника или да е вбесена, но не би била безучастна. Това би могло да бъде един от най-важните дни в нейния живот. Нещо, което принадлежи само на жертвата, ѝ е било отнето.(4)

Големият губещ обаче сме ние, доколкото ние сме обществото. Тази загуба е преди всичко загуба на възможности за изясняване на нормите за поведение. Това е загуба на педагогически възможности. Загуба на възможността да продължим дискусията какво представлява надлежната правна процедура. Колко сгреши крадецът и колко права беше жертвата? Както виждаме, юристите са обучени и знаят кое е относимо по делото. Но в резултат на обучението, юристите са неспособни да оставят страните да решат кое според тях е относимо към казуса. А това означава, че в съда е трудно да се проведе нещо като политически дебат. Когато жертвата е малка, а престъпникът е голям – по размер или по власт – колко укоримо е престъплението? А в обратната ситуация – дребен крадец и едър собственик? Ако престъпникът е добре образован, трябва ли той да страда повече или може би по-малко за своите прегрешения? А ако е чернокож или ако е млад, или ако другата страна е застрахователна компания, или ако жена му току-що го е изоставила, или пък фирмата му ще фалира, ако отиде в затвора, или ако дъщеря му ще изгуби годеника си, или ако е бил пиян, ако е бил тъжен, ако е бил луд? Това няма край. А може би не трябва и да има? Може би Законът на Баротсе (Barotse) (5), описан от Макс Глукман (1967), e по-добър инструмент за изясняване на нормите за поведение, защото позволява на спорещите страни всеки път да представят цялата верига от стари оплаквания и аргументи. Може би решенията за това кое е относимо и на какво основание се счита за относимо трябва да се изземат от професорите по право – главните идеолози на системите за контрол на престъпността, и да бъдат върнати в съдебните зали, където тези въпроси да бъдат решавани свободно. Друга основна загуба – както за жертвата, така и за обществото като цяло, е свързана с нивото на тревога и погрешните представи. Отново имам предвид възможността страните в конфликта да осъществят лична среща. Жертвата до такава степен е изключена от делото, че няма никаква възможност да се запознае с престъпника когато и да било. Оставяме я зад борда ядосана, може би унижена от кръстосания разпит в съда, без всякакъв човешки контакт с нарушителя. Тя няма избор. Ще ѝ бъдат необходими всички класически стереотипи за „престъпника”, за да придобие представа за цялостната картина. Тя има нужда от разбиране, а вместо това се превръща в несъществуващо лице в пиеса на Кафка. Тя естествено ще си тръгне по-уплашена от всякога и повече от всякога ще повярва, че престъпниците не са хора.

Подсъдимият представлява по-сложен случай. Не е нужна особена проницателност, за да се уверим, че непосредственото участие на жертвата в процеса за него може да бъде наистина болезнено. Повечето от нас биха избегнали подобен сблъсък. Обикновено това е първата реакция. А втората възможна реакция е малко по-позитивна. Хората действат според своите мотиви. И ако съдебният процес протече така, че тези мотиви да бъдат изложени (мотивите – както ги виждат страните, а не само онези, които юристите считат за относими), може би ситуацията не би била толкова унизителна. Ситуацията може да се промени, ако процесът е изграден така, че централният въпрос да не е определянето на виновността, а какво може да се направи, за да се поправи стореното. Тъкмо това би станало, ако се възстанови мястото на жертвата в делото. Сериозното внимание ще бъде съсредоточено върху вредите, които жертвата е претърпяла. Това естествено ще доведе до обсъждане как да се поправи вредата. Правонарушителят ще има възможността да промени своето положение и от слушател в една често неразбираема дискусия по въпроса колко болка трябва да изтърпи, да се превърне в участник в дискусията как той самият би могъл да поправи нещата. Понастоящем правонарушителят е загубил възможността да обясни действията си пред човек, чието мнение вероятно има значение за него. Следователно, той е загубил една от най-важните възможности – възможността да му бъде простено. В сравнение с униженията, които трябва да изтърпи в обикновения съд – блестящо описани от Пат Карлън (1976) в един скорошен брой на Британския журнал по криминология (The British Journal of Criminology), – това очевидно не е лоша сделка за престъпника.

Но нека да добавя – смятам, че трябва да правим това независимо от желанията на правонарушителя. Ние тук не обсъждаме контрола върху здравето. Ние обсъждаме контрола върху престъпността. Ако престъпниците са шокирани от първоначалната мисъл за близка среща с жертвата, която е най-добре да се състои в кварталната общност на една от страните, какво да правим тогава? Какво следва от това по-нататък? Наясно съм от скорошни обсъждания на тези проблеми, че повечето осъдени хора са шокирани. В крайна сметка, те предпочитат да се дистанцират от жертвата, от съседите, от слушателите и може би от собственото си съдебно дело чрез речника и с помощта на експертите по поведенчески науки, които понякога присъстват на делото. Те са напълно готови да се откажат от правото си на собственост върху конфликта. Така че, пред нас по-скоро стои въпросът: склонни ли сме ние да им позволим да се откажат от него? Склонни ли сме да им разрешим така лесно да се измъкнат?(6)

Позволете ми да поясня нещо – не предлагам тези идеи, воден от идеята за лечение или поправяне на престъпниците. Не изхождам от убеждението, че личните срещи между престъпника и жертвата ще доведат до спад в рецидивизма. Може би ще доведат. Аз лично смятам така. Но понастоящем престъпникът губи възможността лично да участва в една лична конфронтация от особено значение. Той губи възможността да изпита такова чувство за срам, което ще му бъде много трудно да неутрализира. Аз бих препоръчал такива срещи дори ако беше напълно ясно, че те нямат никакъв ефект върху рецидивизма, а дори и ако биха имала отрицателен ефект. Бих направил това в името на други, по-общи цели. И, позволете да добавя – в случая не можем да загубим кой знае колко. Както всички или почти всички знаем, не сме успели да изобретим лекарство против престъпността. Освен екзекуцията, кастрацията и доживотния затвор, за никоя друга мярка не е доказано да има по-голяма ефективност в сравнение с останалите. Можем успешно да отговорим на престъплението така, както непосредствено участващите страни сметнат за справедливо и в съответствие с основните ценности на обществото.

С това последно изявление, пък и с другите, които направих, повдигам много повече въпроси от тези, на които давам отговори. Изявленията, свързани с наказателната политика – особено изявленията, направени от хората, които носят бремето на отговорността, обикновено са пълни с отговори. Ние обаче се нуждаем от въпроси. Сериозността на проблема ни прави твърде педантични, а следователно неспособни да променим парадигмата.

Съд, ориентиран към жертвата

Очевидно зад моите разсъждения стои един модел на кварталните съдилища. Този модел има някои специфични черти и тъкмо за тях ще говоря по-нататък.

Първото и най-важното е, че това е структура, ориентирана към жертвата. Не в първоначалната си фаза обаче. Първият етап е традиционен – там се определя дали законът е бил нарушен и това ли е конкретният човек, който го е нарушил.

Тогава идва вторият етап, който за тези съдилища е от най-голяма важност. Това е етапът, в който се обсъжда положението на жертвата, където всеки детайл от случилото се – без значение дали е правно относим или не, се представя на вниманието на съда. От особено значение тук е обстойното разглеждане на въпроса какво може да се направи за нея: първо – от престъпника, на второ място – от кварталната общност, и на последно място – от държавата. Може ли вредата да се компенсира, прозорецът – да се поправи, ключалката – да се подмени, стената – да се боядиса; загубата на време поради това, че колата е била открадната, да се компенсира чрез градинска работа или чрез миенето на колата десет последователни недели? А може би, когато дискусията започне, ще се окаже, че вредата не е толкова страшна и непоправима, както изглежда от документите, съставени, за да впечатлят застрахователните компании? Възможно ли е действията на правонарушителя в продължение на няколко дни, месеци или години поне малко да облекчат физическите страдания на жертвата? И в допълнение – изчерпала ли е общността всичките си възможности да помогне? Сигурно ли е, че местната болница не може да направи нищо? Не може ли разсилният да оказва някаква помощ два пъти дневно, а нарушителят да се заеме с почистване на мазето всяка събота? Никоя от тези идеи не е нова или неизпробвана, особено в Англия. Имаме обаче нужда от структура, която да организира тяхното системно приложение.

Само след като този етап бъде преминат, а това може да отнеме часове, дори дни, чак тогава ще дойде времето за решаване на въпроса за евентуалното наказание. Наказанието в този случай се явява онова страдание, което съдията ще намери за необходимо да наложи, в допълнение към онези конструктивни нежелани страдания, които нарушителят ще изтърпи във възстановителните си действия спрямо жертвата. Може би нищо не може да бъде направено или нищо няма да бъде направено. Кварталните общности обаче не са длъжни да се примирят с това, че нищо не се прави. Местните съдилища, които не са в синхрон с местните ценности, не са местни съдилища. Именно в това е техният проблем от гледна точна на либералния реформатор. Следва да се добави и един четвърти етап – етапът, който ще обслужи правонарушителя. Неговото лично и социално положение вече са станали добре известни на съда. Дискусията за възможностите той да възстанови стореното на жертвата не може да се състои, без заедно с това да се изясни ситуацията на правонарушителя. Тя може да разкрие необходимост от социални, медицински, образователни или духовни грижи – не за да го предпазят от последващо престъпление, а за да бъдат задоволени потребностите му. Съдилищата са обществени сцени, където нуждите стават видими. Но е важно този етап да следва осъждането. Иначе получаваме повторна поява на целия арсенал от т.нар. „специални мерки” – задължителни програми, представляващи само евфемизъм на неопределеността на наказанието.

Чрез тези четири етапа тези съдилища биха могли да представляват комбинация от елементи на гражданското и наказателното правораздаване, но със силен превес на гражданското.

Съд, ориентиран към непрофесионалистите

Втората важна особеност на модела на съда, за който говоря, е, че той трябва в изключителна степен да е ориентиран към непрофесионалистите. Това е необходимо, когато на конфликтите се гледа като на собственост, която е предназначена за общо ползване. С конфликтите е както с много други полезни неща– те не са в неизчерпаем запас. За конфликтите можем да се грижим, да ги защитаваме, да ги подхранваме, но не безкрайно. Ако някой получава по-голям достъп до разрешаването на конфликта, друг получават по-малък достъп. Толкова е просто.

Специализацията в разрешаването на конфликти е основен враг – специализацията, която в определен момент води до „професионализация”. Това се случва, когато професионалистите съберат достатъчно власт, за да обявят, че са придобили специални способности, най-вече чрез обучение, такива големи способности, които очевидно могат да се прилагат само от сертифицирани занаятчии.

Идентифицирайки врага, можем също да уточним целта – нека максимално да ограничим специализацията и по-специално зависимостта си от професионалистите в рамките на системата за контрол на престъпността.

Идеята е ясна – това трябва да е съд на равнопоставени, които представляват себе си. Когато те могат да намерят решение помежду си, съдиите стават излишни. Когато не могат – съдиите трябва също да бъдат равнопоставени с тях.

Може би ще бъде най-лесно да заменим съдията, ако положим сериозни усилия да доближим днешните съдилища до модела, ориентиран към непрофесионалистите. По принцип ние вече имаме съдебни заседатели. Но това е много далеч от необходимото. Това, което е налице както в Англия, така и в собствената ми страна, са един вид специализирани неспециалисти. Първо, те се използват отново и отново. Второ, някои от тях дори се обучават, преминават специални курсове или се изпращат в чужди държави, за да се научат как да се държат като съдебни заседатели. Трето, повечето от тях представляват изключително пристрастно подбрана извадка от обществото по отношение на пол, възраст, образование, доходи, класа (7) и криминално минало. Аз си представям система от съдебни заседатели, в която никой няма да има право да участва в решаването на конфликти повече от няколко пъти, след което ще трябва да изчака, докато останалите членове на общността добият същия опит.

Трябва ли юристите да бъдат допускани в съда? В Норвегия имахме един стар закон, който им забраняваше да стъпват в селските райони. Може би трябва да бъдат допускани в първата фаза, където се взема решение дали човек е виновен? Не съм сигурен. Професионалистите са като раково образование за всеки непрофесионален орган. Това е същото, което описва Иван Илич(8) за образователната система в цялост. Всеки път, когато увеличите продължителността на задължителното обучение в обществото, вие намалявате доверието на хората в онова, което са научили и разбрали сами.

Експертите по поведенчески науки ни поставят пред същата дилема. Имат ли те място в този модел? Трябва ли да имат някъде място? В първата фаза, когато се изясняват фактите, със сигурност – не. В третата фаза, когато се взема решение за евентуалното наказание – също не. Твърде очевидно е, за да го дискутираме. Допуснали сме ужасно много грешки – от Ломброзо през движенията за социална защита до неотдавнашните опити да отстраняваме потенциално опасни хора, като пророкуваме кои са те и кога ще престанат да бъдат опасни. Нека тези идеи да умрат без повече коментари.

Истинският проблем е какво да правим с обслужващата функция на специалистите по поведенчески науки. Специалистите по социални науки могат да бъдат възприети като функционален отговор на едно сегментирано общество. Повечето от нас са изгубили физическата способност да изпитват цялостност едновременно на социално и на индивидуално ниво. Можем да гледаме на психолозите като на историци по отношение на отделния индивид, такава роля имат социолозите по отношение на обществото. Социалните работници са маслото в двигателя, един вид съветник по сигурността. Ако можем да функционираме без тях, по-зле ли ще бъдат жертвата и нарушителят?

Може би. Но би било изключително трудно да накараме такъв съд да съществува. Нашата тема е социалният конфликт. Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос. Нямам ясен отговор, а само силна емоция по отношение на едно неясно заключение – нека да имаме колкото се осмелим по-малко социални експерти. И ако все пак имаме някакви, нека, за Бога, нито един от тях да не е специализирал в областта на престъпността и решаването на конфликти. Нека да имаме общи експерти със солиден опит извън системата за контрол на престъпността. И последно, което се отнася както до експертите по поведенчески науки, така и до юристите – ако решим, че те са неизбежни участници в определени дела или на определени етапи, нека се опитаме да им разясним пречките, които те създават пред по-широкото обществено участие в процеса. Нека се опитаме да ги накараме да гледат на себе си като на ценни участници, които отговарят само тогава, когато бъдат питани, но без да доминират, без да са в центъра. Те могат да подпомогнат организацията, а не изземването на конфликтите.

Търкалящите се камъни

Има стотици пречки една такава система да заработи при нашата западна култура. Нека само да спомена трите най-големи от тях. Те са:

1. Недостиг на квартални общности;

2. Твърде малко пострадали;

3. Твърде много професионалисти.

Под недостиг на квартални общности имам предвид същия феномен, който описах като последица от индустриализирания начин на живот; сегментирането на хората по отношение на пространството и възрастта. Много от нашите беди се коренят в разрушените квартални или социални общности. Как можем да поверим на тези общности задача, която предполага, че те са жизнени? Нямам нито един силен аргумент, само два слаби. Първият – нещата не са толкова зле. Унищожението не е пълно. И вторият – една от основните идеи зад формулировката „конфликтите като собственост” е, че те са собственост на кварталните общности. Не лична. Те принадлежат на системата и са предназначени да съживят общността. Колкото по-немощен е кварталът, толкова повече се нуждаем от квартални съдилища, тъй като те са едно от нещата, от които всяка социална система има нужда, за да не загине от липса на предизвикателства.

Еднакво зле стои проблемът с липсата на пострадали. Тук специално имам предвид липсата на пострадали физически лица. Проблемът тук отново е в големите единици в индустриализираното общество. Woolworth (верига магазини – б. пр.) и Британските железници не са подходящите пострадали. Но отново казвам – не е налице пълен недостиг на физически жертви и техните нужди трябва да имат приоритет. Не бива обаче да забравяме големите структури. Те и техните управителни органи със сигурност няма да предпочитат да се явяват като пострадали в 5000 квартални съдилища из цялата страна. А може би трябва да бъдат принудени да го направят? Ако оплакването е достатъчно сериозно, за да доведе нарушителя до наказателно обвинение, пострадалият трябва да бъде задължен да се яви. Има и един проблем, свързан със застрахователните компании – една индустриална форма на родство и приятелство. Отново сме изправени пред случай, в който патериците влошават положението. Застраховката отнема последствията от престъплението. По тази причина трябва да отстраним застраховките. Или по-точно – трябва да запазим възможността за компенсация чрез застрахователните компании, докато в процедурата, която описах, се докаже извън всяко съмнение, че няма никакви други алтернативи и по-специално, че подсъдимият не разполага с никаква възможност да поправи вредите. Такова решение ще създаде повече бумащина, по-малко предвидимост и повече агресия сред потребителите. И не е задължително това решение да бъде сметнато за добро от гледна точка на застрахования. Но то ще помогне да използваме конфликтите като един вид социално гориво.

Никой от тези проблеми не може да се съревновава с третия (последния, който ще коментирам) – излишъка от професионалисти. Знаем го от личния си опит и личните си наблюдения. А освен всичко, всевъзможните научни социални изследвания потвърждават, че невинаги образователната система на едно общество отговаря на неговите потребности. Навремето си мислехме, че броят на образованите хора в едно общество е в пряка каузална връзка с брутния му национален продукт. Днес ние подозираме точно обратната зависимост, ако изобщо сме склонни да използваме брутния национален продукт като съдържателен индикатор. Знаем също, че повечето образователни системи са изключително заразени от класови предразсъдъци. Знаем, че повечето учени хора са направили изгодни инвестиции в образованието си, че ние се борим да направим същото за нашите деца, че ние често пъти сме заинтересовани от разширяване на нашата образователната система. По-големият брой училища означава повече адвокати, социални работници, социолози, криминолози. Докато аз говоря за депрофесионализация, ние увеличаваме възможностите да можем да напълним целия свят с професионалисти.

Няма солидна основа за оптимизъм. От друга страна, разбирането на ситуацията и формулирането на целите създават предпоставки за действие. Разбира се, системата за контрол на престъпността не е доминанта в нашия тип общество. Но тя все пак е важна. И това, което се случва в нея, от педагогическа гледна точка е необичайно подходящо за илюстриране на основните тенденции в обществото. Все пак, има малко място за маневри. Когато достигнем предела или той достигне нас, това противоречие само по себе си ще представлява нов аргумент за по-широко разбиране на необходимите промени.

Още един източник на надежда – формулираните идеи не са толкова изолирани или в дисонанс с общата тенденция, когато излезем от сферата, свързана с контрол на престъпността, и навлезем в други институции. Вече споменах Иван Илич с неговите опити да обучава без учители, с помощта на активно работещите хора. Задължителното образование, задължителното лечение и задължителното постигане на решаването на конфликти по своему са аналогични. Когато се вслушват в Иван Илич и Пауло Фрейре(9), а впечатлението ми е, че това става все по-често, системата за контрол на престъпността също ще се повлияе.

Друга, но пак сродна, сериозна промяна в парадигмата предстои в сферата на технологиите. Отчасти, това са уроците от Третия свят, които сега са по-видими, отчасти – това е опитът от екологичния дебат. Земята очевидно страда от това, което ние чрез технологиите ѝ причиняваме. Социалните системи в Третия свят очевидно също страдат. Така възниква подозрението. Може би развитите държави също не могат да понесат всичката тази технология? Може би старите социални инженери не са били толкова глупави? Може би социалните системи могат да бъдат възприемани като биологични? И може би определени видове широкомащабни технологии могат да унищожат социалните системи така, както унищожават Земята? Тук се намесват Шумахер (1973) с неговата книга Малкото е красиво и Институтът за преходни технологии. А също и няколко изследвания на Института за мирни изследвания, които показват опасностите в концепцията, свързана с брутния национален продукт, и я заменят с индикатори, които държат сметка за достойнството, равенството и справедливостта. Перспективата, развита от изследователската група на Йохан Гълтонг (Johan Galtung) „Световни индикатори”, може да се окаже изключително полезна и в нашето поле на контрол на престъпността.

Има един политически феномен, който също открива перспективи. Поне в Скандинавия социалните демократи и свързаните с тях фракции имат значително влияние, но нямат ясно изразена идеология какви цели трябва да си постави едно ново, реконструирано общество. Мнозина осъзнават този вакуум, което поражда готовност да се предприемат и дори да се очакват значими институционални експерименти.

Последното, което имам да кажа – къде са университетите в този контекст? Как стои въпросът с новия Център в Шефилд? Отговорът вероятно ще бъде старият: университетите трябва да се върнат към старите си задачи – осмисляне и критика. А на задачата да подготвят професионалисти трябва да гледаме с подновен скептицизъм. Нека възстановим възможността за сблъсък между критично мислещите хора: ниско платени, много уважавани, но без изключителни възможности извън полето на собствените си добри идеи. Така, както трябва да бъде.

Превод от английски: Екатерина Баксанова, Петко Петков

*Текстът е публикуван във вестник "Култура".


(1)В отговор на важния въпрос на социолога Румен Димитров, зададен на страниците на в. „Култура” през 1992 г. – Трибунал или форум?

(2)Предварителен доклад за неудовлетвореността на жертвите, вж. Венард (1976).

(3)Семейства, състоящи от една брачна двойка с деца – б. пр.

(4)Предварителен доклад за неудовлетвореността на жертвите, вж. Венард (1976).

(5)Баротсе (лози) е племенна група, населяваща земите на Северна Родезия (днешна Замбия). Характерни за отношенията в племето са нетрайните бракове и честите разводи. Поради това възстановителното правосъдие е често използвано от старейшините на племето в бракоразводните им процеси. Начините, по които се е осъществявало правосъдието, е описано подробно от Макс Глукман в книгите „The judicial process among the barotse of Northern Rodesia“ (1967) и „Ideas in barotse jurisprudence“ (1972) – б. пр.

(6)Склонен съм да заема същата позиция относно правото на собственост на престъпника върху собствения му конфликт, подобно на Джон Лок относно правото на собственост върху собствения ни живот – никой няма право да се откаже от него – (C. B. MacPherson (1962)).

(7)Най-скоро документирано от Болдуин (1976).

(8)Иван Илич (1926-2002)е влиятелен австрийски социален критик и философ. Роден е във Виена в семейството на католик и еврейка. Практикуващ католически свещеник е, владее повече от 10 езика и има докторантура по история върху Арнолд Тойнби.

Илич изучава и системно критикува проектите на Католическата Църква и „Запада” за социално развитие в т.нар. трети свят (основно в Латинска Америка) през средата на XX век. В хода на това развива влиятелна критика към културно-хегемонистичите и социално-инженерни опити на либерално-демократичния алианс по време на Студената война, водена от САЩ. Това често го прави политически неудобен, особено в края на 1980-те, когато социалното инженерство, този път на победителите в Студената война, намира нови основания за културно превъзходство. Известен е със системната си критика към властта на институциите върху свободата на индивида и към способността им да възпроизвеждат ограниченията и щетите на консуматорското общество върху човечността. Най-известната му книга е „Еманципиране от училището” (Deschooling Society,1971).

(9)Пауло Фрейре (1921-1997)е бразилски просветител, философ на образованието и социален критик. Учи право и философия. Счита се за основен представител на т.нар. „критическа (еманципираща) педагогика” в обучението на възрастни (adult learning).

Формиращ за неговото мислене е опитът му като обучител на безимотни (преди промяната) селяни в хода на аграрната реформа в Латинска Америка през 50-те и 60-те години на миналия век. В процеса на своята работа с бедните селяни той оформя възгледа си, че образоваността и грамотността са обвързани с промяната на света, в който образованият и образоващият участват и който създават. За Фрейре метафората на празния съд, който се пълни от процеса на образование, е и безсмислена, и вредна. Става известен с преподаването на португалски, в хода на което активно обсъжда с възрастните си ученици тяхната социална ситуация и необходимостта и възможностите за социална промяна, в която те са участници, чрез активни политически действия. Основното му произведение е „Педагогика на потиснатите” (Pedagogy of the Oppressed, 1970).

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Какво може да се очаква от новия председател на антикорупционната комисия?