Конфронтацията и високомерието към Скопие стават все по-неуместни

Убеждението, че има само една истина и това е нашата истина, е контрапродуктивно, казва в интервю за Меdiapool доц. Стефан Дечев

Конфронтацията и високомерието към Скопие стават все по-неуместни

”В голяма степен и българската, и македонската историография са с доста романтични представи за миналото, с два подобни разказа в учебниците. В самите медии и в двете държави също господстват националистически представи, когато се говори за историята”, коментира историкът доц. Стефан Дечев в интервю за Меdiapool.

Според него историците в България си вярват, че ”цялата истина е на наша страна и македонците просто трябва да я приемат”.

”Македонските колеги пък са в ужас от това как ли ще посрещне македонското общество това, което постигат в комисията и се опитват да създадат впечатление, че с нищо тези формулировки не разклащат досегашния македонски разказ, за да го направят по-неконфронтационен към източния съсед”, смята той.

По думите му в България по темата за Македония се изказват предимно ”абонирани“ , ”просветени националисти“ и няма никакви алтернативни мнения.

”Конфронтацията от българска страна, пренебрежителното отношение към Скопие, високомерието, особено след последните изявления на съпредседателя на македонската част от комисията Драги Георгиев, последвано от това на президента Стево Пендаровски, ще стават все по-неуместни”, посочва той.

”Убеждението, че има само една истина и това е нашата истина, триумфализма, са напълно контрапродуктивни. Но те не са и основателни. Човек не може да не види множеството недостатъци на македонския исторически разказ, но демонстрираното от някои членове на нашата комисия самочувствие, че нашият бил едва ли не перфектен и напълно съобразен с фактите и с науката, е изключително наивно. Освен това, имам чувството, че за някои хора у нас е трудно да приемат, че това е международно призната, суверенна държава”.

Доц. Дечев, каква е вашата оценка за работата на съвместната комисия, която трябва да изчисти спорните въпроси от общата история между България и Македония?

Комисията започна работа заобиколена от две историографии, които са доста отдалечени от съвременните тенденции в хуманитарните и социалните науки, от истoриографията по света, от начина, по който се третират категории като нация, национализъм, етническа и национална идентичност, политики на паметта и т.н.

В голяма степен и българската, и македонската историография са с доста романтични представи за миналото, с два подобни разказа в учебниците. В самите медии и в двете държави също господстват националистически представи, когато се говори за историята.

Противно на впечатлението, което се разпространява напоследък, че ставало дума по време на заседанията на споменатата комисия за някакви пазарлъци, аз мисля, че досега по-скоро ставаше дума за опити за някакво взаимно надхитряне. В същото време се стигаше до определени общи формулировки - за Кирил и Методий и техните ученици, за цар Самуил, за Григор Пърличев, в които наистина разказите сякаш се приближаваха. В последващи появи на членове от двете комисии в българските и македонските медии обаче оставах с впечатлението, че се опитват да създадат различни внушения - българските участници за някаква победа, а македонските, че всъщност нищо ново чак толкова не се е случило.

Освен това, колегите от България си вярват, че цялата истина е на наша страна и македонците просто трябва да я приемат. Македонските колеги пък са в ужас от това как ли ще посрещне македонското общество това, което постигат в комисията и се опитват да създадат впечатление, че с нищо тези формулировки не разклащат досегашния македонски разказ за да го направят по-неконфронтационен към източния съсед. Защото ако самият договор и комисия бяха посрещнати с преобладаваща враждебност, как ли пък ще се посрещне разкриването на факти, крити старателно десетилетия от предпоалагаемо научната историография.

Стефан Дечев завършва история в СУ ”Св. Климен Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател и участвал в конференции в множество европейски и американски университети.

Работи по проблемите на българската и балканската история и историография. В момента е член на международен изследавателски екип към Лондонския университет. Чете лекции в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. 

Смятате ли, че членовете на тази комисия от българска страна бяха подбрани правилно?

Веднага след обявяването имената на членовете на българската част от комисията излязох с материал и мнение, че тя се състои от хора с малко по-остарели разбирания, които не дават възможност за гъвкава позиция при преговорите и за един наистина съвременен подход към миналото.

Но мнозинството от участниците много добре отговарят на масово насадените исторически знания у нас. Макар и далеч по-близки до историческите факти в сравнение с по-политизираната и по-идеологизирана македонска историография, те в никакъв случай не са без недостатъци и трудно защитими убедително твърдения.

Да оставим настрана, че като цяло става дума за един романтичен и също идеологически наратив наречен ”История на България“, която е в главите на историците, но не и в реалните животи на обитавалите по тези земи хора през отминалите векове, като се отпочне още със заселването на славяните на юг от Дунав.

Едни членове на комисията са спецалисти, които обикновено игнорират ”ненужните“ и неудобни факти, други се люшкат между експертността си и политическата лоялност към националистическата българска ВМРО, трети са началници, които не са се посветили много на темата за Македония и българо-македонските отношения, четвъри са с почти кръчмарски исторически знания, които по темата ”Македония“ са най-опасни.

Единствените, които не се поместват в този профил не са, за съжаление, тесни специалисти по темата Македония и по този начин са удобни единствено за запълване на бройката до седем. Това пък видимо дава възможност на ядрото Ангел Димитров-Наум Кайчев (предполагам и Иван Илчев) да налагат окончателните позиции и цялостната линия на поведение.

На практика нито един досега в публични изявления не е отишъл извън стереотипа за македонската нация като изкуствено творение на Коминтерна, реализирано след 2 август 1944 г. Всъщност, още при огласяването на комисията външната министърка на България Екатерина Захариева демонстрира, че договорът е бил някак си предефиниран от кабинета в София.

При подбора на комисията тя изтъкна, че не са взети критериите, които се съдържат в чл. 8, ал. 2 и 3 т.е. някакви си там думи като ”експертно“, ”обективно“, ”научно“, ”доказателства“, ”европейски ценности“.

”Идеята беше” – заяви тя – ”да бъдат намерени хора с безспорна репутация, дипломатически опит и хора, които години наред са защитавали българските интереси.“

Споменатото от нея съгласуване на състава на комисията с БАН и с Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ не променя нищо. Добре известно е, че по отношение на разглеждането на миналото на Македония и Македонския въпрос и в двете институции от години идеологията и националната митология изпреварват и имат приоритет над научния подход и достиженията в тази област по света. За съжаление, в немалка степен същото можем да кажем за огромното мнозинство в Скопския университет и МАНУ.

Според вас кои имена биха могли да попаднат в комисията от българска страна?

Бих посочил две имена. Нарочно едното ще е от младите, а другото от доайените. Аз бих желал там да видя Чавдар Маринов, един от най-добрите, за да не кажа просто най-добрият в момента познавач на проблематиката в страната ни.

Също от старата генерация подходящ би бил Костадин Палешутски. Още от 80-те години на миналия век, сред бълваната продукция за Македония от времето на националкомунизма, неговата се отличаваше с по-доброто си качество.

Споменавайки неговото име ще Ви кажа нещо, което ще изненада безкрайно и Вас, и широката публика. През 1971 г. Костадин Палешутски подава документи за конкурс в Историческия факултет на Софийския университет без очевидно да е кандидатът, за който се прави конкурса. Но тъй като е доктор, тогава ”кандидат на науките“, по тогавашния Правилник за приложение на Закона за висшето образование е трябвало да спечели конкурса. За да обосноват фактическото му отстраняване, всички български светила от цели две поколения в българската историческа наука излизат с тезата, че между историята на Македония, по която Палешутски е специалист и Историята на България няма нищо общо.

Един от участвалите в дискусията дори оприличава неговата компетентност по Македония спрямо историята на България, като компетентността на агронома спрямо историка. Сега караме македонците да признаят точно обратното т.е. имали сме единна, обща история, дето се казва до 1944 г. Както виждате, моралът в науката е доста обтекаем и проблематичен.

Кои, според вас, са и ще бъдат най-чувствителните въпроси от общата история? Гоце Делчев и Илинден ли?

Единият от въпросите безспорно ще бъде за Гоце Делчев. Причината е, че той е част от основополагащия мит на македонската държавност, под формата на федерална единица в Титова Югославия, а след 1991 г. и като независима държава. Но проблемът е, че след 1944-45 г. включването на Гоце Делчев в този разказ е придружено както с неговата, така и с тази на другите дейци на БМОРК/ТМОРО/ВМОРО и предшестващите ги възрожденци/преродбеници дебългаризация и дори антибългаризация. Когато си учил и ти е набивано в главата десетилетия, че тяхна основна задача е едва ли не борбата срещу българите и техните попълзновения, няма как да не си смутен когато от най-високо място ти кажат, че тези хора всъщност също са се смятали именно за българи.

Затова ли се стигна до скандала след последната среща в Скопие?

Всъщност, първо нямаше никакви изгледи за скандал след първите изявления на Ангел Димитров и Драги Георгиев. Един от членовете на нашата комисия обаче, близък до една политическа сила, неетично просто даде работния документ на Красимир Каракачанов, и те решиха с Ангел Джамбазки да правят пресконференции с ултиматуми.

Строго погледнато предложената от македонската страна чернова в никакъв случай не разглежда Гоце като етнически македонец. Разбира се, цялостният текст е така организиран, предполагам от Ванчо Георгиев, че да създава усещането за съществуване в края на 19 и началото на 20 в. на два ясно обособени народа – български и македонски.

Това, разбира се, не отговаря на истината. Но също е истина, че документите на Организацията говорят и за едно силно развито чувство за македонска политическа идентичност, което на определени моменти и сред определени дейци ясно се разграничава от българския държавен национализъм. В Скопие това се подлага на свръх-интерпретация, задава му се някакъв несъществуващ етнически македонски смисъл.

В българската историография пък е обратно – напълно се потулва. Всъщност, политическата македонска идентичност е видима дори и при българи от България, като един П. К. Яворов, който, говорейки първо за България и после за Македония, добавя за последната „аз се считам за неин“.

Един приятел от днешна Македония тези дни ме пита във Фейсбук дали за Гоце по-важен е бил етническия му български идентитет или политическия македонски. Мисля, че в различни контексти могат да се намерят доказателства и в двете посоки. Когато говори за това как ”сме си българи“, когато подчертава как не бива България да се вкара ”боса в огъня“ се създава впечатление за надделяване на българското и неговото подчертаване, ала когато в други поставя ударение върху самостойността на движението, нещата отиват повече в посока на твърде силния политически идентитет.

Кои са другите конфликтни въпроси? Предполагам Илинденското въстание?

Вижте, ако нашите две историографии бяха читави и професионални, лесно щеше да се стигне до решение. Да речем по отношение на ВМОРО, Гоце Делчев и Илинден, отварят се книгите на македонския историк Ванчо Георгиев, отварят се тези на българските историци и се намира решението.

Проблемът е, че при Георгиев, и в Скопие като цяло, този период се разказва като време на борба на етнонационално осъзнати македонци, досущ като онези формирани от втората половина на 40-те докъм края на 50-те и началото на 60-те години на 20 в. Но фактите и обстоятелствата са съвсем други. Същото е и с българската историография и тези, които се занимават с Македонския въпрос.

Правилно се представят дейците като етнически българи, но напълно е скрит политическия македонизъм и Организацията изглежда като някакво обикновено поделение на софийското правителство. И това не е точно. На моменти в печата на Организацията, в кореспонденцията на нейните дейци, оставайки твърдо етнически българи, се говори за различен политически проект от ”Велика България“, от ”Санстефанска България“, за равна отдалеченост на движението в Македония както от Белград и Атина, така и от София, за бъдещата ”автономна Македония“ като своеобразна ”държавичка“ или ”държавица“.

Но картината и тук няма да е пълна, ако не кажем, че през Балканските войни и Първата световна война всичко това изчезва. Българската армия се посреща като освободителна, а ВМРО е просто неделима част от същата тази българска армия и стои плътно до София.

Това всъщност не се отрича и от македонски историци, но няма отражение върху работата на комисията, видимо защото и от македонска страна, както и от българска, политическите ѝ функции стоят пред експертните, противно на самия договор или поне това, което е казано в него и подписано от двамата премиери.

При горните изброени противоречиви тенденции в различни контексти възможностите за спекулации и в София, и в Скопие не са малки. В миналото те лесно могат да намерят, което им трябва и да продължат спора поне още 50 години. Няма да е трудно.

В понеделник по бТВ бившият президент Георги Първанов оцени изявлението на президента на Македония Пендаровски като успех на партия АБВ. Така ли е?

Нищо по-далече от истината. Това е успех на македонската политическа класа, която ръководи държавата след лятото на 2017 г., и най-вече на премиера Зоран Заев, външния министър Никола Димитров, а вече и президента Стево Пендаровски.

Георги Първанов предложи в понеделник на комисията и следния текст: ”Борбите на ВРО, в частност Илинденско-Преображенското въстание, са част от общата ни история защото са израз на настроенията на българското население в Макединия, което е доминиращо по това време. Целта на революционните борби е извоюване автономия на Македония, която има различни трактовки, но с времето все повече се утвърждава разбирането за независима македонска държава.“

Това е типичен текст на човек, който още от 90-те е скъсал с науката и е останал със знанията от националкомунизма. Изобщо клише до клише. Първо, Илинденско-Преображенското въстание е термин наложен в българската историография дори не преди Втората световна война, а през 60-те години, в немалка степен именно като резултат от едно строго национализиране на историческия наратив по времето на Тодор Живков. Дори и по Васил Кънчов и Христо Силянов е видно, че това което обикновено се означава като „българско население“ трудно може да се обозначи като доминиращо (не отричам тук българската идентичност на водачите на ВМОРО). Да не говорим, че от ”българско население“ трябва явно да се изключат патриаршистите, мюсюлманите, попадналите в сръбските училища, явно и немалкото национално все още индиферентни славянски поданици на султана в Македония.

И накрая Първанов добави и най-голямото клише – как македонската държава израства ”на клона на вековната българска държава и нация“ и ни пренесе в честванията на 1300 годишнината през 1981 г., националкомунизма и Людмила Живкова. Пред мен лично изскочи демонтирания паметник пред НДК. Самите македонци се нагледаха през последните години на достатъчно безвкусица, нека поне ние да ги пожалим. Господин Първанов отдавна е престанал да бъде историк, а историческата наука в наши дни, трябва това да му е известно, и като методология, и като познания, е твърде далеч от това, което той е научил било при Димитър Ангелов, било при Николай Генчев.

Едва след 1944 г. ли се формира македонската нация?

Окончателното ѝ конструиране е тогава. Но още през втората половина на 20-те години, в Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Югославия) старият илинденец Панко Брашнаров констатира формиране сред младата генерация във Вардарска Македония на вече ”чисто македонско съзнание“. В бюлетин на ЦК на ВМРО още през 1926-1927 г. може да се прочете: ”От лицата, незапознати с историята, срещат се мнозина, които добродушно вярват в това и приемат да казват, че са македонци …“

През 30-те години, въпреки официалната политика в Югославия на сърбизация, се появяват движението МАНАПО, списанието ”Луч“, както и литературни произведения написани на македонски говори от Васил Ильоски, Ристо Кърле, Антон Панов. Към тях можем да добавим творчеството на Кочо Рацин, а и опитите в самата България за създаване на литературни произведения на македонски говори – дело на дошлите от Вардарска Македония Венко Марковски и Коле Неделковски. Цялото това поколение пише на македонски езикови разновидности и определено няма предишната българска идентичност, или поне про-българските тежнения, характерни за по-ранните поколения. Македонски национален характер има и самата комунистическа съпротива срещу българската власт през периода 1941-1944 г., състояща се главно от представители на точно това поколение.

В този смисъл, дори и да приемем липсата на континуитет с ”ранни етнически македонци“ като Георги Пулевски, Кръсте Мисирков и Димитрия Чуповски, то господстващото все още българско историографско разбиране, че македонският език и македонската нация са се появили от нищото през 1944 г. е неубедително. Можем определено да кажем, че през междувоенния период македонската национална идентичност става все по-видима, макар да е все още в период на своето развитие. В началото на 40-те процесът на изграждане на отделна нация твърде много е напреднал и огромното мнозинство след първоначалната еуфория от края на сръбската (югославска) власт във Вардарската бановина, не е във възторг и от новата българска. Лозунгът за „Свободна Македония“ е по-силен от този за „Нова Югославия“ на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ), и в него се отразява както страха от връщането на Югославия, така и видимото още през 1942 г. неприемане на „великобългарските хегемонисти“.

Няма ли поради това да е най-проблемен периодът на Втората световна война?

За Втората световна война българската историография е почти неподготвена да разговаря. Там пък трябва като отворим книгата на съпредседателя на комисията от българска страна Ангел Димитров да намерим формулата за компромис. Но такава формула, за съжаление, липсва. Точно както не намираме отговорите за предвоенния период в книгите на македонския историк В. Георгиев, така и не можем да разберем от книгата на Ан. Димитров защо и как се формира македонската нация?

Куп документи от нашите архиви отсъстват и не са се отразили по никакъв начин на нарисуваната картина. Читателят така и не може да разбере, че 1941 г. идеята за ”Независима Македония“ е най-популярна, че вече е налице в немалка степен и етническо македонско чувство, което го е нямало в такива размери преди, че дори и силно пробългарски настроената част от македонското общество в немалка степен предпочита македонците да бъдат оставени самостоятелни. Преобладаващото настроение ”Македония за македонците“, култът към думите ”Македония и македонец“, яркото вече на места разграничение, за разлика от 1912-1913 г. или от 1915-18 г. между българи и македонци, личи ясно от българската архивна документация, но остава скрито за нашата публика. Неслучайно при посещението си в Скопие в началото на октомври 1942 г. и цар Борис III, който е запознат със ситуацията говори за бъдещето на Македония, като нещо, което ще се решава чак след войната, че сегашното положение е временно. Царят е информиран, при това от пробългарски кръгове в Македония, но също застъпващи се за идеята за независима държава, че нещата с българската администрация не вървят добре.

Дори и за Егейска Македония се срещат български доклади за местни жители деклариращи: ”Вие българите трябва да се махате от тука и да си вървите в България“.

От друга страна, в македонската историографска трактовка, поднясяна в Скопие, пък липсва сложността на картината. Всичко и навсякъде е опростено – българи, от едната страна - македонци, от другата. С инструментариума, който разполага македонската историография не може да опише сложната житейска и политическа траектория на един стар илинденец като Панко Брашнаров например - деец на ВМОРО; участник в Илинден 1903 г.; екзархийски български учител; член на Народно-федеративна партия – българска секция на Яне Сандански; воин от българската армия през Първата световна война 1915-1918 г., член на Югославската комунистическа партия и българската комунистическа ВМРО (об.).

През 1941 г. Брашнаров посреща възторжено и с цветя края на югославската власт и българската администрация, като заместник-председател на българския Акционен комитет във Велес. През 1943 г. отново същият Брашнаров става част от антифашистката съпротива на югославското комунистическо партизанско движение. На 2 август 1944 г. старият илинденец е вече най-възрастния делегат на събранието на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония) в манастира „Прохор Пчински“, председател на заседанието, който заедно с другите отстоява идеите за ”държава“ с ”народниот македонски йазик“. След това във федеративна Югославия ще заеме поста на заместник-председател на АСНОМ (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония). Ще завърши в югославските комунистически лагери, изпратен от съпартийци комунисти, видимо противопоставяйки се на доминираната от Сърбия и сръбската култура, нова, югославска интерпретация на македонската култура и идентичност. През всички тези етапи, този преминал пътя от българската до македонската етническа идентичност илинденец е искрен и автентичен.

Смятате ли, че е възможно работата на комисията да завърши с пренаписване на македонските учебници. Какви според вас са възможните постижими резултати на комисията?

Намирам зададения въпрос само за македонските учебници за изключително показателен. Това означава, че българските членове на комисията и изобщо говорещите по темата за Македония в нашата страна са успели в последните близо две години да убедят широки кръгове в нашето общество, че проблемът е единствено там.

Това се дължи и на обстоятелството, че по темата, особено в телевизиите ни, се изказват единствено ”абонирани“ , ”просветени националисти“ и няма никакви алтернативни мнения.

Разбира се, нормално е, ако македонците са по-млада нация, в техните учебници да има повече проблемни места. Но да не забравяме, че и другата нация е на Балканите. Затова аз лично смятам, че много трудно работата на комисията може да завърши с пренаписване било на българските, било на македонските учебници.

Аз не мисля, че двете историографии притежават в момента критична маса за цялостно нов поглед към миналото, и то именно по българо-македонската проблематика. А и двете общества са крайно неготови. Досега алтернативните мнения в нашите медии са малцинство, а в македонските съвсем доскоро дори не излизаха и от устата на историци, което да им придаде по-голяма легитимност, а от хора строго погледнато извън бранша, като Виктор Канзуров, Денко Малески, Бранко Героски, Любчо Георгиевски и др. Евентуално може да се смегчи тона в македонските учебници.

Може също в българските по-ясно да бъде видян политическия македонизъм, ранния етнически македонизъм, развитието на македонско чувство от един момент нататък. Но ще е трудно, много трудно. Не може да се мине без приемането на първо място на постановките, че нациите са модерни явления, че нациите и идентичностите са динамични и дори множествени конструкции, които се променят в определени времеви и пространствени контексти и ситуации. Без приемането на тези две изходни постановки нито е възможно нормалното продължаване на преговорния процес, нито истинско пренаписване на учебниците. А преговорите са добър повод и двете страни да осъзнаят и най-вече техните граждани, колко много лъжи са учили в училище. От македонските трябва да стане ясно, че великите македонци са били и българи и те свързват двата народа, а от българските, че македонската нация и език реално съществуват.

В България през годините се очертават две алтернативни линии на поведение към Скопие – заплахи и непрестанни разправии с "фронтмени" - ВМРО и някои по-крайни историци и подкрепа за евроатлантическата ѝ перспектива с надеждата спорните въпроси да бъдат изчистени. Коя от тях според вас е по-разумна?

Конфронтацията от българска страна, пренебрежителното отношение към Скопие, високомерието, особено след последните изявления на съпредседателя на македонската част от комисията Драги Георгиев, последвано от това на президента Стево Пендаровски, ще стават все по-неуместни.

Убеждението, че има само една истина и това е нашата истина, триумфализма, са напълно контрапродуктивни. Но те не са и основателни. Човек не може да не види множеството недостатъци на македонския исторически разказ, но демонстрираното от някои членове на нашата комисия самочувствие, че нашият бил едва ли не перфектен и напълно съобразен с фактите и с науката, е изключително наивно. Освен това, имам чувството, че за някои хора у нас е трудно да приемат, че това е международно призната, суверенна държава. В същото време мисля, че трябва от македонските колеги по-смело да започнат да говорят по медиите за миналото и за това, че наистина имат обща история с българите, и тя все пак не е точно като общата история с другите народи, защото знакови личности от техния наратив, най-великите македонци, просто са се считали за ”българи“. Аз разбирам, че това е в началото смущаващо, но с това трябва да се свиква. Щом Македония е била тяхна кауза, това ги прави и македонци едновременно. Затова са част от общата ни история и споделени личности, които трябва да ни обединяват, а не да ни разделят.

Подкрепяте ли тезата, че е необходимо подписването на нов анекс за историята към Договора за добросъседство и поставянето на конкретни условия от българска страна за изчистване на историята в преговорния процес с Европейския съюз?

Не знам, но мисля, че трябва да има механизми това, за което се договарят в комисията да стига наистина до програмите в министерствата и да се отрази в учебниците. В момента видимо такъв механизъм не съществува и може да се помисли повече по този въпрос.

Но най-вече е необходимо медиите и в двете страни да дават повече думата на алтернативни гласове. А и двете общества се нуждаят от време. Македонците да осъзнаят, че било време когато великите им предшественици са се считали за българи и не са имали проблем с това. Българите, за да осъзнаят, че македонци има и преди 1944 г. и те не са коминтерновска творба.

Какво би станало, ако България допусне Северна Македония да се присъедини към ЕС при положение, че спорните исторически въпроси не бъдат напълно изчистени.

Това не е невъзможно да се случи, но тези държави ще създават една неевропейска атмосфера в ЕС. Нас ни приеха докато се разхождаха по улиците ни фланелки с ”България на три морета“ и всяка събота по първи канал на БНТ се индоктринираше в националистическидух. Сега той е вече в парламента и в правителството. И това със сигурност прави България също неевропейска заедно с корупцията и отсъствието на правов ред, които крайният национализъм обикновено трябва да прикрива.

И в Македония, и в България, имаше остра съпротива срещу подписването на договора за добросъседство между двете страни. Кой и защо има интерес да не се реализират поставените в него цели?

Със сигурност всички онези фактори, които са против влизането на страната в НАТО и ЕС. Но и не само. Просто националистическото образование и възпитание са толкова силни, че те са вече втора природа. Нормализираният и експертен исторически разказ се възприема като национално предателство и на двете места. Преди дни скопският журналист Виктор Канзуров употреби понятието ”надвласт“.

Тази ”надвласт“ според мен е историческият разказ от Живковия късен националкомунизъм натъпкан чрез образование, медии и шоу програми в главите на маса хора, а в Македония неотишлия си на практика югославски македонски комунистически исторически разказ, натъпкан по същия начин в главите на едни други хора.

Непрекъснато се правят паралели между договора, който подписа България с Македония и този на Гърция. Смятате ли, че София допусна грешки при подписването на Договора за добросъседство?

Има едно погрешно впечатление, че видите ли договора с Гърция е перфектен и няма разнотълкувания от двете страни. Това не е вярно. Освен това, различни са проблемите, които Македония има с Гърция и с нас.

Античността и Александър Македонски са само допълнителни подпори, които в миналото не са имали чак толкова голямо значение, а Никола Груевски ги зае от едни от най-изостаналите в национализма си кръгове от диаспората.

А в случая с Договора от Преспа точно отделянето на македонската антична история от съвременнана македонска е основното.

В нашия случай проблемите ни с Македония засягат същностни места в македонския разказ, които на времето са заети от българския. Концепцията за споделеното минало обаче трябва да даде възможност днешната държава Македония да ги използва като фундационни темели. Иначе си мисля, че вероятно някои наши патриоти не желаят братята ни да черпят идентитет само от комунистически личности.

Още по темата
Още от Интервюта