Константин Павлов: той пишеше, пушеше и тровеше властта

Мрачно. Жестоко. Сиво. Безжалостно. Ужасът и доносниците дебнат зад всеки ъгъл. Всекидневен ужас, безобиден наглед. Глупави доносници, охранени видимо. Офицери от ДС, които се преструват на златни рибки. Паяци-пропагандисти, които озвучават Пантеона на България.

Така животът в НРБ се оглежда в стиховете на може би най-талантливия поет от онези времена: Константин Павлов. Поета, на когото фалшивата народна власт нахлузи усмирителна литературна риза. Защото неговите безмилостни стихове казваха всичко за онази задушна, лепкава и грозна несвобода, в която живееха хората. А той седеше в утробата ѝ и пушеше цигари. Пушеше, пишеше и тровеше властта.

"- Къде беше -

питат ме -

повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита.

Всички виждате,

нарочно питате.

(…)

- Страшно ли ти беше -

питат ме -

толкова десетилетия?

- Страшно беше,

скучно стана -

пушех и мълчах,

мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш -

питат ме -

следващото тридесетилетие?

- Аз ли?

Аз не знам,

но знам, че Кита

фасове ще плюе

три десетилетия

и ще замърсява океанската среда."

Това е част от стихотворението на Константин Павлов "Интервю в утробата на Кита", писано вероятно през 1966-а година, когато властите в НРБ му забраняват да публикува. Забраната важи близо десет години, а поетът остава дори без "парче хляб", както сам разказва по-късно.

Потискащото чувство, че си глътнат от Кита, клаустрофобията на безизходността - Константин Павлов с уникална поетическа енергия описва затвора "НРБ". "Омръзна ми да бъда нощна смяна", пише той в своето "Второ капричио за Гойя", в което с малко думи ни помага да усетим мрака на онези години и смътното очакване за светлина и славеи:

"… Иска ми се бодър да посрещам слънцето.

Може в първия миг да зажумя.

Ще свикна.

Някаква си птица сутрин пеела -

славей ли, какво ли го наричали…

Казват, че било приятно."

Онези, които помнят НРБ, и онези, които вярват, че тогавашната комунистическа държава е работела за благото на хората - нека да прочетат Константин Павлов. А за познавачите на поезията тази препоръка е безпредметна: те знаят, че стиховете му са забележителни, дори отвъд всякакви политически послания.

"Много е важно хората да го четат днес", казва и Румяна Таслакова, дългогодишна ръководителка на Българската редакция на ДВ, която със собствени средства учреди Национална награда за поезия на името на Константин Павлов. Официалното представяне на наградата ще се състои на 27 януари, а партньори в инициативата са дъщерята на поета Донка Павлова и БТА. В журито, което ще присъжда наградата, влизат поетесата Мирела Иванова, литературният историк и критик професор Михаил Неделчев и писателят Ани Илков.

А защо точно на името на Константин Павлов? Румяна Таслакова ни казва какви са аргументите на организаторите и на журито: "Константин Павлов несъмнено е едно от най-необичайните и знакови явления в българската поезия - немногословният автор, чиито забранени "Стихове" (втората книга на поета) се преписваха на ръка, разпространяваха се и се превръщаха в символи на литературния и човешки стоицизъм, на свободния и неустрашим дух, на високия смисъл да останеш верен на Словото и истината."

Да, стиховете му наистина се преписваха. И се четяха. Четете ги и днес!