След 1 ноември 10 ноември се усеща като 9 септември. Тази метафора безспорно е пресилена. Терорът, който се възцарява след "Девети", среднощните арести, изтезанията, убийствата ги няма днес. Но дотолкова, доколкото историята се повтаря като фарс, тя е вярна. С някои мисли на Маркс не може да не се съгласим.

Изминалите 37 години от 10 ноември 1989 г. неизменно наричаме "преход". Тази дума би трябвало да означава нещо ведро, но през годините тя придоби у нас смисъл на зла съдба. На няколко пъти обявявахме, че преходът е приключил. Малко по-късно се убеждавахме, че не е. Но ето сега като че ли наистина приключи – стигнахме в пустинята. Това също е метафора. Не сме точно в пустинята, но не сме и в обетованата земя. Убедихме се, че обетована земя няма. Сами сме си създали илюзията за нея. И пустинята, и Обетованата земя са понятия от Библията.

Ние не живеем по Библията. Живеем по принципа "всеки сам си преценя".

Затова сега – между пустинята и обетованата земя – ни е трудно да си дадем ясна преценка къде сме. Едни са здраво стъпили на земята и са доволни от своя преход. Други са вперили поглед към някакви светли хоризонти, които остават все така далечни и недостижими, а трети са обърнали поглед назад и са убедени, че обетованата земя е била там някъде зад телените мрежи по границите, зад които бяхме държани насила, за да бъдем направени щастливи.

Движим се в разбъркани редици, като разбита армия, отстъпваща от бойното поле. Няма кой да ни води, защото непрестанно сменяме водачите си и заклеймяваме онези, от които сме се възхищавали. Това може и да не е толкова лошо, защото всеки, който се е нарекъл вожд или фюрер, е завел народа си към гибел. А нашите са еднооки водачи на ослепена армия. Гледката е трагична, но величествена.

И така сега сме в състояние между отчаянието и примирението. След като наследниците на някогашния комунистически елит, познат като номенклатура, взеха цялата власт, в какво друго състояние да бъдем? "Номенклатурата" е строго дефинирана политическа каста, в която всичко е по списък и йерархия. След като се оказа, че 37 години сме се въртели в кръг и сега се върнахме на изходната точка, можем ли да бъдем в друго състояние, освен между отчаянието и примирението?

Примирението идва самò, защото то е инстинкт. А в отчаяние не бива да се живее, защото то е отрова.

Но кое е състоянието между тях?

Дълго мисля над този въпрос и в съзнанието ми непрестанно се явява образът на Димитър Пешев. Докато писах последния си роман, много размишлявах за съдбата му, която е и героична, и злочеста. Започнал е борба срещу последиците от закона, който сам е гласувал. Не се е поколебал да се противопостави на всемогъщия нацистки фюрер. Без неговия кураж и последователност евреите в България е нямало да избегнат лагерите на смъртта. И после вместо признателност е обвинен в антисемитизъм. Наложена му е двойна присъда – след като лежи в килиите на затвора, оказва се, че го очаква живот по тежък от затворническия. Така е до последния му ден. Но не изпада в отчаяние. Нещо го е крепяло.

Търсих отговора – кое е то? Верността на себе си. Да не измениш на себе си. Днес го наричаме "прави каквото трябва и да става каквото ще". Но при Димитър Пешев е по-трудно – той не може да прави каквото трябва, защото му е отнета възможността да прави каквото и да било. Наричаме го също "вътрешна емиграция". Но при него и това не е. Вътрешната емиграция капсулира и отчуждава, а отчуждението е близо до отчаянието.

Той е запазил своето достойнство и чест. Най-трудно му е било да преглъща залците, когато прехраната му е зависела единствено от грижовната му, но бедна сестра. Но и това не е разколебало достойнството му. Достойнството е много важно качество, защото то не позволява нито възгордяване, ако някоя вълна те издигне нависоко, нито отчаяние, когато се окажеш отхвърлен и излишен. И така той е вървял по своя път с бавна крачка, но с посока.

Най-лошото на нашия преход е, че ние не следвахме една посока. Не вървяхме към една цел, защото не знаехме каква е тя. А вървенето без цел е лутане. Лошото усещане, което имаме днес, не е заради това, че живеем по-зле, а именно заради лутането. Когато поставим на двете блюда на везната живота преди и след 10 ноември, се оказва, че по всички показатели днес живеем по-добре. Повечето хора не искат онова общество с всичките му безплатни прелести. Друг е въпросът, че можехме да създадем много по-добро общество.

От този въпрос следват други два: защо не го направихме и можехме ли да го направим?

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков беше свален от своите партийни другари и то единодушно. Именно това единодушие означава, че те са имали план. По този техен план се развиваше страната ни през изминалите 37 години. По този план стигнахме тук, където сме. А дали сме можели да създадем по-добро общество? Лозунгите, издигани на първите свободни митинги, могат донякъде да ни ориентират. Днес те са като усмивки от старите ленти: "Да се върнат милионите на държавата", "Смърт на червената буржоазия. Да живее Младенов", "Социализъм, преустройство, гласност".

Колко смешна изглежда днес тази дума – гласност! Но тя показва колко ни е било тежко да живеем със запушена уста. Колко ни е било додеяло още от училище да ни учат да говорим с клишета. Днес, особено в социалните мрежи, гласност имаме в излишество. Но и през ум не ни минава да се върне онова време на безгласност. Но знаем ли – на някои може и да им минават през ум подобни неща. Ето, вече готвят единствен учебник по история, готвят да регламентират със закон принципите и задълженията, свързани с употребата на българския език в образованието, администрацията, медиите и електронната комуникация.

Директивата е зададена.