"Човек – това звучи гордо". От красивите думи на Максим Горки ме побиват тръпки, зървайки ги на възстановената дървена арка на входа на Втори обект на концлагера "Белене". Там насред oмайната природа, където всъщност е бил скрит най-мрачният символ на ужаса на комунистическия режим в България. Мястото, където човекът престава да бъде личност, индивидуалността е погубена, а духът – него опитват да прекършат.

Човек не си представя така посещението си в концлагер, където в различни периоди за 40 години повече от 15 хиляди души са били лишавани от свободата си, от правото си да живеят достоен човешки живот. Ей така, без съд, без присъда, без възможност за защита. Заради единствената причина, че са били "инакомислещи".

И може би затова надписът от другата, вътрешната страна на арката гласи: "Ако врагът не се предава, той се унищожава!"

На остров Персин и до днес има действащ затвор. А голямата сива порта и бодливата тел сякаш пазят затворен и споменът за близкото минало и потулената от комунистическата власт истина. Срещу очите ти е понтонният военен мост – мостът между "тоя и оня свят". С всяка крачка по него ти виждаш горите на острова и мислиш за скритите дълбоко в тях тайни.

Понтонният мост, по който всеки трябва да премине, за да отиде и да види това, което е останало от концлагера "Белене", Сн. Екранна снима, Sofia Platform YouTube

Парадоксално е каква свобода изпитваш, пътувайки до мястото, където свободата не съществува – Втори обект, където са били въдворявани голяма част от лагеристите, а днес е най-достъпната част от някогашния лагер, където са запазени няколко сгради.

Когато си представяш посещение на концлагер очакваш ужас, пустош, страдание, мрак, но пътят към Втори обект е точно обратното – красив, светъл, изпълнен с омайна природа, акомпаниран от песните на множеството птици на острова. Имаш чувството на безгрижие и свобода, а всъщност осъзнаваш, че хиляди са преминали този път сякаш е тяхната лична Голгота и с всяка крачка се доближават все по-близо и близо до незаслуженото страдание.

Част от пътя към Втори обект, Сн. Софийска платформа

Пред очите ми е една пуста поляна с изсъхнала от юлското слънце трева. Изоставените масивни сгради на Втори обект навяват забрава и обезличаване. До ден днешен мястото остава скрито от погледа и бита на обикновения човек и сякаш от паметта му.

Част от запазените сгради на Втори обект, Сн. Mediapool

Само споменът за истината прави мястото живо. Единствено стените говорят, защото на тях са портретите на десетки лагеристи. Те са рисувани тайно от Петър Байчев – адвокат, художник и бивш лагерист в "Белене", където прекарва няколко години. А изложбата носи името "Пробиви в стената".

Сн. Софийска платформа

"There is a crack in everything, that’s how the light gets in" (Има пукнатина във всичко, така прониква светлината). За този цитат от песен на Ленaрд Коен си мисля със свито гърло, наблюдавайки изсветлялата икона на св. Георги и разпятието, поставени в пукнатина в Молитвената стая. Тя е там, за да напомня за страданието, за съдбите на лагеристите и грозното лице на комунизма.

Молитвената стая е създадена в знак на почит към паметта на лагеристите, Сн. Mediapool

От същността на лагера са останали само тези няколко сгради, след като малко преди края на режима комунистите заличават всички следи от истинския облик на лагера.

Разхождайки се из тях, се опитвам да мисля за справедливостта, истината и смисъла от това да помним и бъдем честни. И до днес обаче, ние като общество не успяваме да бъдем честни и откровени за травмите от близкото минало и за различния облик на спомените на нашите родители и предци. За "доброто старо време" и мракобесието, за нуждата да бъдем до болка искрени и да успеем да изречем привидно неизречимото.

Вътрешната част на една от запазените сгради на втори обект, Сн. Mediapool

Необработеното минало оставя рани в обществото. Ние продължаваме да се караме за това каква е била действителността, да отричаме историята и фактите, да обръщаме гръб на хиляди човешки съдби.

Продължавам да мисля часове, дни и месеци след този юлски следобед на "Белене". Там срещнах не само забравата, но и паметта и силата на духа, волята и желанието за промяна и по-добро бъдеще.

"Човек – това звучи гордо"– колко прав е бил Горки, мисля си аз, докато настръхнал и с влажни очи слушам личната история на Никола Даскалов. На 90, преминал през всички удари на комунистическата репресия, но с бистър ум и чисто сърце. Въдворен в лагера едва навършил 18 години през 1953 г.. За мен вече покойният Никола Даскалов олицетворяваше онази невъобразима сила на човешкия дух, за която Виктор Франкъл разказва в "Човекът в търсене на смисъл", а Едит Егер описва в "Изборът".

Няма да забравя и енергията на Сабри Искендер – също оцелял от лагера, въдворен през неговия последен период на функциониране между 1984 и 1987 г., когато там са вкарани етнически турци, които отказват да сменят имената си по време на т.нар. "Възродителен процес". В Сабри обаче сякаш няма болка и омраза заради стореното. Той говори с плам за каузата, за която се е борил, за истината, която е искал и иска да опази.

Всички тези хора и техните истории осмислят онези иначе празни сгради и стени на втори обект. И именно заради тях сме длъжни да положим усилия да научим повече за миналото и да не го забравяме. Защото хората като Никола и Сабри са хиляди и малцина от тях все още са сред нас. Някои никога не са имали шанса да разкажат историите си.

Затова ми става болно, че има политици, които не само омърсиха идеята за родолюбие, но и безцеремoнно от уж най-високата трибуна в държавата падат толкова ниско, че заплашват с въдворяване в "Белене" и говорят за необходимост от връщане на лагера. Но уви, историята се повтаря тогава, когато не е научена.

Историята на "Белене"

Концлагерът "Белене" е създаден като "трудово-възпитателно общежитие" през април 1949 г. с поверително постановление на Министерския съвет, ръководен от Васил Коларов. Със задачата за създаване на лагера се заема вътрешното министерство, на което са предадени островите на река Дунав до град Белене.

"Tой е само един от концлагерите, които са създадени в този период, които според това как се изброяват, са между 12 и 80. Наименованието му "Трудово възпитателно общежитие" (ТВО) идва от съветската практика и съветските наименования. Това е всъщност един евфемизъм на концлагера, но идеята е, че чрез труд политическите престъпници трябва да бъдат превъзпитани. "Белене" е създаден последен от това множество концлагери с идеята да бъдат въдворени най-опасните политически престъпници – хората, които са лидери на легалната опозиция, лидери на предвоенните партии, офицери, полицаи и общественици", разказва пред Mediapool Борислав Скочев, който е автор на най-подробния труд, посветен на концлагера "Белене" – "Концлагерът "Белене" 1949-1987″.

Остров Персин, където са се намирали всички обекти в концлагера "Белене", Сн. Софийска платформа

"Белене" се е превърнал в нарицателно за комунистическите репресии, защото просъществува по-дълго от всички лагери. Те са били форма на административна репресия в комунистическа България, като хората са били лишавани от свобода и въдворявани в лагерите без съд и присъда, без право на защита, без конкретно обвинение и без определен срок.

"Лагерът съществува в четири периода от 1949 г. до 1987 г. Лагерът първоначално функционира до 1953 г., когато и в Съветския съюз започва свиване и закриване на голяма голяма част от лагерите след смъртта на Сталин. Лагерът отново е отворен 1956 г. заради Унгарската революция – превантивно, за да не се случат и тук такива революционни събития. Арестувани са много бивши опозиционери, а от 1958 г. и много младежи, които слушат западна музика и се обличат със западни дрехи. След това е закрит през 1959 г., заради нуждата от контакти със Запада", разказва Скочев.

В тези два периода в лагера са въдворени близо 14 000 души. След това лагерът отново е открит през 1964 г., а в него са изпращани стотици, които формално са изселени, но всъщност са в концлагер с режим на принудителен труд.

Сн. Mediapool

"В този си вид лагерът същестува до 1977 г., когато влиза в действие нов Закон за народната милиция, създаден след Хелзинските споразумения, подписани през 1975 г. Според този закон изселването като принудителна административна мярка е премахнато. В края на 1984 г., когато протестите на турците срещу насилственото преименуване са потушени със сила, лагерът отново е открит. Налага се това да бъде формално уредено с промени в Закона за народната милиция и с наредби, които уточняват местата за изселване. Отново няма законово основание за това отнемане на свобода без съд и присъда. Лагерът е закрит формално през лятото на 1986 г.", пояснява Скочев.

Всеки от периодите крие своите ужаси, защото най-малкото хората губят свободата си и са подложени на всякакви унижения и репресии.

Най-тежък обаче изглежда първият период, когато за 4 години през лагера преминават около 10 000 лагеристи. През първия период условията са ужасни, трудът е много, храната е в оскъдни количества, а често има и разстрели на лагеристи. През втория период също има много издевателства, които след това се прехвърлят в най- ужасяващия лагер – този в Ловеч, известен като "Слънчев бряг".

До ден днешен няма точни данни нито колко са били лагеристите, нито колко всъщност са били смъртните случаи в "Белене". Някои данни сочат около 200 души, но това е непълна оценка.

Сн. Софийска платформа

"Когато един лагерист е болен или на прага на изтощението си и се знае, че ще умре, той е освобождаван, за да умре в дома си, за да не разваля лагерната статистика. Всъщност много хора са умирали ден или седмица, или месеци след напускането на лагера. Така че ние не можем да кажем точния брой на убитите лагеристи. Но трябва да се каже, че целта на лагера не е била изтребление и убийство. Убивани са отделни хора и не е ясно доколко това е преднамерено. Самата цел на лагера е да пречупи човека, не толкова да го убие", разказва Скочев.

"Защо ни е да помним?"

Паметта за случилото се в "Белене" и опазването на истината за близкото ни минало се превръща в кауза на група хора и те ѝ се посвещават. Именно поради тази причина фондация "Софийска платформа" от 8 години провежда лятното училище "Защо ни е да помним".

Всяко лято група младежи между 16 и 24 г. прекарват седмица на "Белене", посещават лагера, срещат се с оцелели, прекарват часове в разговори с историци и експерти и разговарят с тях човешки за близкото минало.

Още по темата

Луиза Славкова: С "аз съм извън държавата" демокрация не се постига

10 януари 2025 09:27

Освен лятното училище "Софийска платформа" има и множество други инициативи, които да пазят паметта за близкото минало. Сред тях е и сайтът Belene.camp, където можете да чуете невероятните истории на бивши лагеристи, разказани от тях самите в интерактивни видео интервюта. Сред тях е и тази на Никола Даскалов.

"Софийска платформа" обаче не е сама и през годините среща редица саратници. Такива са хората от Фондация "Остров Белене", католическият свещеник в Белене отец Паоло Кортези, историци, политолози и много хора, съпричастни с каузата. За всички тях ще ви разкажа скоро.

Благодарение на тези хора и техните усилия имах възможност да се докосна до това минало, да посетя лагера, да разговарям с едни изключителни личности. И да опазя наученото с надеждата никога да не го забравя.