Левицата пред изпитанието на глобализма

Срещата на върха в Евиан ще открои отново изключителните трудности, които реформаторската левица има, за да намери своето силно и оригинално място между либерализма, който се активизира, въпреки дефицита си от легитимност и антикапиталистическото и антиреформаторско движение срещу глобализацията, което продължава да бъде много силно, но страда от липса на политическо представителство. От тази гледна точка, тези, които изглежда се радват на антиглобалистките акции, като смятат, че те подкопават политическата легитимност на глобализацията и предусещат нейното отстъпление, се лъжат жестоко. При отсъствие на световно управление, логиката на дерегламентацията се утвърждава, а не отслабва.

За левицата е нужна доктрина за реформаторско приложение на глобализацията. За това са необходими някои разяснения. Най-важното се отнася за отношенията с антиглобалистите. Реформаторската левица трябва да скъса с това насаждане на срам и страх, контролирано някога от Компартията, а сега използвано от крайната левица и което се гради на ужасния принцип "няма врагове в лявото пространство". Само че реформаторската левица има противници в ляво. Те обаче не са хомогенно цяло. Следователно трябва да се пристъпи към истински политически подбор, за да бъдат отсяти радикалите, за да се развиват по-добре реформистите.

Радикалите са по-добре познати във Франция, защото са силно представени в движението Аттак. Наистина, тези радикали не са хомогенен блок, но движението е лишено от политическо бъдеще. То се опита безуспешно в Порту Алегре да обедини антиглобалистките организации. След което реши да насочи усилията си към регионалните форуми, сред които Европейския социален форум. Въпреки кризата с политическата легитимация, от която страда глобализацията, движението е в отбранителни позиции, както поради последиците от 11 септември, така също и поради идването на власт в Бразилия на президента Лула, който избра категорично пътя на реформите, след като беше политическата икона на радикалите.

Понякога поради цинизъм, а често поради наивност левицата смята, че използуването на репертоара на антиглобалистите ѝ помага да се утвърди на ляво. Това са късогледи виждания. Защото веднъж дошла на власт, тя ще изостави този репертоар и ще се окаже още веднъж изправена пред политическия въпрос за разминаването между ролята ѝ на трибун и реформаторските си стремежи.

Разграничаването тялом и духом от крайната левица е необходимо, но още по-необходимо и дори категоричен политически императив е сближаването с реформаторските неправителствени организации. Защото има прослойка антиглобалисти реформатори, като Оксфам и Грийнпийс, които се опитват да раздвижат нещата.Оксфам например се обявява за отварянето на пазарите на Севера и смята, че със своя протекционизъм те блокират развитието на Юга. Би било полезно реформаторската левица да предложи политическо решение на този деликатен въпрос, по който антиглобалистката крайна левица естествено мълчи, защото не може нито да подкрепи протекционизма на Севера, нито да пледира за отварянето на пазарите.

След това разяснение остава левицата да изработи своя политическа позиция за глобализацията. На какво да се основава тя? На идеята, че глобализацията е изключителен източник за създаване на блага чрез способността си да стимулира индивидуалната креативност, технологичното развитие и пазарната логика, но пренебрегва въпроса за общественото разпределение. Как да се направи така, че личното богатство да произвежда социално щастие?

Неолибералите имат отговор, според който натрупването на лично богатство в крайна сметка задължително води до социално щастие посредством пазара. Тази теза е незащитима, защото дори да намери опора в либералната теория, тя се оборва от функционирането на световната икономика, която е много несъвършено либерална. Това се вижда от случая с лекарствата срещу върлуващите главно на Юг болести, като СПИН, малария, туберкулоза. Без световна социална политика, научните и изследователските усилия се съсредоточават в над 90 процента от случаите единствено върху продуктите, обект на платежоспособно търсене в богатите страни.

Една от осите на реформизма трябва да бъде изработването на социални политики в някои ключови сектора, като се признае един принцип табу за либералите: разделянето на световните пазари, т.е. приемането на принципа на диференциране на цените според това дали става въпрос за богати или бедни пазари. Това означава, че трябва да бъдат посочени някои обществени блага, които трябва да бъдат гарантирани от държавата. При това трябва да се признае, че общественото богатство не означава непременно колективна собственост на ресурсите, а само тяхното колективно ползване. Поради това тези, които се борят за намесата на частния сектор в такава основна област, като образованието, не са прави, защото тази област се нуждае от много сериозно финансиране, за да не се стигне до социална декласация в световен мащаб. Както и за водата, важното е не да има обществена собственост в този сектор, а да се направи така, че благата, в случая образованието, да остане обществено благо.

Друг пример е опазването на околната среда. Отново важното е да бъде защитавано това обществено благо, а не обществената собственост. Което означава, че използването на пазарните механизми, като разрешителни за емисии на газове с парников ефект, може идеално да допринася за защитата на общественото благо. Докато левицата не разбере, че пазар и обществено благо не си противоречат, а допълват, тя ще остане, според един добре известен израз - стара и изхабена. Да се защитава това модерно определение на общественото благо обаче не означава да се отстъпва пред логиката на частните интереси. Защото не може да се отрече, че в много области либерализмът се стреми откровено да се възползва от идеологическия провал на идеята за обществена собственост, за да ѝ отрече всякаква легитимност. Това е също така неприемливо.

Следователно необходима е усилена политическа работа и антиглобалистите са напълно прави, като критикуват безгрижието на левицата по този въпрос и прекалено голямата обремененост с либерална идеология на Европейската комисия. За да бъде обаче тази политическа работа успешна, трябва да бъдат изпълнени три условия: нейна изходна точка да бъдат конкретни реалности, а не абстрактни позиции, тя да бъде вършена заедно с други играчи от международната сцена и най-после да бъдат давани точни и приложими предложения, а не да се подражава на крайната левица, която е била винаги за реформаторската левица източник на безкрайни злини.

По БТА