Либия ще стане арена на многопосочни битки

След шест месеца упорита съпротива, яростни речи, смразяващи заплахи и бруталност Муамар Кадафи най-сетне се наниза на меча си. Наистина неговото падане е далеч от края си, но то ознаменува началото на една по-сложна глава от историята на неговата страна.

Докато танковете обкръжават последните му аванпостове в Сирт, студената война относно бъдещето на страната набира скорост. От сцената бе прогонен общият враг и сега големите различия между хората, които той бе събрал заедно, ще застанат в нейния център.

Вакуумът, възникнал от оттеглянето на Кадафи, сега е запълнен от два поляризирани лагера. Първият е Преходния национален съвет (ПНС), съставен предимно от бивши министри и видни чиновници на Кадафи, които напуснаха кораба му, когато той започна да потъва. Те се радват на подкрепата на НАТО и настоящата им власт и влияние произтичат от подкрепата на западните столици.

Втората е съставена от местни политически и военни лидери, които изиграха решаваща роля за освобождаването на редица либийски градове от бригадите на Кадафи. Тези хиляди бойци и активисти сега са групирани в местни военни съвети, какъвто е съветът в Триполи, основан скоро след освобождаването на столицата и за чийто председател наскоро бе избран Абдул Хаким Белхадж.
По ирония на съдбата този герой от освобождаването на Триполи е същият човек, която преди няколко години заедно с други дисиденти е бил депортиран от МИ6 и ЦРУ при Кадафи, който по това време е бил техен близък съюзник.

Може би най-стряскащите признаци за разнобой между двете страни бяха думите на председателя на ПНС и бивш министър на правосъдието Мустафа Абдул Джалил в навечерието на битката за Триполи. На фона на тържествата и еуфорията сдържаният Джалил излезе с предупреждението, че има "крайни фундаменталисти в редиците на бунтовниците" и заплаши, че ще подаде оставка, ако те не предадат оръжията си.
Колегата му Абдел Рахман Шалкам, който все още оглавява либийското представителство в ООН и който бе външен министър при Кадафи, отправи критики към Белхадж и го отхвърли като "по същество проповедник, а не военен командир".

Това становище бе повторено от члена на ПНС Отман бен Саси, който каза по адрес на новоизбрания председател на военния съвет": "Той е нищо, нищо. Пристигна в последния момент и организира някои хора".
Войната на думи бе продължена от Исмаил Салаби, шеф на военния съвет в Бенгази, който призова ПНС да се оттегли и порица неговите членове като "останки от ерата на Кадафи" и като "шепа либерали без последователи в либийското общество".

Мнозина бойци, подобно на Салаби, настояват, че те са изиграли ключовата роля за свалянето на Кадафи. Някои от тях отиват по-далеч, като твърдят, че, превземайки бързо Триполи, са изненадали ПНС и са осуетили истинския според тях план на НАТО за страната: нейното разделяне на източна и западна част.

Стратегията на НАТО, казват те, бе да замрази конфликта на запад и на практика да превърне град Брега в разделителна линия между освободения изток и запада на Кадафи.

Два източника на легитимност сега се противопоставят един на друг в Либия: легитимност произтекла от въоръжената борба и фактическа легитимност на самоназначило се ръководство със западна подкрепа. Двата центъра с вкопчени в студен (и потенциално горещ) конфликт за бъдещето на Либия, за нейното политическо устройство и външна политика.

Такъв конфликт се е разигравал по различни начини в региона. Във всички случаи вътрешната динамика на различните революции е бивала заплашвана от логиката за сдържаност и контрол, отстоявана от външните сили. Залогът е в това дали Арабската пролет ще доведе до пресметната, ограничена и надзиравана промяна, в която нови играчи ще заменят старите, а правилата на играта останат непокътнати и в която войните са управлявани чрез приятелски местни елити с цел да бъде рециклиран старият режим в нов ред. Това е, което различните чуждестранни сили искат да видят.

Кадафи го няма, но Либия сега става арена на многопосочни битки: не само конфликтите между протежетата на НАТО и бойците от фронтовете, но и между чуждестранните сили, които инвестираха във войната - французите, които твърдо са решили да имат тежката дума в политиката и икономиката; италианците, които смятат Либия за свой заден двор; британците, които искат да запазят своите договори; турците, които силно желаят да възродят влиянието си по земите на старата Османска империя; и разбира се, губещите играчи от зараждащия се нов ред, китайците и руснаците.
* Авторката е изследовател в областта на историята на идеите в Института за ориенталски изследвания към Лондонския университет.

По БТА