Липсващата стратегия в правителствената програма

В основните си направления националната стратегия от началото на прехода е изпълнена. Реформите направиха България член на НАТО, Европейския съюз, Шенгенското пространство и еврозоната. Страната вече е част от политическото, икономическото и отбранителното пространство на развитите европейски държави. Това изчерпа стратегическите цели, които в продължение на повече от три десетилетия определяха посоката на България. Възниква неизбежният въпрос: каква е следващата национална стратегия?

Постигането на върховенство на закона е изключително важно, но то не дава отговор на поставения въпрос. Стратегията трябва да е насочена към постигане на желано бъдеще на страната, а не да се фокусира върху нерешен проблем от миналото и настоящето.

Защо политиците се затрудняват със стратегията?

Това затруднение не е просто недостатък на конкретни партии или правителства. То произтича от самия начин, по който функционира демократичната политика. Това, разбира се, не оправдава отсъстващо стратегическо мислене.

Политиците управляват в рамките на мандат и са принудени да реагират на непосредствени обществени проблеми; да търсят резултати от своите решения докато са на власт. Трябва да изпълняват предизборните си обещания, да отговарят на исканията на своите избиратели, да се съобразяват с натиска на организирани групи, да се опират на наличния административен и експертен капацитет и да следват собствените си политически и идеологически разбирания.

Всеки от тези фактори има основание, но всеки задава различни приоритети.

Избирателите очакват решения на днешните си проблеми; организираните групи защитават своите интереси; администрацията работи в рамките на стандарти и нормативи; проблемите се пречупват по различен начин от партийния мироглед. Затова политическото управление изисква постоянно балансиране между различни и най-често противоречиви изисквания. От това балансиране могат да възникнат разумни политики и реформи, но не и стратегически цели. А без тях не са защитени интересите на бъдещите поколения.

Щом националната стратегия не може да бъде изведена от текущите политически приоритети, тя трябва да бъде потърсена извън тях в най-трайния обществен интерес - повишаването на благосъстоянието. Затова за управляващите то би следвало винаги да е най-важната цел.

Повишаването на благосъстоянието като стратегия

Тази стратегия изисква от управляващите да отговорят публично на два въпроса: какво разбират под благосъстояние и по какво се преценява неговото действително повишение? Те първи трябва да им дадат конкретен отговор, защото тяхно е правото и отговорността.

С тези въпроси политическата и икономическата мисъл се занимават от 2400 години (1). През хилядолетията благосъстоянието е осмисляно последователно чрез мира, реда и изобилието за народа, общото благо, богатството и дохода, полезността и удовлетворяването на потребностите, а по-късно – на индивидуалните предпочитания, правилното разпределение, реалните възможности на човека, качеството на живота и устойчивостта на постигнатото във времето.

През последните десетилетия, особено след Доклада на Комисията Stiglitz–Sen–Fitoussi (2), се утвърди разбирането, че благосъстоянието е многомерно явление, включващо икономически, социални, институционални и екологични измерения. Малко след този доклад Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (ОИСР/OECD) разработи своята рамка за измерване на благосъстоянието, получила публичност чрез "Индекса за по-добър живот" (3). Тази рамка е особено важна за политиката, защото прави възможно да се премине от общото обещание "ще подобрим живота на хората" към конкретните въпроси - в кои измерения и с колко ще го подобрим?.

Индексът измерва текущото благосъстояние, което разделя на две групи:

• материалните условия за живот измервани с: 1) Дохода и богатството, 2) Жилищните условия, 3) Заетостта и качеството на работата; и,
• качеството на живота - със: 4) Здравето, 5) Знанията и уменията 6) Качеството на околната среда, 7) Субективното удовлетворение от живота, 8) Личната безопасност, 9) Баланса между работа и личен живот, 10) Социалните връзки и 11) Гражданската ангажираност.

Тези 11 измерения съществено променят начина, по който трябва да разбираме икономическото и социалното развитие. Брутният вътрешен продукт измерва произведената добавена стойност, но той не казва как живеят хората. Може да има икономически растеж, но да е съпроводен с лошо здравеопазване, ниско качество на образованието, лоши жилищни условия, несигурност, разрушена околна среда или големи социални различия. Затова икономическият растеж е важен инструмент за повишаване на благосъстоянието, но не е негов единствен оценител.

Измеренията се синтезират от 24 конкретни статистически показатели, които ОИСР събира (4). Тази база данни позволява сравнение между отделните държави по всеки показател, по всяко измерение и по всичките заедно; същевременно дава възможност да се проследи развитието или регреса на текущото благосъстояние в дадена страна.

Оценката по всички заедно е число, което се получава като са зададат тегла/предпочитания на всяко измерение. ОИСР не казва на българското общество и политици, какво трябва да предпочитат. Моделът дава възможност да видим, какви са резултатите на страната ни по отношение на останалите, след като сме направили своя избор.

Какви предпочитания/тегла на отделните измеренията дава българското общество следва да установи представително социологическо изследване. Своите предпочитания трябва да обявят и управляващите в своята програма. След това се изчислява Индекса за по-добър живот и виждаме мястото на нашата страна сред останалите 38 страни-членки на организацията или проследяваме динамиката на нейното благосъстояние както през погледа на обществото, така и на управляващите.

Благосъстоянието не е само за днешния ден

Освен текущото ОИСР наблюдава и ресурсите за бъдещото благосъстояние, тъй като отчита, че едно общество е истински развито, само когато е в състояние да запази и подобри своите показатели за следващите поколения. Тази устойчивост на благосъстоянието се представя периодично в Доклада "How's Life?". В него се оценяват четирите вида капитал на страните: природен, човешки, икономически и социален. Това е второ направление на съвременното определение на благосъстоянието, което доскоро липсваше на традиционното политическо мислене.

Правителството не трябва да се пита само какво ще произведе или изхарчи през следващите четири години. То трябва да отговори на въпроса, какъв национален капитал ще остави след себе си? Защото, ако отговорът е отрицателен, днешният икономически растеж на потреблението може да се окаже просто прехвърляне на проблемите и сметката към следващите поколения.

Защо членството в ОИСР е важно за България?

За голяма част от българите членството в ОИСР вероятно не означава почти нищо. То не променя непосредствено всекидневието така, както членството в ЕС, Шенген или еврозоната. Но е важно защото ни дава мерна единица, с която разбираме дали се развиваме. За да стане това е необходимо да се оцени обективно началното състояние на текущото благосъстояние преди влизането ни в организацията, което впрочем се вижда на сайта на организацията. И това да се направи без популистки обвинения и преднамерено политиканстване.

Тази оценка още сега е напълно по възможностите на българските институции. След нея и след край на мандата на управляващите можем да отговорим на въпросите, които си поставят хората:

• Подобряват ли се жилищните им условия?
• Имат ли по-високи доходи и расте ли богатството им?
• Имат ли по-добри работни места?
• По-здрави ли са?
• Имат ли повече знания и умения?
• По-добра ли е околната им среда?
• По-сигурни ли са?
• Удовлетворени ли са от живота си?
• Имат ли желания баланс между работата и свободното време?
• По-социални ли са или са по-самотни?
• Ангажирани са като граждани и имат ли доверие към институциите?

ОИСР ни дава убедителен начин да видим конкретно подобряват ли се тези измерители общо или едни се подобряват за сметка на други; дават ли политиките на управляващите резултат.

Независимо дали ние ще се възползваме от възможностите, които ни дава бъдещото членство, нивото и динамиката на нашето благосъстояние се оценява и ще се оценява от ОИСР.

Оценка на правителствената програма за управление

Изводите до тук са:

1. Българските политици, общественост и медии вече разполагат с обективен инструмент за оценка на развитието на страната. Политиката за повишаване на благосъстоянието може да бъде подлагана на системно измерване и сравнение, независимо от политическата конюнктура. Това ограничава възможността управляващите да обявяват своята политика за успешна чрез подбор на удобни показатели, както и възможността опозицията да отрича постигнатото без опора в сравними данни.
2. Правителствената управленска програма следва да използва рамката от измерители на благосъстоянието като отправна точка. Тя трябва първо да оцени обективно, къде се намира България по основните измерения на текущото благосъстояние и националните капитали, след което да определи конкретни цели за края на мандата като определи своите приоритети сред измеренията на текущото благосъстояние, както и да определи целите си по отношение на неговата устойчивост.

Програмата за управление на Република България 2026 г. – 2030 г. не отговаря на тези изисквания.

Правителството заявява намеренията си да постигне "конкурентоспособна икономика, високо качество на живот и устойчив обществен модел". Но "високото качество на живот" и "устойчивият обществен модел" остават само пожелания.

Вместо да оценят обективно равнището на текущото благосъстояние в страната, управляващите го замениха с обвинения към предишните. Не зададоха конкретни целеви стойности на показателите на благосъстоянието, които ще постигнат с тяхната политика. Затова няма да има как да се отговори на въпроса: "управляващите повишиха ли в 2030 г. благосъстоянието на нацията в сравнение с 2026 г.?"

В програмата остава без отговор и въпросът за устойчивото развитие на страната. Правителството трябваше да оцени запасите от човешки, природен, икономически и социален капитал на страната, да посочи как политиките му ще ги изменят и дали това ще бъде достатъчно, за да се поддържа и нараства благосъстоянието на следващите поколения.

Това са двете големи празноти, заради които в Програмата за управление на Република България 2026 г. – 2030 г. няма стратегия. А без стратегия:

• няма критерий за посока. Може да има множество разумни секторни цели — растеж, образование, здравеопазване, отбрана, инфраструктура — но остава неизвестно, кои са приоритетите и какви компромиси между тях са допустими. Без този критерий няма истински успех. Може да се отчитат бюджети, усвоени европейски средства, километри магистрали, приети закони, но не и дали страната се е приближила до състоянието, което обществото желае;
• управлението е реактивно и хоризонтът му е скъсен до мандата на управляващите. Те могат да не инвестират усилия за след 10–20 години и да преследват само текущи политически ефекти. Тези ефекти могат да подобрят временно текущото благосъстояние, но това да е за сметка на недопустимо изчерпване на човешкия, икономическия, социалния и природния капитал.

Общество без стратегия се лута сред множество цели, без да може да ги подреди в една обща посока за своето желано бъдеще, което да е привлекателно за младите хора, бъдеще в което искат да останат в страната си и да се развиват.

******************************
(1) Guanzi, Zhong Guan, Princeton University Press: Princetion, New Jersey, 1998; Политика, Аристотел, Изд. Отворено общество, 1995

(2) Report by the Commission on the Measurement of Economic Performance and Social Progress, Stiglitz–Sen–Fitoussi Report, 2009

(3) Better Life Index, ОИСР, 2011

(4) Източниците на данни на ОИСР са: Националните сметки и Income/Wealth Distribution databases за доходи и богатство; Labour Force Statistics за заетост и труд; Affordable Housing Database за жилищата; PISA за част от образованието; здравни статистики; Gallup за някои субективни показатели; Time-use surveys; World Values Survey и други източници. Официалният речник на организацията дава дефиницията, единицата и методологичната информация за всеки показател