Лошите европейци

Икономиката на САЩ най-накрая изглежда излиза от дълбоката дупка, в която влезе по време на световната финансова криза. За съжаление Европа, другият епицентър на кризата, не може да се похвали със същото. Безработицата в еврозоната е застинала на близо двойно по-високо равнище, отколкото в САЩ, а инфлацията е далеч под официалната цел и откритата дефлация се превърна в надвиснала опасност.

Инвеститорите си взеха бележка: Европейските лихвени проценти силно се понижиха, като доходността по дългосрочните германски облигации бе едва 0.7 %. Това е лихва, която асоциирахме с японската дефлация, а пазарите наистина сигнализират, че очакват Европа да преживее собственото си загубено десетилетие.

Защо Европа е в такова затруднение? Общоприетото схващане сред европейските политици е, че ние се интересуваме каква е цената безотговорността: някои правителства не успяха да проявят благоразумието, което изисква споделената валута, предпочитайки вместо това да угаждат на заблудените гласоподаватели и да се придържат към провалили се икономически доктрини. А ако питате мен (и някои други икономисти, които отблизо следят въпроса), в основата си този анализ е точен с изключение на едно нещо: идентичността на лошите актьори не бе схваната правилно.

Защото лошият тон на поведение, същността на проблема с бавното напредване на Европа, не се задава от Гърция или Италия, или пък Франция, а от Германия.

Не отричам, че гръцкото правителство се държа безотговорно преди кризата или че Италия има голям проблем със стагниращата производителност. Само че Гърция е малка страна, чийто фискален хаос е уникален, а дългосрочните проблеми на Италия не са източник на дефлационната низходяща тяга за Европа. Ако се опитате да определите кои са държавите, чиято политика бе извън допустимата рамка преди кризата и засегна Европа след кризата и кои отказват да се учат от опита, всичко води към Германия като най-лошия актьор.

Замислете се по-дълбоко за сравнението между Германия и Франция.

Франция е обект на много лош медиен натиск и най-вече, когато става дума за предполагаемата ѝ загуба на конкурентоспособност. Такова говорене е силно преувеличаване на реалността; никога не можеш да научиш от медийните съобщения, че Франция отчита само малък търговски дефицит. И все пак ако приемем, че тук има проблем, откъде тръгва той? Била ли е френската конкурентоспособност подкопана от прекомерния растеж на разходите и цените?

Не, съвсем не. Откакто през 1999 година е въведено еврото, дефлаторът на БВП на Франция (средната цена на стоките и услугите френско производство) се покачва с 1,7 % годишно, а
разходите за единица труд нарастват с 1.9 % годишно. И двете цифри са съвсем в целевите граници на Европейската централна банка за инфлация от малко под 2 % и са близки до случилото се в САЩ. Германия, от друга страна, е извън рамката с увеличение на цените и разходите за труд съответно от 1 % и 0.5 %.

А и не само разходите на Франция са на нивата, на които би следвало да бъдат. Испания отчете нарастващи разходи и цени по време на балона в жилищния сектор, но в този момент всички ексцесии бяха премахнати чрез години на унищожителна безработица и ограничения на заплатите. Може да се каже, че растежът на италианските разходи в някаква степен е твърде висок, но не е чак толкова извън границите, колкото е в Германия в ниския регистър.

С други думи, ако се приеме, че има нещо като проблем с конкурентоспособността в Европа, то той категорично е причинен от политиката на Германия "разори съседа си" ("beggar-thy-neighbour" - икономическа политика, чрез която една страна се опитва да реши икономическите си проблеми със средства, които имат склонност да влошат икономическите проблеми на други страни - бел. прев.). Тази политика всъщност изнася дефлация към съседите.

Ами дългът? Не плаща ли негерманска Европа цената за фискалната безотговорност в миналото? Тук става дума за Гърция и никоя друга страна. И е особено погрешно да се мисли за Франция, която изобщо не е изправена пред фискална криза; Франция в момента може да се финансира дългосрочно на рекордно ниски лихви от под 1 %, само малко по-високи от германските ставки.

И все пак европейските политици изглеждат решени да обвинят грешните държави и грешната политика за дереджето си. Вярно, че Европейската комисия представи план за стимулиране на икономиката с държавни инвестиции - но държавните харчове са толкова малки в сравнение с проблема, че планът е почти комичен.

А междувременно комисията предупреждава Франция, която има най-ниските в историята си лихви по кредитите, че може да бъде глобена за недостатъчно намаляване на бюджетния си дефицит.

А решаването на проблема с твърде ниската инфлация в Германия? Много агресивна парична политика може и да свърши работа (макар че аз не бих разчитал на това), но германските лидери, които отговарят за паричната политика, предупреждават за опасността от такава политика, тъй като тя може да позволи на длъжниците да се измъкнат.

Тогава това, което наблюдаваме, е изключително голямата деструктивната сила на лошите идеи. Вината не е изцяло на Германия - тя е голям играч в Европа, но само тя е способна да наложи дефлационна политика, тъй като толкова много от европейския елит прие същия погрешен курс. И трябва да се чудим какво ще доведе до обуздаване на реалността. /

*Американецът Пол Кругман е Нобелов лауреат за икономика за 2008 г. за своите анализи на търговски модели.

По БТА.