Македония - трудното мина, но за оптимизъм е рано

Отиващата си 2001 година бе най-трудната в десетгодишната история на Македония като независима държава. Шестмесечната война между македонските сили за сигурност и АНО приключи с подписването на рамково споразумение в Охрид и с такива промени в конституцията на страната, които дават удовлетворителни права на албанците и на другите народности, живеещи в Македония заедно с македонското население. Мирният епилог на този конфликт, довел и до разоръжаването на АНО, сигурно щеше да звучи по- оптимистично, ако бе резултат на самостоятелна политическа воля на македонците и на албанците. До споразумението в Македония обаче се стигна единствено в резултат на невероятния натиск от международната общност в лицето на нейните институции и посредници върху македонските власти и основните македонски и албански политически партии.

Нещо повече - след сключването на охридското споразумение мнозинството от македонските депутати - и от ВМРО ДПМНЕ и от СДСМ едва прикриваха своето недоволство от охридския регламент. Въпреки политическия ропот на македонското етническо мнозинство в парламента в крайна сметка се стигна и до конституционните поправки, и до светлата прогноза на македонския президент Борис Трайковски, който в годишното си обръщение пред парламента каза: "Трайният мир ще се завърне в Македония още догодина".

Само опозиционната преса, което - впрочем , може и да не е никак малко, отбелязва - обръщението на Трайковски е било направено пред почти празна пленарна зала в македонския парламент. Умората и апатията сред македонците са напълно обясними. След подобна криза, отнела толкова много живот и издълбала толкова дълбока бразда на недоверие в македонското общество едва ли е лесно да се ръкопляска на президентски обръщения. Колкото повече часовниците ще отброяват времето на възстановения мир в Македония, толкова повече хора ще се питат - а дали щеше да има мир, ако не беше енергичната намеса на международната общност. Какво би се случило с тази малка държава, чието име пред ООН все още е "бивша югославска република Македония", ако нейните проблеми трябваше да се решават само с вътрешния политически ресурс на македонските и албанските партии? Отговорът на тези въпроси може да ни отведе единствено към предполагаемата реалност на нещо, което все пак не се случи.

И е добре, че не се случи, тъй като едва ли днес щеше да има какъвто и да е повод за оптимизъм. Доказателство за бедите, които биха се струпали върху Македония без помощта на международната общност, са споровете по закона за местното самоуправление, който произтича като необходимост от Охридското споразумение, но въпреки това в македонския парламент така и не могат да се договорят по неговите принципи. Но противоречията около закона за местното самоуправление - колкото и да са сериозни трудно могат да се определят като най-голямото предизвикателство пред Македония. В момента Скопие е изправено пред далеч по-сериозна и дългосрочна драма. От една страна - противоречията в посланията, изпращани от различни институции като президент, премиер и армия, по въпроса за истинското състояние в страната се засилват. От друга страна - според споразумението от Охрид само след близо две седмици в Македония трябваше да се проведат предсрочни парламентарни избори. Те, естествено, няма да се състоят. Според оценките на ВМРО-ДПМНЕ и на правителството на Любчо Георгиевски в страната не съществуват условия за провеждането на избори.

Наистина, почти всеки ден в районите с албанско население има някакви въоръжени инциденти. АНО се разоръжи официално, но повечето от нейните ключови командири станаха гръбнака на другата албанска армия - АНА. Ако АНО имаше свое политическо крило и политическо ръководство, които позволиха тя да приеме Охридското споразумение - то АНА съвсем открито обявява сепаратистки намерения. Близо една пета от територията на Македония все още не е поставена под контрола на официалните македонски власти. Това е най-солидният аргумент на ВМРО-ДПМНЕ за твърдението, че няма условия за провеждане на предсрочни парламентарни избори. След излизането на СДСМ от правителството на широка коалиционна основа и повторното преминаване на социалдемократите в опозиция, практически сега в Македония управлява още по-необичаен кабинет.

В основата му са ВМРО-ДПМНЕ и двете големи албански партии ДПА и ПДП, които винаги досега са били опоненти и са стояли от двете страни на бариерата власт - опозиция. Вероятно противоречията в политическите послания на отделните македонски институции могат да бъдат разбрани. Президентът Трайковски няма друг избор за говорене освен позитивния тон. Той е факторът, който трябва да привлече международен финансов интерес за следвоенното възстановяване на Македония. Такъв интерес може да бъде предизвикан само с внушение за спокойствие. Премиерът Георгиевски е личността, която тепърва трябва да се бори за запазване на властта на ВМРО-ДПМНЕ на избори. Тактиката на партията му е провеждането на изборите да бъде отложено колкото се може по-далеч във времето. За да бъде убедено македонското общество в необходимостта от отлагане на изборите, то трябва да чуе доказателства за невъзможността те да бъдат проведени.

Такива доказателства са твърденията за продължаваща нестабилност в страната. И така - президентът Трайковски тепърва ще говори за стабилност, за да привлича външни капитали. Правителството и заинтересованите партии тепърва ще подчертават нестабилността, за да отлагат изборите колкото се може повече. Въпросът на кое от тези говорения да се вярва, обаче, няма никакъв смисъл.

Проблемът не е в това кой съобщава истината, а как се чувства македонското общество. Объркано, с накърнено достойнство и без ясен хоризонт пред себе си - гражданите на Македония не са преодолели истинските си вътрешни рискове за предизвикване на криза. И ако има изобщо смисъл от някакъв въпрос за Македония в края на 2001-ва - това е въпросът наистина ли си отива най-трудната година - и наистина ли след нея идва оптимизма?