Македония - знаем ли къде са истинските рискове за България?

Тези дни си припомних колко емоции и обида предизвикаха преди няколко години думите на Ричард Холбрук, тогавашния американски пратеник в Косово, казани в интервю пред агенция Ройтерс. Холбрук - това беше преди войната в Косово - нарисува апокалиптичен сценарий за възможните последици, като каза, че България може да заграби парче от Македония, защото българите твърдят, че между тях и македонците от източните части няма разлика.

Тогава тези думи предизвикаха единствено обида - всички в България се засегнаха, че някой подлага изобщо на съмнение традиционната българска миролюбивост и стабилност.

Сега министър-председателят Иван Костов предупреждава за подобна опасност - за опасността неадекватни действия или изявления на политици и институции да въвлекат България в конфликта, за опасността от политическа дестабилизация на страната.
Случващото се в Македония заслужава много сериозно и внимателно отношение и много съзнателно изграждане и отстояване на позиция на всички равнища - включително - лично, индивидуално, защото това е

първият непосредствен военен конфликт до българската граница.

Босна макар и на Балканите, все пак беше далече. Косово беше по-близо, но Македония е нещо коренно различно. Нито едно от днешните поколения българи не помни и не е било свидетел на подобна ситуация. Защо е важно да осъзнаем това? Защото никой от нас не знае какво ще чувства, какво ще мисли и какво ще извършва, ако по някакъв начин България бъде намесена. Това е по-важно, отколкото може би изглежда.

До голяма степен ние не сме виновни - хората са устроени по този начин - ние разсъждаваме за себе си от гледна точка на познатото. Това, което е било вчера и начинът, по който е било, ние поставяме като мерило на нещата - как ще бъде утре. Това е универсален човешки проблем - склонността да се генерализира, да се правят изводи и прогнози на базата на произволни факти от миналото.

Така например ние продължаваме да смятаме себе си за хора, които обичат труда и земята, които са против насилието, миролюбиви,кротки, търпеливи, спестовни и така нататък. Такава е традиционната психологическа картина на българина. Това е улегналият характер на човека, живял при едни и същи условия на затвореност и бедност в продължение на векове. Такава е традиционната колективна психология, която ние всички наследяваме по един или друг начин. Целият проблем обаче е в това, че психологията на един народ в мирно време коренно се различава от неговата психология по време на кризи или на война. Или казано по друг начин - кризата изважда на повърхността тъмните, скритите, неосъзнати страни на колективната психика, спящите демони. Последните десет години извършват именно тези мащабни корекции в колективната психика и големият проблем е, че ние все още не можем да видим това. Традиционната, унаследена представа за българското се руши постоянно, но тъй като няма какво да я замести, ние продължаваме да

живеем с овехтелите стереотипи за това какво сме

Ние продължаваме да твърдим, че знаем какви сме и кои сме. Продължаваме да се обиждаме когато някой се усъмни в тази представа. Вместо нови познания ние предпочитаме да затвърждаваме старите си убеждения. И може би именно поради това всяко следващо събитие постоянно опровергава убедеността ни, че знаем какво вършим.
Кризата събужда и изважда на показ съвсем други сили от колективната психика, които ние изобщо не познаваме. И тъй като тези сили са по-скоро страховити, ние предпочитаме да запазим състоянието си на невежество, вместо да се изправим срещу тях. Състоянието на днешното българско общество е прекрасна илюстрация на това. Пустеещите земи далеч не се връзват с представата за любовта към земята, насилието и престъпленията са в пълно противоречие с традиционната кротост, миролюбивост и търпеливост на нацията, хаосът в националното радио и неспособността да се намери рационален и достоен изход - всичко това са събития, които излизат извън рамките на представата, която имаме за себе си, неща, които не се вписват в традиционната ни логика, с която обясняваме. Само преди две-три години, ако някой беше прогнозирал, че националното радио ще се разпадне, реакцията щеше да бъде същата както в отговор на прогнозата на Холбрук - обида, че някой изобщо се осмелява да предположи подобно нещо.
Големият проблем е, че именно в ситуация на изцяло липсваща идентичност, на изцяло липсваща или по-скоро - неадекватна представа за това - кои сме и какво сме - на границата на България започва изпълнен с опасности и неизвестности конфликт.

Никога нещата не са били толкова сериозни

Ние вече не можем да се уповаваме на собствените си съждения за това кое е възможно и кое не, защото настоящето показа, че тези съждения са ограничени и неверни. През цялото време ние изпускаме нещо много съществено - защото вместо да инвестираме в собствената си морална устойчивост и психологическо развитие предпочитаме да затвърждаваме политическите си убеждения. В психологическото си развитие днешният българин е на примитивно равнище. Той не може да каже - Адът - това съм аз. Той казва по-лесното - Адът - това са другите. И в това си мислене той не се различава от българина преди хиляда години. Затова отново и отново актуални стават старите въпроси - какви са механизмите, по които действа злото? Как може то да се спре? Ако започне война, как ще реагира всеки един от нас?
Премиерът Иван Костов каза нещо много съществено в парламента - че България подкрепя европейската кауза, а не измислена балканска етническа кауза. В основата на всички войни досега на Балканите - Хърватско, Босна, Косово, в основата на руската война в Чечня - стояха именно

неразрешените и неосъзнати национални каузи,

националните етнически стереотипи, които се превърнаха във водещите, които въвлякоха след себе си хиляди хора. Когато човек се идентифицира с кауза, която не е негова, когато се идентифицира с нещо, което не е самият той - като определена нация или определена религия или определено убеждение - се задействат други механизми, в които водещ вече не е самият той. Тогава действа масовият човек. И тогава започва катастрофата, защото масовата психика, както отбелязва Карл Густав Юнг, има неопределимо влечение към катастрофата.
Именно тези механизми бяха отключени по време на войните, за които стана дума.
Всичко това сега с огромна скорост се приближава към нас и ние психологически не сме подготвени за него. Голямата опасност за България е, че масовата психика вече е почти доминираща в страната. В подобно състояние да задействаш импулсите на катастрофата не е толкова трудно.
Реалните рискове за България са именно тези - в момента страната

изживява на всички нива криза на досегашната си идентичност

- на институциите, които до голяма степен са отговорни за нейната идентификация - като националното радио например. Криза на политическите авторитети. Криза на доверието във властта. Криза на ниво на национално самоосъзнаване. Криза на понятията за нация, идентичност, българско.
Единственият изход и единствената бариера срещу този натиск от страна на масовата психика - който вероятно ще се увеличава - си остава - вероятно - внимателното наблюдение и осъзнаването - както на политическо, така и на лично равнище. Ако във всяка ситуация човек може да се наблюдава и да си зададе и отговори на въпроса - какво правя и каква е целта на това? - рисковете вероятно могат да бъдат избегнати.