Македонското бебе

Президентът Румен Радев покани президента на Република Северна Македония Стево Пендаровски да летят заедно до Рим в българския правителствен самолет и заедно да се поклонят пред гроба на свети Кирил в базиликата "Санта Мария Маджоре", да направят аудиенция при папата на Римокатолическата църква. Миналата седмица писах, че от толкова много и продължителни неформални срещи и разговори трябва да произлезе нещо положително. Нашите отношения с Република Северна Македония са не само лоши, но има признаци на влошаване. Не би трябвало да е така, след като нямаме териториални претенции. Всички войни, които са се водили на Балканите, а това е "довчера", са все за територии и са все на територията на Македония.

В близкото минало Македония е нещо като Палестина днес. След като палестинците са се настанили на тази територия, не желаят да признаят нищо преди това и нищо след това. Там, където една територия е богата на история, тя е богата и на вражди. Дори бегъл поглед на историята показва, че тя се състои предимно от вражди и войни. А войните се водят от съседи. Едва последните две световни войни не са междусъседски. Но и те са започнали като междусъседски.

Последните междусъседски войни на Балканите бяха пак в този регион. Братоубийствените конфликти между народите от бивша Югославия се водиха до границите на Македония, но този път тя беше пощадена. За щастие и като че по чудо се отдели от разпадащата се федерация чрез мирен референдум.

Македония за първи път в своята история създаде своя самостоятелна държава, а България първа в света я призна. Това беше събитие от библейски мащаб. При цар Соломон дошли две жени, които спорели за майчинството на едно пеленаче. Премъдрият Соломон издал справедлива присъда – детето да се разсече на две и на двете претендентки за майки да се даде по една половина от него. Тогава едната жена отстъпила и призовала бебето да се даде на другата. А мъдрият цар по това разбрал коя е истинската майка и го присъдил на нея. Другата била готова да го пожертва. Любовта не допуска подобна жертва. Подобна жертва е възможна там, където няма любов. Остроумно и точно Иван Сотиров написа в този дух: "Драмата е, че София не може да накара Скопие да обича България, Скопие не може да накара София да не обича Македония".

В Скопие най-често повтаряното обвинение към България е, че оспорва националната идентичност (идентитет) на северномакедонския народ и държава. Аз не само че не съм чула български политик да оспорва сегашните реалности и независимостта на Република Северна Македония, но напротив, всички български държавници, дипломати, историци повтарят непрестанно, че признаваме независимостта ѝ и нямаме териториални или други претенции към нея. Обратно, в Република Северна Македония не позволяват на своите граждани да се декларират като българи, грубо отричат и фалшифицират общото минало на нашата история и си присвояват личности и събития, които са неразривна част от българската история. Отричането на български корени започва още с обявяването на независима македонска държава и е заложено в нейната Конституция, където в преамбюла са изброени националностите, на които се гарантира гражданско равноправие – албанците, турците, власите и ромите. Българите не са посочени, а практиката показва, че тяхното съществуване се отрича.

От години трудните българо-македонски отношения се обсъждат в нашето общество. През последните месеци тази тема е още по-актуална заради кандидатурата на Република Северна Македония за Евросъюза и българското вето. Иска ми се да се надявам, че сегашните разговори между президентите на двете страни ще поставят начало на разбирателство. То трябва да започне именно с това – македонската страна да чуе какво казва България. Да не преиначава българската позиция. Да не приписва на България несъществуващи условия. Да не фалшифицира изказвания и позиции. Иска ми се да се надявам, но в същото време не ми се иска илюзиите да подменят надеждата. Твърде дълго време сме свидетели на лукава позиция и лукава политика от страна на нашите съседи. Фалшификациите там продължават от години и са пуснали много дълбоки корени. Давам си ясна сметка, че фалшифицирането на миналото не може да не влияе на настоящето. Фалшифицирането на миналото се прави именно с тази цел – "Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото". За съжаление много действия на македонската пропаганда ни карат да мислим в контекста на постулатите на "Министерството на истината" – новговор, двумисъл, променливост на миналото… "Ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина… Щом партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало – не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?"

Оказва се, че постулатите от най-прочутата антиутопия могат да функционират и днес. Отлично разбирам мотивите на македонските пропагандните институции – те са едни и същи от преди създаването на самостоятелната държава. Много исторически лъжи се разпаднаха, когато бяха осветлени от историческите факти. Упоритото отричане на фактите днес като че ли остана само в Северна Македония и Северна Корея. С тази разлика, че в Северна Корея не отричат, че в миналото с Южна Корея са били една държава.

В скептицизма си дали обстановката в северномакедонското общество може някога да се промени, си мисля дали не е най-добре да постъпим като истинската майка от притчата за мъдрия Соломон. Да спрем да се занимаваме повече с Република Северна Македония. Това, че оспорват нашата история, не я променя. Истината никога няма да стане такава, каквато я пише в техните учебници. Нека да си пишат и говорят каквото си искат. А ние да се грижим единствено да защитаваме гражданските права на гражданите, които са преследвани заради българско самосъзнание.

Защото не бива да забравяме един ясен исторически факт. Република Северна Македония е малка страна, доста по-малка от Албания – и по територия, и по население. Малко повече от 2 милиона – колкото София. Една четвърт от населението са албанци. Ако позволят при преброяването тези, които желаят, свободно да се записват и като българи, то съществува опасност "македонците" да останат малцинство. Нека да им влезем в положението.

Съществува и един исторически поврат, който не е за пренебрегване. Хиляди автентични археологически и исторически извори доказват, че през миналите векове и до влизането на Македония в състава на изкуственото Кралство Югославия като Вардарска бановина, населението на областта Македония е българско и то толкова българско, колкото всички други части на българското етническо землище. Ситуацията коренно се променя след 1918 г. Започва изкуствена асимилация, започват политически преследвания, започва фалшифициране на историята и политическа пропаганда на фалшивата история. Натискът е огромен. В Кралството на сърби, хървати и словенци други народи (черногорци, българи, албанци, унгарци, власи, немци и т.н.) не се признават.

По време и след войните и при други тежки премеждия стотици хиляди македонски българи напускат родните си места и се заселват в свободна България. Това е ставало на вълни и в повечето български градове се обособяват македонски квартали. Днес те вече са напълно интегрирани сред останалите българи, но помнят своите македонски корени, помнят, че много техни роднини са останали там. Голяма част от останалите там са сърбизирани и македонизирани. Днес роднините, които са се изселили в България, са чисти българи, а роднините, останали в родните си места, са чисти македонци. Хора от един и същи род са тук българи, там – македонци.

Къщите, нивите, имотите на изселниците не са останали незаети. На мястото на изселниците са заселени сърби. Така Македония, освен идеологически, постепенно се сърбизира етнически – с чисти сърби, заселени в напуснатите български къщи и имоти. Нима можем да убеждаваме днес тези сърби, че са българи! Огромна, може би преобладаващата част от македонските българи, които са се чувствали българи, са се изселили в България. Останали са онези, които не са имали развито национално самосъзнание. Като прибавим към тях заселените сърби, като прибавим брачните връзки със сърби – колко българи остават в днешна малка Македония? Резултатът е както с Косово, което някога може и да е било сърцето на Сърбия, но днес едва около 7 процента от населението там са сърби.

Не са много днешните македонци с български корени. Нека всеки да се чувства и определя както желае. Но нека тези, които се чувстват българи, също да имат тази свобода. Това не застрашава независимостта на Република Северна Македония. А от българската история крадат не само македонците. Немалко българска земя днес е извън българските предели. Преглътнали сме едното, ще преглътнем и другото. Надявам се, че двамата президенти са имали възможност да разговарят откровено по болезнените теми. Искам да се надявам, че са гледали повече към бъдещето, отколкото към миналото. Както България беше най-заинтересована да признае независимостта на Македония, така сега е най-заинтересована от нейното членство в Европейския съюз.