Макрон - прогресивен и проевропейски настроен. Не е ли за завиждане?

Еманюел Макрон отиде вчера във Версайския дворец и провъзгласи френска революция. За тези, които са запознати с френската история, това съпоставяне на място и идея беше пълно с ирония. Речта на френския президент пред новоизбраното Национално събрание и Сената обаче е нещо, което има значение тук и сега, не просто в самата република, а в Европа, също и във Великобритания.

В определено отношение обръщението на Макрон беше познато за тези, които са изучавали неговия възход. Имаше малко нови политически ангажименти. Тези, които пое той, бяха познати от кандидат-президентската му кампания - те включваха намаляване на състава на Националното събрание и други държавни органи плюс, което е важно, отмяна по-късно тази година на наложеното след нападението в "Батаклан" извънредно положение. Повече подробности ще има, когато днес френският министър-председател Едуар Филип очертае законодателната програма на правителството.

Целта на Макрон вчера обаче беше не да омаловажи ролята на Филип, а да зададе тон и да отправи послание. Разликата между речта на президента и тази на министър-председателя е като разликата между речта за състоянието на съюза в САЩ (Макрон възнамерява да изнася подобна реч на всеки 12 месеца) и началото на обсъжданията по речта на кралицата във Великобритания. Президентът и неговата нова партия спечелиха много мандати (макар и на избори със сравнително ниска избирателна активност), а Макрон е решен ясно да покаже от самото начало своите реформаторски намерения и сериозност. Това, че той обещава "истинска революция" на ценностите и подходите в страна, която, както той каза на друго място в речта си, толкова често не успява да се реформира, показва мащаба на задачата, която си поставя.

Речта на Макрон беше изпълнена с френска гордост, с последователни изтъквания на красивата природа на Франция, нейната велика история и човешки постижения. Необходимо беше той да направи това, защото според ново проучване 69 процента от французите мислят, че Франция е в упадък (това обаче е подобрение в сравнение с миналогодишното проучване, в което този дял беше 86 процента). Но Макрон умишлено представи нашироко своето патриотично виждане. Тереза Мей основава своето виждане за "глобална Великобритания" предимно на търговския потенциал на страната, а Макрон спомена, освен всичко друго, френските писатели, художници и музиканти, които "поставят политиката на правилното ѝ място, като ни дават да прогледаме отвъд всекидневните неща до място, което придава величие, красота и дори трагизъм на човешкото състояние".

Това обаче бяха основите на обръщение, което беше много явно прогресивно, с Франция в центъра на "един нов глобален хуманистичен проект", а също и много явно европейско.

Макрон е в съзвучие с френското обществено мнение, което решително се настройва против политическата класа в страната. Но той не отрече, че ЕС също се нуждае от реформа и е прекалено бюрократичен. Той атакува неговата "тирания на програми и календари", на която според него е реакция Брекзитът. Но настоя, че европейското виждане за социална справедливост и хуманистични ценности може и трябва да бъде съживено пред лицето на екстремистката заплаха. Тези думи накараха депутатите да станат на крака. Посланието, че Франция се завръща, трудно можеше да се пропусне.

Трудно е също така да се пропуснат отгласите и контрастите от другата страна на Ламанша. Както Франция, така и Великобритания по различни начини са страни в исторически упадък и отричане. Но те търсят доста различни пътища за излизане от своите кризи. Франция избра Макрон, зае се с прогресивна реформа и се закотви в една реформирана Европа, а Великобритания гласува за Брекзит, преизбра едно пострадало консервативно правителство и сега се стреми да се откъсне от европейските правила, ценности и хора. Великобритания има отслабен министър-председател, а Франция има президент, който изглежда е избрал за свой модел величествения стил на Шарл де Гол, но преследва цел, която се стреми да бъде едновременно възвишена и практична. Опитът на Мей за силно ръководство в следването на антиевропейска политика се разбива на пух и прах. Проевропейската версия на Макрон оцелява и процъфтява, поне засега. Контрастът е отрезвяващ.

По БТА