Мълчанието на НРС поражда съмнения

Как ще коментирате факта, че информацията относно смъртта на шефа на архивите в Националната разузнавателна служба (НРС) Божидар Дойчев бе съобщена от чужди медии и ден и половина нямаше официално съобщение по случая?

Може би манталитетът на службата, за която говорим не се е променен. Има вероятност и да не се схваща в достатъчна степен важността на една такава фигура, каквато е човекът, който отговаря за този толкова важен архив. 

Трудно ми е от тази гледна точка да кажа каква е причината, но при всички случаи това поведение не е нормално, защото все пак говорим за публична фигура. Мълчанието поражда някакви съмнения най-малкото, когато се говори, че става въпрос за самоубийство, а в същото време мълчанието едва ли не подсказва, че има някакви други версии.

Вътрешният министър Румен Петков заяви, че щом МВР не е било уведомено, значи че така е било преценено от НРС.

По начало МВР е отговорно за всички случаи, в които се касае за съмнения за престъпление. Данните, че някой се е самоубил, никога не изключват възможността за извършено престъпление. Би трябвало МВР да следи и тези случаи. Що се отнася до НРС, тя поначало е една особена структура, като референции за нейния статут има в закона за отбраната и въоръжените сили. Тя по принцип се явява някаква военизирана структура, която е част от отбраната.

В този смисъл може би там действат други правила. Аз не ги познавам, понеже нищо от регулацията на тази служба не е публично. Това е един от проблемите, натрупали се през всички тези години на прехода.

Трудно може да се каже дали военна полиция не е трябвало да има отношение към случая. Но именно тази липса на ясна регулация пречи да се отговори на тези въпроси.

В такъв случай трябва да ли да има по-голяма прозрачност и публичност в работа на НРС, въпреки нейния по-специален режим на работа?

Да, категорично трябва да има. Това, което липсва у нас, е именно публичността в работа на тази служба. Нека да погледнем Интернет страницата на ЦРУ, например. Там могат да бъдат прочетени докладите от работата на службата, в какво се е изразявала тя, какви са били нейните приоритети и стратегии.

Що се отнася за случая в България, ние нито знаем по какви правила работи НРС, нито кой задава нейните приоритети, нито какъв е нейният план и по какви дейности се работи и какви доклади се правят. Това, струва ми се, че е даже по-важно от един инцидент като този, който коментираме и за който се твърди, че се дължи на лични мотиви.

А като се има предвид, че НРС е на подчинение на президента, трябва ли държавният глава да вземе отношение по въпроса със засилването на  прозрачността в работата на службата?

Разбира се, президентът трябва да бъде пряко ангажиран в този процес. Например, преди време прозвуча несериозно, когато неговата администрация отказа да даде достъп до доклада относно търговията на български фирми с Ирак в нарушение на ембаргото.

Тогава той обясни, че службите така били решили и той се съобразява с тяхното решение докладът да бъде секретен. Все пак той е държавен глава и олицетворява единството на нацията, затова би трябвало да поеме своята отговорност по тези въпроси.

Смятам, че президентът трябва да вземе отношение по откритостта на НРС, публикуването на нейните стратегии и приоритети и докладването на това, което е свършила.

Все пак случаят с Дойчев идва в един деликатен политически момент, в който се обсъжда бъдещият закон за отварянето на досиетата. Как мислите, че това ще се отрази на разсекретяването на архивите?

Как и дали ще се отрази на разсекретяването на досиетата не мога да кажа, но наистина се явява емблематичен, защото дава повод да се говори за непрозрачността на службата, особено в един такъв момент, в който според полуофициалните слухове тече може би последният пазарлък за това как да изглежда закона.

В него се сбиват две гледни точки. Едната е на гражданското общество, което изискваше три основни неща – право на достъп на всеки до всички документи, физическо предаване на документите на комисията, създадена със закона и информацията в документите да не е класифицирана. Другото виждане е точно противоположното по всички тези пунктове.

Според мен обаче важното в момента е да се направи един добър закон, защото дори всичко това да бъде заложено в него, то няма да има значение, ако разпоредбите не се прилагат. Изработването на добър закон обаче е предпоставка отварянето на архивите да се случи.

Още повече, че в навечерието на приемането си в ЕС, е важно България да покаже доколко честна е към европейската общност, доколко е склонна да отвори собствените си документи, свързани с два международни скандала с миналото – убийството на журналиста от ББС Георги Марков и атентата срещу папа Йоан Павел II. Нека да припомня, че и по двата случая има висящи дела в български съдилища заради откази именно на тази служба да даде достъп до тях.

Съществуват опасения, че архивът на бившето Първо главно управление на ДС не трябва да се отваря, защото там фигурират имената на чужди агенти и някои политици. Според вас как трябва да се подходи?

Това не е кой знае каква драма, тъй като сътрудничеството между службите не е тайна. Ясно е, че когато имаше два обособени блока, е имало и сътрудничество.

Да се говори за пълно изваждане на тази информация от приложното поле на закона не е адекватно на демократичните ценности. Нека не забравяме, че разкритият от журналиста от в. “Дневник” Христо Христов физически убиец на Георги Марков е именно един човек с чужд произход, който е сътрудничел да българските служби.

В този смисъл на мен ми се струва, че една подобна теза съответства на дебата, който някои от някои страни се опитват да събудят, за добрите и лошите служители. Между другото немалко от съществуващите закони не предвиждат никакво ограничение в тази насока.

Нека да оставим обществото да прецени кои са “добрите” и “лошите”, след като се проучат и се направят качествени публикации на база оригиналните документи. Според мен един такъв дебат кои са били добрите и кои лошите, имало ли е национална ангажираност, не бива и да съществува в момента.

Вижда ми се смешно да вземаме страна в дебат, в който нито една от двете гледни точни не може да намери подкрепа в реални документи. Това е извън рамките на рационалното общество и такива обсъждания имат единствено протекционалистични цели – да се защити от отваряне част от тази документация.