Манол Пейков: Промяна ще има – стъпка по стъпка, педя по педя

Коронавирусът беляза неизличимо 2020 година. В същото време пандемията бе оправдание и прикритие за вземането на знакови политически решения. На прага между 2020-а и 2021-а Mediapool се обърна към изявени личности от различни професионални сфери. Днес е редът на Манол Пейков. Той е създател на културно-информационния гид "Програмата Пловдив Инфо" и на звукозаписно студио "Пекарната". От 2006 г. работи като управляващ съдружник в издателство "Жанет 45", където се грижи за преводните издания.

Коронавирусът изненада всички ни и обсеби 2020 година. Покрай него се роди терминът "новото нормално", с което трябва да свикнем да живеем. Но може ли да се окаже, че коронакризата ни е върнала към някои позабравени "стари" и по-важни неща?

Бих заменил думата "стари" с "изконни". Непрекъснатото препускане – към следващата сделка, следващото повишение, към непрекъснат икономически растеж (който по моему е най-сбърканият измерител за благосъстояние в съвременния свят) – съвсем закономерно отмества погледа ни от същностните неща в живота. Природата. Семейството. Децата. Здравето. Стремежът към щастие – но не като функция от личната ни банкова сметка, а чрез съхраняване на бистротата на сетивата ни, за да не пропуснем онези мигове, които осмислят живота ни и мястото ни на тази земя.

В момент на криза като тази, която заплашва твоите лични устои (а в известен смисъл – и устоите на цивилизацията, която сме свикнали да приемаме за даденост), чувствителността на човека се изостря. Оцеляването в дългите години на Студената война, когато ядрената катастрофа често висеше на косъм, се дължи преди всичко на уроците, научени през Втората световна и мрачния ѝ финал с бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Уви, колкото повече се отдалечаваме от големите трагедии в човешката история, толкова повече избледняват и поуките от тях.

По мащаб и влияние епидемията от коронавирус едва ли може да бъде сравнена с една световна война, но сътресението, което тя причини в една епоха на продължителен мир (поне от гледна точка на Западния свят) е най-близкото изживяване до положение на война, което хората от моето поколение (и предишното, и следващото) някога са изпитвали.

Искрено се надявам, че научените уроци ще ни държат влага възможно най-дълго. И ще ни накарат да мислим малко по-малко за себе си и малко повече за другите – за тези до нас, за тези преди нас и за тези след нас. Защото само така ще съумеем да се справим с огромните предизвикателства на епохата, в която живеем.

С кои други събития, процеси, личности или скандали ще запомните 2020 година? Какво ще е тяхното продължение или развитие през 2021-ва?

Акостирането на Христо Иванов, Ивайло Мирчев и Димитър Найденов на плажа в Росенец е по мое мнение най-важното (както от символична, така и от чисто практическа гледна точка) политическо събитие на годината.

То се случи в момент, когато повсеместната загуба на илюзии от посоката на развитие на страната се трупаше у хората единствено под формата на цинизъм и стаен гняв – и упорито отказваше да се прероди в градивна енергия. Жестът на тримата от Росенец и сблъсъкът им с мнимите охранители от НСО ("мними"—защото на всички стана ясно, че те не служат нито на народа, нито на държавата, а на много конкретни частни интереси) успя да дестилира този гняв и да го насочи под формата на протест, продължил месеци наред.

Макар в крайна сметка управляващите да успяха да задушат енергията на протеста посредством уникално съчетание от гьонсуратлък, машинации и дезинформация, това, което се случи на Росенец не е дребна работа и няма да бъде забравено. Жертвите в качество, дадени от онези, които стоят зад кормилото на държавата, докато се опитваха да се преборят с гражданската енергия – лъсналите повсеместна некомпетентност, корупция и грубо интересчийство, както и липсата на елементарно политическо достойнство – всичко това ще им коства много. Преките резултати ще видим още на следващите избори, а непреките – в един по-дългосрочен период от два или три политически мандата. Промяна ще има.  

Коронакризата беляза и политиката тази година. Как се справиха управляващите с нея?

Първата вълна през март бе посрещната със свръхизострено внимание и някои от мерките (като създаването на КПП-та на входовете и изходите на областните градове) бяха дори прекалени (но по-важното е, че рубиконът бе удържан). Уви, между първата и втората вълна, някъде в средата на лятото, курсът на правителството се смени радикално – при това без обществото да бъде изрично и надлежно информирано за тази промяна и/или за причините за нея.

Като капак, втората вълна в началото на есента съвпадна с най-ниския рейтинг на правителството както от този, така и от предишните му мандати (за което случаят "Росенец" и последвалите протести имаха ключова заслуга). Съчетанието от липса на визия и пълно отсъствие както на лична, така и на политическа отговорност, доведе до смразяващи резултати: в стремежа си да съхранят последните трохи от почти напълно изчерпания си политически капитал, управляващите драматично се забавиха с предприемането на каквито и да е ограничителни мерки (които по дефиниция, макар да са жизненоважни, са твърде непопулярни) и това ни костваше стотици човешки животи. Тази хладнокръвна и преднамерена жестокост е толкова неизразимо тъжна, че ми е трудно да я побера в думи.

2021-ва ще е година на избори. Очаквате ли те да променят досегашното статукво и в каква посока?

Да, очаквам.

Промяната няма да е незабавна, нито пък радикална – и много хора ще са неизбежно разочаровани. Ще се случва стъпка по стъпка, педя по педя. Но в демокрацията е така – нужно е време, за да бъдат припознати новите идеи и разпознати новите лидери. Още повече в държава като България от 2020 година – с почти напълно подчинени медии и със силно зависима съдебна система.

И не, не очаквам да се случи някакво чудо – очаквам просто в рамките на следващите десетина години връщане към състоянието на нормалност, към изконните ценности на европейския запад, към който ние естествено принадлежим.

Вашите очаквания, надежди, страхове за 2021 година?

Очаквам по-малко тревожни хора. Очаквам повече прегръдки и ръкостискания. Очаквам хубави стихове и хубави книги. Очаквам възрастните ни родители да живеят достойно, а децата ни да растат и да ни радват. И когато поемат щафетата от нас, да изградят свят, който да е в по-голяма хармония с природата и умее по-добре да обяздва човешката алчност и его в името на общото благо.

Защото тази планета, макар да не е нищо повече от точица сред безкрая, е всичко, с което разполагаме. А ние, милиардите хора, които имат привилегията да я наричат свой дом, сме по-свързани и по-взаимозависими от всякога.