Мара Бунева – „Македонио, моя многострадална майко”

Мара Бунева – „Македонио, моя многострадална майко”

Антибългарски прояви предизвика в Скопие отбелязването на 79-годишнината от смъртта на Мара Бунева в събота пред паметната ѝ плоча. Присъстващите на панихида българи от Македония, както и дошлите за годишнината представители на ВМРО са били нападнати с камъни и тояги от хулигани,  скандиращи антибългарски лозунги. Четирима души са пострадали и заради инцидента посланикът на Македония у нас Абдурахман Алити ще бъде извикан в Министерството на външните работи, съобщи в неделя говорителят на МВнР Димитър Цанчев.

Мара Бунева е едва 27-годишна, когато умира. Изоставила сигурността на дома си в царство България и защитата на своя високопоставен и обичан съпруг, офицер в българската армия. За свободата на българска Македония. Около 20 години преди смъртта ѝ, Артър Смит се среща с една друга българка в Македония, която описва като българската Жан Д’Арк – Цвета Божова.

За него тя е иманацията на македонската българка – интелигентната, образована млада жена. Воюващата и грижещата се за дома си, войводи и странници. Образът ѝ в спомените на Смит е еманципиран и същевременно патриотичен, свободолюбив и съзнаващ гранциите си, притежава силно благородство, комплекс от възвишеност и земност.

Ако би имал възможността да се запознае с Мара Бунева,

Артър Смит със сигурност щеше да намери в нейно лице духовната дъщеря на Цвета Божова. Дъщерята на македонската Д’Арк. Която воюва редом с братята си срещу сръбската хегемония и асимилация в Македония. Стара фотография запазва този образ - изумително красиви очи, строго лице, изправена осанка на кон. И една меланхолична крехкост. Мара – войник по неволя в една малочислена, обречена армия, която воюва с пълното съзнание за безнадежността на битката срещу сръбските асимилатори. В една война, която никой българин в областта Македония не е желал.

Армията от младежи във ВМРО отчаяно защитава българското население от сръбските безчинства над него. Главорезите са официални лица на сръбското правителство, отговорни десетилетия наред след окупацията на българските земи през 1913 -1914 г. за смъртта и насилието над десетки хиляди цивилни българи и българки. Масовите убийци обезличават цели родове, села, градски квартали в завзетите български територии.

Когато няма други средства,

с които да спрат официалната сръбска геноцидна политика, българите се организират в групи за защита. След преживяните  погроми през 1920-те българските младежи отиват в безсилието си в организирана офанзива – във въоръжена съпротива срещу официалната сръбска власт. Те я наказват, осъждайки на смърт отговорните за масовите убийства сръбски официални лица. След проведени своеобразни съдебни процеси. На които се излагат аргументите и доказателствата за всяка присъда, над всеки обвинен масов убиец. При тези процеси се взима решение кой ще изпълни присъдата над лицето, при какви условия, дават се ясни инструкции за опазване на цивилното сръбско население.

Изпълнителите поемат личната отговорност. И се задължават да сложат край на живота си, ако бъдат заловени и съществува опасност за организацията на ВМРО и отмъстителни действия на сръбската полиция над българското население. Присъдите обикновено се изпълняват с револвер, стреля се в упор. Докато осъденият със сигурност е умъртвен. Сръбският генерал Ковачевич, началникът на тайната полиция Жика Лазич, самият югославски крал Александър Първи Карагеоргиевич, френският външен министър Луи Барту, създателят на Балканският пакт срещу България, допринесъл лично за териториалното разделение и асимилацията на българите, са само едни от известните имена на лица, над които тези присъди са изпълнени.

За присъдата над скопския главен следовател Велимир Прелич през януари 1928 г. отговорността носи Мара Бунева. Родом от Тетово, едно от четири деца, Мара Бунева участва с цялото си семейство в цивилната съпротива срещу сръбските окупатори. На 27-годишна възраст чрез брат си Борис се доближава до кръговете на ВМРО. По това време Мара живее вече в България, завършила е висшето си образование, очаква я блестяща кариера, омъжва се за офицер в царската кавалерия. Еманципирана и високо образована, тя запазва моминското си име. Има предложение да поеме директорски пост в девически колеж. Мара се интегрира в живота и културата на българската столица по време на студентските си години. Едва ли някой виждал я как се грижи за сираци и бедни със свои състудентки, би помислил, че тази източена, крехка жена с големи благородни очи ще държи оръжие и ще бъде изправена от съдбата да изпълни смъртна присъда над човек. И да свърши живота си на 27 години, далече от любимия си съпруг и изграденото вече семейство. 

Прокурорът в скопското жупанство Велимир Прелич е масов убиец,

в това няма съмнение. Той не е обикновен тип „писалищен престъпник”, ако трябва да се използва терминът на Хана Аренд за административните участници в геноцидни престъпления.  Велимир Прелич издава многобройни присъди над цивилни лица, той е известен корумпиран служител. И садист - който сам участва в организирането на погроми над  българското население и малтретирането и насилието над български жени. Присъдата му е издадена заради мъченията, на които подлага десетки български студенти и студентки. Арестувани през 1927 г., онези, които оцеляват след мъченията и изнасилванията по време на т. нар. Студентски процес, иницииран от югославските власти и лично от Прелич, са изпратени с дългогодишни присъди в строг тъмничен затвор. Чудовищни са методите на мъчение - Велимир Прелич е особено изобретателен -  главите на следствените студенти са стягани с менгемета, чупени са ръцете им с дъсчици между пръстите, заравяни са живи, рязани са телата им.

105 години от рождението на Мара Бунева

ще се честват в края на 2007 г. На датата на смъртта ѝ, 13 януари 2007 г., паметната ѝ плоча в Скопие е осквернена, масов побой от сърбомани е извършен над мирното панахидно шествие в нейна памет. В Скопие Мара Бунева  изпълнява присъдата над Прелич на 12 януари 1928 г. На  Стария мост над Вардар младата, модно облечена българка застига преминаващия с охраната си Прелич. Когато погледът му обхожда вървящата на сантиметри до него жена, Мара се обръща и го застрелва в упор с няколко куршума. След което стреля в гърдите си. Садистът е мъртъв, телохранителите  му отвеждат агонизиращата Бунева в болницата и лекари полагат всички усилия да я спасят. За да могат да я разпитат и стигнат до организаторите. Но Мара се бори с всички сили за смъртта си – това описва сръбският лекар. С всяко свое усилие, младото ѝ тяло се съпротивлява на опитите да я спасят. Раните ѝ са тежки, тя издъхва през нощта на 13 срещу 14 януари.  

Случаят Мара Бунева възбужда вълнения

не само в царството и в Македония, а в редица среди в Западна Европа. Общественици във Франция и Великобритания се обръщат с въпроси относно политическата криза на Балканите към своите политически представители. Отговори на които рядко получават. Очевидно проблемите на Балканите, за които отговорност носят и западноевропейските лидери не интересуват никого. Европа се ангажира със своите икономически и политически проблеми по това време. Цивилизацията е в криза и участта на една българска територия – Македония, в която се провежда геноцид, не интересува първостепенно и сериозно никого от главните актьори на сцената на Великите сили. Разбира се, западната преса използва казуса Прелич за увеличение на тиражите си. Мара Бунева е наречена македонската Шарлот Корде.

Борис и Милко Буневи – кръвта не става вода

Племенникът ѝ Милко Бунев, синът на Борис Бунев, нейният брат, обвързал я със средите на ВМРО, свидетелства 75 години по-късно за Мара пред българската преса. Когато чува за зверските мъчения на задържаните студенти, Мара Бунева веднага заминава за Скопие с една единствена цел - възмездие. Когато комитите я посочили за изпълнител на присъдата над Велимир Прелич, тя тръгва, без да се обади на близките си в България.

Борис Бунев следва в Търговската гимназия в Солун. Обучението е изключително добро, включва съвременни икономически и хуманитарни дисциплини и няколко езици в задължителната си програма. Учебното заведение дава плеяда български банкери. През Междусъюзническата война българските войски се изтеглят от Солун и Борис Бунев тръгва с тях за София. Там завършва военната академия, става кавалерист в конния полк на царската гвардия, участва в битките за Обединението ни.

Изправен пред трагедията на родината ни след Ньойския договор, Борис напуска армията и влиза във ВМРО, за да стане един от инструкторите на организацията. Заселва се в Пиринска Македония по настояване на ВМРО. И след смъртта на сестра си Мара, Борис Бунев участва активно във всички акции на организацията. През 1934 г. е осъден като член на ВМРО след преврата на Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Присъдата си излежава в Софийския централен затвор. Освободен е през 1939 г. с обща амнистия.

След налагането на комунистическата власт, Борис Бунев е задържан и отвлечен в незивестност на 10 септември 1944 г. Съпругата му разбира през много перипетии къде е затворен. Следва изселване за семейство Буневи и заточение в Белене за Борис Бунев. Той е пуснат на свобода през 1953 г. с групи оцелели политически затворници след смъртта на Сталин. Буневи ще живеят като мнозинството български мъченици на комунистическия режим десетилетия. Без адрес, в мазетата и таваните на приятели и непознати, без право на работа и следване.

Синът на Борис Бунев бяга от България през 1974 г.  Заселва се в Америка, където се запознава с Роналд Рейгън. През късните 1970-те бъдещият президент на САЩ организира граждански групи съмишленици и локални политици за кампаниите си. Милко Бунев се включва в движението "Граждани за Рейгън" и работи в регионалния екип на Роналд Рейгън в Детройт. През 2001 г. възрастният наследник на стария македонски борчески род се завръща със съпругата си в България.

Още от Балкани

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: