Машината на времето

Не е важно да протестираш ден или месец. Важно е да протестираш всеки път, когато се нарушават права. Протестът – освен всичко друго – е усилие към висша солидарност и всяка поредна криза ще ни убеждава в това.

А второто десетилетие на ХХІ век, което живеем в момента, има шанс да остане в историята именно като десетилетие на протестите. Навремето така бе наречено десетилетието на 70-те години от предишния век. Само че тогава имахме Бийтълс и хипита, обществени вълнения във Франция, опит за свободна пролет в Прага, антивоенни протести за Виетнам, убийства на Мартин Лутър Кинг и на братя Кенеди – а сега имаме "окупирай”, Тахрир, Таксим, погроми в Париж, вандалства в Лондон, улични арести в Москва и бразилска фиеста на негодуванието. През май тази година си имахме дори шведска пролет с поредни имигрантски вълнения.

А у нас си имаме нещо родно, нашенско и многообразно. След февруари тази година обществото ни вече няма да е същото – или поне не би трябвало. Защото, въпреки всички уговорки, протестите в България са част от общата тенденция. По правило политическата класа се стреми да омаловажи всеки един протест и това е съвсем разбираемо – та затова и у нас избуяха всякакви интерпретации, които скоро ще бъдат забравени. Суровата реалност ще ни сграбчи в зимна прегръдка и/или в бежанско нашествие и тогава ще трябват нови действия и нова решителност. При това и от двете страни на "барикадата”. Или по-точно от трите – защото при нас има протестиращи, управляващи и наемници. Впрочем – не само у нас. Има ги навсякъде.

Емоции, но не и решения

На площадите обаче има емоции, но не и готови решения. Главното е да се знае, че щом светът е тръгнал да протестира, значи нещо генерално ще се променя. Затова и искрените протести се възприемат като вид колективно съзнание.

Не трябва обаче да се забравя, че при всяка масова протестна акция попадаме в закона за съхранението на риска. В затворените системи намаляването на индивидуалния риск повишава общия риск на системата и това може да я разруши. Последствията понякога са исторически и позитивни, а понякога – трагически и реакционни. В това се състои величието и иронията на всеки протест, защото не се знае какъв ще е приносът му за общия взрив. А пред очите ни става именно това – руши се общоприетият модел на глобализация и на обещаното щастие след края на Студената война. Да, само че Историята не чете учебници. Тя има своя логика и собствен път.

Виждаме това и на биологично равнище – водим борба да опазим от рискове децата си, в резултат на което човешкият вид става все по-неприспособим към природните условия. Същото е и при избухването на протест, само че в друго измерение. Когато поредното безумие на властта заплаши индивидуалните ни свободи и достойнство ни, ние се събираме на площада, където заедно сме по-силни. И предизвикваме системата, дори с риск да платим грешна цена за промяната или да предизвикаме промяна, която е обратна на желаната.

Всеки век си има своето чудо – така и нашият. Никога преди не сме били свидетели на подобни предизвикателства. Съвременните технологии промениха съществуването ни. Като индивиди ние все по-малко се занимаваме с промяна на окръжаващата ни среда и все повече – с формиране на собственото ни съзнание и с борба да овладеем чуждото. Еколозите може и да възразят, но фактите ще ги опровергаят. Мнозина от нас са увлечени и обречени да са заети само с печеливши неща, за да оцеляваме като общество, а това означава, че тези дейности са възможно най-масови. Затова и натискът за глобализация е предизвестен и естествен, само че подобен качествен скок в движението на информация и капитали досега човечеството не е преживявало.

Това обаче не означава, че светът е станал по-познаваем. Нека не допускаме тази заблуда относно нашата противоречива модерност. Напротив – наблюдават се опасни тенденции. Образованието все повече се превръща в инструмент за обществен контрол. Оттам произтича архаизация на обществените отношения – и то в посока на дехуманизация. Това е ставало и друг път в човешката история, но този път процесът вероятно ще е всемирен, макар и не едновременен. В нашата малка страна например вече има достатъчно белези на деиндустриализация и те не могат да бъдат прикривани.

Заплаха от ново Средновековие

Нека поясним – застрашени сме от възшествие на нов вид средновековие. И това може да се случи въпреки информационните технологии и въпреки възможностите за постиндустриално развитие. Потомците ще ни съдят, но на този етап ние не правим почти нищо, за да предотвратим упадъка. Защото протестът няма смисъл, ако не поражда мисъл.

А вече е повече от ясно, че действащият глобален модел се задъхва, глобалните проекти – също. В това число и нашият нов дом – Европейският съюз. Живеем в цикъл на свръхпроизводство, което все повече обхваща не толкова традиционните продукти, колкото информационните технологии и технологиите за човешко управление. Както отбелязват някои автори, вече сме "high human”, вместо "high tech”. В резултат на това попадаме в невиждана криза на потреблението, а оттам – в спиралата на намаляване на средния жизнен стандарт. За слаби и зависими икономики като нашата вече не е трудно да се предрече – ще става все по-лошо. Някои наши съграждани не могат да надмогнат мизерията – площадът не бива да забравя това. И не бива да се правят индивидуални акции за спасяване на поредния медиен случай – това е признание за вина. Протестът трябва да се бори за всеобща справедливост, колкото и да е трудно това.

Описаният по-горе процес, който засега е повече неосъзната опасност, събужда усета на младите и протестиращите, за което трябва да ги поздравим, понеже няма как – техен ще е жребият да изживеят идващия век. Защото именно огромният риск за оцеляването на средната класа е това, което изкарва хората по площадите и ще продължи да ги изкарва. Защото понятието "демокрация” има смисъл, само ако съществува и се възпроизвежда творецът на съвременното общество – средната класа. Останалото са подробности.

Ами ако глобалните монополи загният? Защото един от рисковете на глобализма се състои в това, че трансграничните мега-корпорации на практика съществуват без външна конкуренция. Адам Смит може да е доволен от подобно доказателство за прозорливостта си, но ние не сме. Защото освен поредното десетилетие на протести засега нямаме нови модели за развитие. Нещо повече – нямаме дори език и понятия, за да родим теорията. Някои неща ще трябва да се пренапишат – в това число и определението за "класа”. Ето за това ще трябва да се борят младите – за езика и за познанието на новото време. А това винаги е най-трудното.

Без наивна романтика

Освен това протестите трябва да се освободят от мистицизма и от наивната романтика. Може да си мечтаем, че утре ще закрием някой енергиен холдинг и няколко инвестиционни банки, които изсмукват спестяванията ни. Но реалността е такава, че докато ние се каним да закрием холдингите и банките, те ще закрият нас. Затова протестът трябва да е прагматичен, а той ще е такъв само тогава, когато е част от натиск и политика, които са непрекъсната осъзнатост. Победата не може да се състои в поредната оставка, а много отвъд нея. Именно това ще е най-сложното, особено за общество като нашето. Защото трябва да го постигнем не само на фона на обедняване и състаряване, ами със съпътстваща загуба на технологии и повишаване на опасността от техногенни катастрофи, причините за които вече описахме. Отгоре на това цивилизационният разлом на старата "госпожа Евразия” все повече ни обрича на рискове от тероризъм и военни конфликти.

В този ред на мисли едва ли нивото на монополизъм в света ще спадне от само себе си. То може и да се срине, но това ще е голяма война, така че по-добре да не става. По-скоро нещата ще вървят по друг път. Равният достъп до компютрите в новия век ще означава и равен достъп до постиженията на формалната логика, защото компютърът не е нищо друго, освен нейното ускоряване и автоматизиране.

Затова битката ще е на полето на неформалната логика. Иноваторството и бунтарството на идеите ще са залогът за оцеляване на човечеството. Както впрочем винаги са били. Само че за пръв път съревнованието ще е обозримо по цялото кълбо, а не в региона на няколко държави. Новият вид управление ще породи нова форма на образование и нови институции, така че бъдещите протести може да се провеждат вече не пред парламенти и правителства, а пред централи на мозъчни тръстове и неформални университети с първоначална съмнителна легитимност. Процесът няма да е гладък, защото новото се ражда в борба. Водачите от новото поколение ще трябва да жертват лични интереси, а понякога ще търпят остракизъм и съдебно преследване. Но и това няма да е за пръв път в човешката история.

Защото иначе каква е алтернативата? Глобална управляваща малцинствена класа, организирана като затворен рицарски орден, а за всички останали – интелектуално компютърно гето? Само че как тогава ще се генерират знания, как ще се подхранва прогресът? Ще настъпи застой и израждане, включително и за олигарсите. Така че елитите, които днес са във война за световно господство, трябва да проумеят това. Трябва да го проумеят и нашенските новобогаташи. Ентропните процеси са отишли твърде далеч и връщане назад няма. Сложните системи никога не търпят обратно развитие.

Радостната новина е, че протестиращите имат собствена прозорливост и не се осъзнават като безпомощни жертви, макар и да робуват на някои клишета. В този аспект, макар и по-бавно, всеки протест се превръща в част от великата машина на времето.