Масите и индивида в "Изкопни материали" на Иван Станев

Свободният избор - погребва ли се или се въздига човекът под натиска на безсмислието на повтаряемата обреченост? Вместо да стига до дъното в спиралата на напразните усилия, спектакълът на Иван Станев по "Изкопът" на Платонов издига човешката воля до нейното най-високо призвание - да не се отчая от безизходицата, винаги да се стреми към бъдещето, но не в неговата функция на безплодно и злощастно повтаряне на мрачното минало, а в перспективата му на свобода и отвореност, която му дава смисъл.

Защото колкото по-дълбока е трагедията на повтарянето на минали грешки, толкова по-мотивирано е желанието за промяна, за осъзнаване на могъществото на волята на индивида в контраст със сриващото безпътие, на което са обречени масите. Мисията на индивида е изграждането на един по-съдържателен свят. Макар и непосилен, дори на пръв поглед отчайващ, този стремеж може да има реален резултат. Успехът обаче задължително минава през осъзнаването на индивидуалността и откъсването от масите.

Дори да потиска под границата на немислимото, видимата на пръв поглед невъзможност за промяна става основен осъзнат стимул за нейното осъществяване. Достатъчно е едно око, което в началото и в края на спектакъла казва: "Бъдещето е в миналото", а през цялото останало време стои встрани, наблюдава и се оглежда във всички посоки за възможността нещата да се случат по различен начин. "Победа"-та, която е изписана на видеоекрана зад сцената на фона на манифестации, шествия и други тържествени масови прояви, се иронизира именно от тях. Бодростта и ентусиазмът от високо вдигнатите плакати се осмиват точно в тях.

На сцената тружениците един след друг изпълзяват от земята, сриват се от изтощение. На екрана отзад човекът в неговото величие покорява Космоса. Това са двете реалности - на принудената и неотхвърлена масовост и на освободената индивидуалност. И докато на сцената кипи най-безсмисленият възможен труд на света, отстрани бъдещето гледа. И пак отпред - каквото се изкопае, със същия ентусиазъм и хипнотична повтаряемост се заравя.

"Директива", "саботаж", "колективизация" са понятията, които характеризират ежедневието на работническата класа. Полуосъзнала се, тя се превръща в масата, върху която четворка партийни властници на деня блъскат карти. Масовият труд и смисленият живот са в невъзможност да съществуват заедно. Любовта и чувствата остават в миналото. Човекът от масите се превръща в лопата, а после - в изкопен материал.

Междувременно спектакълът е минал отвъд комунистическия Съветски съюз и средата на миналия век, за да отиде след 2001 година в Ню Йорк, сега - някъде другаде - може би във всяка точка на света.

Защо "Изкопни материали"? Защо днес? Нима човешката воля като сломена функция на натиска на масите и на една самопровъзгласила се, самоналожила се и неотхвърлена върхушка не е останала само далечен спомен от края на 90-те години на миналия век? Как разбираме тези взаимоотношения и какви избираме да бъдем? Като всяко добро произведение на изкуството, постановката на Иван Станев не дава отговори. Само задава конкретните въпроси, ако вече не сме стигнали сами до тях. Но дори и в този случай те не са лишени от смисъл.

Ако паметта се държи пред очите ни, бихме избегнали редица грешки

интервю с режисьора Иван Станев

Защо се обръщате към "Изкопът" от Платонов и защо го правите днес?

Мисля, че бъдеще и минало са много силно свързани. Ние не живеем само в настоящето. То винаги предизвиква амнезия, която иска да заличи миналите процеси, а те по подземен начин излизат от другата страна и ни изненадват в гръб в бъдещето. Комунистическите идеологии от 20-те години на миналия век за построяване на общ дом на човечеството, в който всички да се съберат, с някакъв обратен знак сега се осъществяват в глобалния капитализъм - в небостъргачите, в уеднаквяването, в масовизирането на културата.

Защо винаги е толкова трудно да пренесем историческата памет към начина, по който живеем днес? Като че ли не успяваме да намерим точните аналогии и да извлечем най-полезното от миналото.

Според мен е много завишен шумът на масовите медии, които все повече и повече - със сензации, новини и материали - ускоряват повсеместната амнезия. Дори се говори за "края на историята" - че нищо вече не може да се случва във време на свободно движение на капитали и на хора в една планета, която е съвсем кръгла. Това обаче изобщо не е така. Само в един кратък период имаме стабилност. Виждаме как Третият свят и арабските светове изведнъж се оказват в съвсем друго време. Затова ние просто трябва да говорим, независимо, че всичко изглежда, че като че ли върви по мед и масло.

Тончо Жечев бе казал, че поуката от историята е, че никога не се поучаваме от историята. Споделят ли тази теза?

Така е. Мисля, че за да могат да вървят напред, повечето хора загърбват всичко, най-вече близкото минало, понеже то е болезнено, влязло е в родовата памет, и се опитват да тръгнат напред. То е както кон тегли каруца - с наочници.

Ако променим нещата какво би се случило?

Бихме избегвали поредица от катастрофи в културно-политически смисъл. И в България, и в Европа, и по целия свят, ако културата, паметта за много неща се държи пред очите ни, ние бихме избегнали редица грешки в политически, икономически и обществен смисъл.

Работите и в България, и в Западна Европа. Текстът, който вие поставихте на сцената на театрална работилница "Сфумато", би ли бил разбран със същата сила и в страните от така наречената Стара Европа?

Мисля, че да. Той е поставен с техника, която напластява много исторически моменти, много езици, има много културни наслагвания. Ние живеем вече на един стар континент, ние сме една Европа. Източна и Западна Европа са с обща култура, въпреки големите езикови различия. Иначе това би се разбрало и там, да.

"Изкопни материали" днес какво отношение има към нашето общество? Какво е мястото на спектакъла в социално-политическия контекст в България днес?

Тук има много силно разрастване на така наречения "културен битпазар" на едно силно видиотяване на хората - от битов реализъм, от чалга, от всички тези явления, такъв тип масова култура, която идва малко от Сърбия, малко от южните ни съседки. Това страшно заглушава онези най-близки моменти от миналото, като социалистическото минало на България, които като че ли просто вече не съществуват. От друга страна обаче те са формирали цялото това обществено съзнание и то продължава да мисли и да се държи по този начин. Нищо от това не е умряло. Затова и поставих този текст 17 г. след началото на демократичните промени. От друга страна той предначертава едно бъдеще, в което България ще бъде само част от огромна икономическа общност, ще бъде съвсем малка бурма от един общ феномен, какъвто е глобалният капитализъм.

Имахте ли възможност за краткия си престой в България, докато работите по спектакъла, да гледате постановки в София и къде попада вашият спектакъл в тази среда?

Не можах да гледам много постановки, защото трябваше да направим представлението за 45 дни. Репетирахме по 12 часа - от 10 сутринта до 10 вечерта и нямам възможност да говоря за най-новите неща, които излизат тук. Като цяло има тенденция българският театър да се подчини на този културен битпазар и на масовия вкус. Той все повече гледа да развлича хората по някакъв елементарен начин. Това обаче не е задача на театъра, а на съвсем други форми. С това представление се опитах да припомня, че има и други възможности.

И те са?

Да се занимаваме най-вече с феномените на битието, със съществените неща - какво е човекът днес, какво е обществото днес, какъв е смисълът на нашия живот и какво още би могло да остане с нас. Така навремето е била античната трагедия, която никога не се е занимавала с битовите проблеми на всекидневието. Тя винаги е държала под внимание съдбата, големите теми.

Как това беше прието от студентите, с които работихте по спектакъла?

Те са студенти от класа на Маргарита Младенова и Иван Добчев. На всичко реагираха много отворено. Те нямаха никакви проблеми, тъй като нямат професионалните напластявания на актьорите, които вече са в театъра и трябва да изпълняват каквото им се каже - и това много ги захабява.

А сега как работихте?

Имаше много неща, които трябваше да се усвоят много бързо. Хореографията на представлението е тежка - хорови партии, техника на игра, която студентите отначало не притежаваха. За много кратък срок трябваше да се усвои голямо количество информация.

Като гледате младите актьори, които за първи път излизат на професионалната театрална сцена, какво мислите за обучението им в НАТФИЗ и какво е най-важното за тяхното развитие?

В Академията много зависи в какъв клас попадат студентите. Всеки професор си има свой начин на преподаване и свой метод. Това е проблемът - има невероятна разнородност на идеите как би трябвало да се обучи един актьор. Не зная доколко това не е плод много често на случайности и на недоразумения.

От какви актьори има нужда театърът?

Мисля, че трябва най-напред да има актьори с висока култура. За последните 15 г., поради сриването на образователната система, има силно елементаризиране на мисленето, което за театъра е непростимо. Той има нужда от интелигентни актьори с големи познания, с характер. Тези неща се възпитават много трудно.