Мечтата на Меркел за Европа се препъна в Рим

Мечтата на Меркел за Европа се препъна в Рим

Италианските избиратели отхвърлиха политиката за икономии на Марио Монти на изборите, саботирайки по този начин стратегията на канцлера Ангела Меркел да "замрази" кризата в еврозоната до следващите германски парламентарни избори през септември. Но за да се избегне окончателното разводняване на консенсуса за Европа, процесът на европейска интеграция трябва да бъде подновен и то възможно най-бързо.

Меркел направи всичко по силите си, за да отстрани от пътя си преди изборите през септември опасността от нова нестабилност в Европа. В Италия тя заложи до краен предел на "картата Монти", без, разбира се, да стига до многобройни изявления за това колко цени и уважава премиера в оставка. Така тя се опита да избегне ефекта на бумеранга, наблюдаван във Франция миналата година след нейната явна подкрепа за Никола Саркози.

След като той се провали на изборите, Меркел се постара да намери общ език с приемника му - Франсоа Оланд. И за да запази спокойствието на пазарите, дори прости на Париж неспазването на ангажиментите му за намаляване на бюджетния дефицит. Това опрощение беше направено в писмо, адресирано до Европейската комисия. Чрез него канцлерът де факто официализира новата линия за смекчаване на правилата на ЕС за бюджетния дефицит, а това беше възприето като нейно негласно оправдание на случилото се в Гърция, Португалия и Испания.

Стратегията на канцлера обаче на даде резултат. Отговорът на италианските изборни урни отвори по един зрелищен начин раната на нестабилността както в пределите на Италия, така и извън нея. Както се очакваше, пазарите отново атакуваха. А Европа сега трепери и едновременно мечтае да постави под попечителство Италия, за да ограничи щетите и да избегне риска тази държава да изпадне в лагера на страните под строго наблюдение, в който вече са се озовали Гърция и компания.

В действителност играта на нерви, последвала италианските избори, надхвърля доста измерението на националното недоволство и поставя Европа пред няколко обезпокоителни истини, пред които тя все избягваше да се изправи. Ситуацията в Италия, която е третата икономика в еврозоната, привлича погледа върху проблемите на единната валута, които до този момент бяха разрешавани набързо или които по-скоро набързо бяха замитани под килима.

Вотът беше доста показателен за повсеместното разочарование и негодувание на италианците срещу политиката на икономии и на увеличени данъци в една страна, поставена на колене от рецесията и безработицата. Вотът преди всичко изрази бунта на италианците срещу бюрократите, които след като решиха да вкарат Италия в еврозоната, не успяха да направят правилните и необходими крачки, за да продължи Италия да е там и в бъдеще.

Те не модернизираха италианската система. Не я реформираха. Те не либерализираха икономиката на страната, за да стане по-конкурентноспособна и да бъде в синхрон с европейските партньори. Системата в Италия само остави у италианците илюзията, че те ще могат винаги да се оправят и измъкват както преди, като запазят привилегиите си, било то малки или големи, без да плащат никаква цена за това.

Но италианците не са единствените в Европа, които не съумяха да направят правилната преценка на последиците от влизането в еврозоната. И точно тук изникна дилемата: "Повече Европа или по-малко Европа", "Дали да останем в еврозоната или да излезем от нея". Тази дилема не е само италианска, тя е и въпрос табу, много по-широко разпространен, отколкото се предполагаше, сред членовете на клуба на еврото и сред онези, които искат да влязат в него.

Въпросът табу набира сила от четири години в контекста на кризата, която еврозоната не успя да парира по друг начин, освен чрез мерките за икономии и принудителните реформи по германски, без да ги има смекчаващите фактори на икономическия растеж или на вътрешноевропейската солидарност. Да не говорим, че всички тези икономии и принудителни реформи се правеха при пълен отказ да се спазва нормалната демократична динамика в името на технократския вариант, за който се твърдеше, че бил по-ефикасен. Всичко това се случва, докато пропастта между Севера и Юга в Европа се увеличава, а европейската промишленост не престава да губи точки на световния пазар.

Саможертвите не се нравят на никого. А още по-малко на онези, които почти от всички краища на Европа вече надигат глас, че "Европа има необходимите пари, за да спаси банките, но не и за да стимулира растежа и да съживи пазара на труда". Пазарите от друга страна имат нужда от сигурност относно бъдещето и единството на еврото, за да се успокоят. Но дали гаранциите в тази насока, предложени от президента на Европейската централна банка Марио Драги, ще бъдат достатъчни? И ако да, докога, предвид факта, че сега Италия заплашва да отвори кутията на Пандора и да извади наяве прекалено многото неразрешени проблеми, свързани с еврото и ЕС?

И докато навсякъде народният консенсус относно Европа се разводнява, единната валута, за да устои на вътрешните проблеми, парадоксално има нужда от ускоряване на европейската интеграция, чрез ратифицирането на тройния банков, бюджетен и политически съюз. Европа и нейната единна валута трябва веднъж завинаги да решат дали да приемат действително и докрай една споделена на всички нива съдба според германския доминиращ и всепоглъщащ модел.

Изборите в Германия и изборите за Европейски парламент през 2014 г. временно замразиха дебатите и преговорите по този въпрос и отложиха за няколко месеца момента на истината и на решенията, които трябва да се вземат насред прекалено многобройните противоречия, от които е изтъкана Европа. Но безпокойството си остава същото почти навсякъде. И дори нараства, в това число във Франция на Франсоа Оланд.

Смекчаването на политиката на икономиите, на което се съгласи Ангела Меркел, ще бъде ли достатъчно да успокои пазарите, така че до септември да няма големи неприятности? По този въпрос Италия би тревога, при това оглушително, и за Европа ще бъде опасно да не обръща внимание на тази аларма.

По БТА

Споделяне
Още по темата
Още от Европа