Медийният вкус на парите

сн. БГНЕС

Проблемът със собствеността и финансирането на медиите и свободата на изразяването на позиции в тях съпътства целия преход и не показва наченки на решаване. Затова той намира своето място в изследването на Фондация "Медийна демокрация" по проекта "Застрашените свобода и плурализъм на медиите. Диагностика и решения”.

Парите във и на медиите е тема, на която доц. Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии, е посветил десетки свои публични изказвания в годините на прехода. За проекта на Фондация "Медийна демокрация" той отново дава гледната си точка. (виж тук)


Вероятно най-устойчивата интуиция за негативите на прехода у нас е, че капиталите се трупат и движат в нарушение на закони и права. И когато стигнат до медиите, се превръщат в потенциален враг на свободата на словото, попадат сред "обичайните заподозрени” за спадовете ѝ.

Доскоро подобни дебати се водиха или в пожелателен дух – да се създадат законови гаранции за реална прозрачност на медийната собственост и за праговете на концентрацията ѝ (как точно може да стане това, е отделен и труден въпрос),  или в носталгичен  дух – колко хубаво би било, ако можехме и ние като развитите държави да финансираме обществените си медии пряко (с абонатни такси), а не от държавния бюджет, което увеличава политическите мераци за натиск върху тях.

От началото на прехода лично аз съм говорил поне на 50 конференции по темата, където участниците – експерти, политици, журналисти и пр., общо взето постигат пълно съгласие, от което обаче нищо не следва.
 
Едва напоследък обаче атаките срещу собствениците на медии станаха конкретни –  с имена и обвинения (някои наблюдатели, да речем американският посланик у нас Джеймс Уорлик, ги приемат дори за позитивен процес, като "неволен вик” на истината).

Те дойдоха не толкова от коментатори и изследователи, колкото от самите собственици в медийните разправии помежду им. Войните на капиталите зад медиите, макар и натрупани в съвсем различни сектори, станаха медийни войни (с цялата публицистична условност на понятието). Просто другаде може да не е така, но в медиите парите бързо замирисват. Затова първа точка от неписания кодекс на оцеляващия бизнесмен през прехода би трябвало да е: никога не си купувай медии! А не да налиташ на тях като пеперуда към електрическа крушка.

Не е необходимо да се прави специален преглед, за да се установи, че финансово най-мощните субекти вече имат (явно или в сянка), или поне искат да имат вестник, телевизия, радио, електронни издания, работят за дял в икономиката освен на реалните, и на символните капитали.

Нещо повече – готови са да губят, и то чувствително, от първите заради вторите.

Това, всъщност, е една от ключовите визии на високата степен на илюзорност на социално-икономическото мислене в политически преход. И колкото си по-високо, толкова по-висока е и илюзорността.
 
Разбира се, парите стигат до медиите (получават ги) по различни пътища, които могат да бъдат систематизирани така: 1. от аудиторията (чрез "корична цена”, такси и пр.), 2. от реклама и спонсорство, 3. от инвестиции (срещу собственост), 4. от държавния бюджет.

А през годините се наложи и йерархия на тези пътища от гледна точка на влиянието на финансовия източник върху свободата на словото, т.е. разделение на "по-добри” и "по-лоши” пари за правене на медии. Та дори и на такива, които нямат право да влизат в този бизнес (в ЗРТ за един некратък период под откровена забрана да получават радио и телевизионни лицензии бяха, освен  кредитните  милионери, и тъй наречените тогава "силови  структури” – охранители и застрахователи).

"Качеството на парите” горе-долу следваше така направената систематизация от 1 до 4. Например, ако читателите търсят един вестник и по този начин го издържат, това е гаранция, че той ще следва техния интерес (а не на рекламодатели, собственици или политици), т.е. "по условие” ще отговори на стандартите на независимата журналистика.

Тъкмо по тази логика бе създаден моделът на независимата преса в България под девиза "Честни частници”. Пак по нея градовете бяха оплетени от кабелни мрежи, по които да се разпространяват роящите се телевизионни програми, а радиопрограмите в София станаха три пъти повече от тези в Лондон, например. Това беше времето на непомраченото доверие в равенството между пазар и демокрация в медиите.

Истинска пазарна мощ обаче можеше да дойде само от рекламата и спонсорството,  които също настояваха, че са независим източник на финансиране, гарантирано на свой ред от аудиторията чрез рейтинга. Именно в този смисъл – на директна размяна между зрителски интерес и реклами, един от босовете в сектора – Красимир Гергов, наскоро сравни телевизиите с "Плод и зеленчук”.

Свободната търговия сама защитава свободата и на онова, с което търгуваш.

Инвестициите в медиите бяха по-назад в тази класация, дори просто защото няма "невинен капитал”, той неизбежно носи своя идеология, която търси излаз в медийното съдържание. Камо ли пък, ако е продукт на сенчестата икономика на прехода.

Тук обаче шанс за развитието на българските медии бяха големите външни инвеститори като ВАЦ, Мърдок или Кирияку, които за близо десетилетие диктуваха правилата на играта. Те нямаха отношение към местните конюнктури и символните капитали, които пораждаха, а се ползваха от "чистия бизнес” в сектора и затова искаха максимално да го опазят тъкмо такъв.
 
Най-рисково за свободата на словото беше финансирането от държавния бюджет  (повечето медии с чувство на облекчение се измъкваха от него – държавен вестник, например, остана само "Държавен вестник”). Тоталната политизация на обществото, която тръгваше от медиите, караше управляващите да гледат на тях като на своя собственост, особено пък ако ги финансираха със своя вот, както БНР и БНТ, независимо че публично декларираха воля за ненамеса. Доколко тя беше искрена, можеше да се съди по циклично повтарящата се идея да се откажем от създадените със закон през 1998 г. обществени медии и да им върнем държавния статут, та поне управляващите откровено да носят отговорност за тях.
 
Властта, както и през соца, все още се преживяваше като "враг номер 1” на свободата на словото.
 
Днес тази класация на рисковете е силно разместена. Най-големият вече е собствеността (особено в пресата), която лесно забравя  конкретния си бизнес интерес (той без друго е значително ограничен от кризата – повечето медии са "на червено”) и влияе върху съдържанието (направо "пише статии”) не толкова с цел тираж, рейтинг и пр. (те са отишли на второ място), колкото заради ефектите в паралелни сфери и отношения. Така е накърнен рамковият професионален стандарт, от който започва свободата на словото – журналистиката да работи от името и в полза на аудиторията си, а не на някой друг.

Този "невидим друг” кара потребителите на медийно съдържание да го възприемат според "паралакса” на съпътстващи скандали, слухове и догадки, да превръщат разчитането в разследване със собствени средства (иначе няма как да бъде задоволено правото им на информация, а и биха приели "да ги правят на глупаци”, което е особено нетърпимо за населението с по-високи интелектуални претенции).

Затова напоследък има тенденция гражданските протести да се превръщат  в  протест и срещу медиите, които ги отразяват. Не че непременно протестиращите  успяват точно да идентифицират медийните си "врагове”, но сам по себе си процесът е показателен, като при това има тенденция да се втвърди до устойчива битка на аудиториите на новите медии със старите.
 
Рекламодателите се оказват следващите по риск, защото няма причина и те да не се възползват от новия агресивен тип поведение, възприет от собствениците – разбира се, според дела си във финансирането на медиите, загрижени за своето оцеляване,  и да търсят (директно или в плана на автоцензурата) влияние върху съдържанието,  за да си гарантират пиарски комфорт (за тях "или хубаво или нищо”) и да ударят конкурентите си.

Това е особено видимо за извънстоличните издания, където освен че обществото е още "по-семейно” и базисните инвестиции в медиите са  далеч по-малки, т.е. големите рекламодатели и спонсори са си направо собственици.
 
Аудиторията е третият по риск фактор. Тя не удържа славата си на най-невинния източник на финансиране, защото за 20 години преход стана ясно, че няма нагласа да плаща за качествени медии, предпочита таблоидните формати, свили до критичния минимум и в пресата, а донякъде и в радиото и телевизията, територията на професионалната журналистика.

Аудиторията хем се гневи на манипулациите и иска да е обективно информирана, хем не е готова да вложи ресурс в това, а пуска есемеси за поредното риалити или се реди  пред  сергиите  за  поредното  жълто  издание.  Няма  съзнание,  че медийният ѝ избор е и граждански.
 
Така, ако преди най-големият риск за свободата на словото носеше държавното финансиране, сега (може би донякъде парадоксално) то е най-благоприятно. Става дума за прякото бюджетно финансиране (не от комуникационните стратегии на  институциите) на БНР и БНТ. Именно те в една от най-проблемните зони, които  външните наблюдатели, според обобщените данни на фондация "Медийна демокрация”, отчитат – плурализмът, постигат завиден за цялата медийна среда резултат.

И той не се оспорва, както от вътрешните, така и от самите външни наблюдатели. Ако се направи анализ на методиките на последните, например на Freedom House,  ще се установи, че ниските показатели на свободата на словото в страната идват  преди всичко от пресата, донякъде от отделни частни електронни медии и най-малко  от обществените. Така е, защото плурализмът в тях е защитен по закон, въпрос е на регулация, но и защото имат волята и професионалния капацитет да го спазват.

Пък и "по условие” са опазени от основния за момента източник на деформация на  информационните картини – медийното движение на капиталите. Към това трябва да се прибави и фактът, че политиците станаха предпазливи в претенциите си към  БНТ и БНР след всички кризи и стачки, които през годините предизвикаха в тях ("Let it bi” в държавния ефир се превърна в медиен комплекс на всяко управляващо мнозинство).
 
Тази преобърната йерархия на медийните зависимости от парите е основание да се замислим дали не трябва, подобно на други европейски държави, симетрично на електронните медии, макар и в съвсем други мащаби, да се учреди държавен фонд за подпомагане на качествената "хартиена” преса, която също изпълнява значими обществени функции.

Още повече че тя вече е медиен вид от "червената книга” (чисто технологично е заплашена от изчезване), след като за повече от век се е превърнала в емблема на сериозната журналистика, формирала е траен културен навик, който още дълго няма да може да бъде пренесен в или компенсиран от новите медии. А и у нас тази преса все не може да се състои пълноценно, защото хибридно се свързва с жълтата.

Подобен фонд – с условията за кандидатстване пред него, би прокарал най-после дефинитивна граница между двете.

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Одобрявате ли удължаването на извънредното положение с един месец?