Мемориали и фактори

Постаментът още не е самата статуя.
Измервай човека без кокилите.
Монтен

"Ако търсиш паметник, огледай се!”, препоръчва една латинска сентенция. Огледах се според препоръката и аз. За да установя, че паметниците са деликатна материя. Те са не само свидетели на миналото, а и нещо много повече – те онагледяват и днешното ни отношение към миналото. Това кои събития и личности увековечаваме в метал и камък е не по-малко съществено от това на кой бог се кръстим. Става дума следователно не просто и само за документиране на историческото минало на една нация в монументи,

става дума и за изграждане на настоящата ни национална съдба.

Защото съвременниците избират по собствен тертип, по собствени интереси, по собствени симпатии и антипатии, по собствен образ и подобие кому да вдигнат и кому да не вдигнат паметник.

И този избор е съдбовен, селектирайки историческото наследство, той илюстрира морала, гражданските ориентири, ценностната скала на днешните генерации. Тъкмо това, често подценявано обстоятелство лежи в основата на тезата за безсмъртната и вечна актуалност на всяко национално минало. Тази теза не пада от небето, тръгнала от дебрите на конфуцианството, за да стигне до нас, тя се е себедоказала многократно във времето, многократно е издържала изпитанията на епохите. Изпитания, които говорят, че трябва да бъдем предпазливи с еднаква бдителност и относно настоящето, и относно бъдещето, и относно миналото. Нещо повече, това е една и съща предпазливост, колкото и да не изглежда така. Защото, случило се веднъж и веднъж завинаги настанено в историческите хроники, миналото не е така безспорно и непоклатимо, така статично и препарирано во веки веков между кориците, както ни се струва, то генерира свой собствен живот, живее повторно и обновено в сетивата на потомците, по различен начин вълнува, различно е оценявано и преоценявано поколение след поколение, по различен начин формира съзнанието (а оттам и битието) ни през епохите.

Така погледнато, и националното, и общочовешкото, и личното, биографичното ни минало дори е не само минало, а и настояще, и предстояще. Една древноизточна мъдрост съветва да погледнем в огледалото на миналото, за да видим и разпознаем лицата на бъдещето, а в "Бурята” Шекспир установява, че "миналото е пролог”. "Вчера беше утре”, учи диалектикът Хераклит Ефески, когото класиците на марксизма така безогледно са грабили, преписвали и изопачавали в услуга на нечистите си псевдонаучни цели.

За всичко това си мисля и премислям, като следя пламналата отново стара полемика

дали да вдигнем, или да не вдигнем на родна земя паметник на Роналд Рейгън.

Паметната гражданска инициатива е на Федерацията на независимите студентски дружества, а съпротивата срещу тази инициатива вече марширува по телевизионните екрани и в социалните мрежи. Подобни разногласия са естествена част от демокрацията, обстоятелството обаче, че дори най-елементарните и очевидни истини са оспорвани на обществения подиум, че дори по фундаменталните въпроси не постигаме национално съгласие, не говори за изобилие на демокрация – за гражданска незрелост говори. Неотдавна писах на страниците на "24 часа”, че нещата са прости и ясни: ако ценим правата и свободите, на които се радваме днес, ще отдадем почит на онези личности, които имат принос за свободата ни, а ако не ценим тази свобода, няма и да ги почитаме. Рейгън е несъмнено сред онези чуждестранни държавници, които са допринесли най-съществено за победата на демокрация над комунистическия деспотизъм в световен мащаб, а следователно и у нас.

Чрез този си принос според мен той е заслужил признателността и на света, и националната ни признателност, но явно много мои съотечественици не мислят така. Недоумявам и се опитвам да проумея тази ни неблагодарност. Ключът към разгадаването съдържа може би простичкото обстоятелство, че

хора, които доброволно, в свободен съзнателен избор тръгват да вдига пиедестали на собствените си палачи, едва ли ще съградят паметник на освободителите си.

Става дума преди всичко за постамента, който още в зората на демокрацията изправи ръст в Правец, но не само за него. Еднопартийната диктатура не възвеличи малограмотния ни тиранин в монумент, демокрацията обаче го стори. Опровергава ли това обстоятелство демократичността на демокрацията ни? Според мен по-скоро я потвърждава – няма демокрация, която да е демократична само към съмишлениците си. Такава е само народната демокрация, демокрацията на демократическия централизъм. Другата, реалната демокрация обезпечава гражданските права и на противниците на демокрацията. Носталгията на жителите на една демократична страна по миналото робство е, разбира се, допустима, тя прави обаче това робство настоящо, поставяйки под съмнение не достоверността на демокрацията, а гражданска зрелост на гражданите ѝ.

Най-величественият монумент в центъра на столицата ни е паметникът на съветската армия, на нашата поробителка паметникът.

Що писания се изписаха, що приказки се изприказваха по медиите срещу този колос, що демонстрации се извървяха, що столични общини, що правителства и премиери се смениха на трона през последния четвърт век, що партии се изредиха да делят и поделят орташки държавната власт: и десни, и леви, и центристки, и прокомунистически, и антикомунистически. А паметникът си стои все така невъзмутимо и непоклатимо. Физически си стои. А за да стои физически, значи стои и метафизически, в сърцата и копнежите на столичани стои. Защото няма съмнение, че ако имаше обществена нетърпимост към монумента, по силата на демократичността него нямаше да го има. Но едва ли само търпимостта на гражданите крепи паметника на съветската армия върху лицето на земята – видимото безразличие на безразличните вероятно е допълнено от тайния ентусиазъм на ентусиастите.

И ако и в суровата сянка на зловещия по моему паметник нещата в столицата са все пак поносими, в провинцията е пълна скръб – там унаследените и придобити постаменти на физическите носители на тоталитаризма си делят братски мегдан, те са далеч по-многобройни от паметниците на физическите носители на младата ни и междувременно вече не съвсем млада демокрация. Бюстове на Георги Димитров, Димитър Благоев и компания красят парковете и площадите на градове и паланки, както в дебрите на тоталитаризма, ние и днес си имаме и на географската, и на политическата карта селища като Димитровград и Благоевград. В дунавската градина на моя роден град пък е изправил ръст цял танк. Танкът не е декоративен, не е от шперплат, от съветска броня е. Модел "Т-34” – онзи, на който и мен като войник са ме учили как да громя гнилите европейски демокрации.

Танкът значи е съвсем истински, източил дуло на Запад – аха да гръмне!

А на постамента му, точно под веригите, четем паметен надпис, че това е първият съветски танк, прецапал Дунава, за да въдвори на родна земя свободата. И до днес има живи свидетели, които незабравимо помнят, че тази импортирана свобода започна с масови изнасилвания и грабежи в предградията – цели махали пропищяха от неканените освободители. Стартирало с грабежи и изнасилвания по места, съветското освобождение продължи с безпощадна саморазправа с всички другомислещи, с онези нездрави дребнобуржоазни елементи и гнили интелигенти, които наивно вярваха, че разногласията във възгледите трябва да се решават в парламенти, в информационни форуми и в обществени полемики, а не в концентрационни лагери за другомислещите. Изписаната на паметната плоча в подножието на бойната машина благодарност завършва с думите: "От признателните силистренци”. Аз не съм един от тях и никога няма да бъда.

Учредителите на мемориала са ме подписали под творението си, без да ме питат. Това си е в реда на нещата: питат демократите, антидемократите не питат. Ако бяха питали, и съветска власт на родна земя нямаше да има, а аз нямаше да бягам по един безумен начин през девет земи в десетата да търся убежище в бърлогата на класовия враг.

Дотук нещата са прости и ясни. Докато родният ми град бе в ръцете на БСП, и мястото на танка бе на пиедестала. От БСП аз друго и не очаквам, след като никога с нищо не ме е очаровала, БСП няма как и да ме разочарова. В същността си тя си остана същата склеротизирана и догматична организация на апаратчици, гримирана от кумова срама според светския дух на времената с ново име и нов маниер. На тази партия и на провежданата от нея политика ѝ отива да бъде охранявана от съветски танк.

На една демокрация обаче не ѝ отива. А от немалко години родният ми град се управлява от партия, която претендира да е антикомунистическа и в чиято демократичност аз все още вярвам. А танкът си стои непоклатимо на стотина метра от общината – май и са го пребоядисали наскоро в още по-наситено зелено. А една демокрация, която приема да бъде охранявана от историческите носители на най-свирепата диктатура, върлувала на родна земя, става неубедителна. Всяка неубедителна, всяка неподобаващо защитена исторически и идейно демокрация пък става уязвима за един или друг политически екстремизъм. Тя, както свидетелства опитът и на болшевизма, и на нацизма, лесно може да се изроди в деспотизъм. Ето значи цял-целеничък генезисът на моите граждански страхове.

Те не са толкова неоснователни, колкото изглеждат. Офицерите, които в първа младост са ме обучавали как с пръст на спусъка да се справя с натовските врагове на мира и социализма, са ме обучили добре – аз знам, че танкът няма да гръмне физически. Но ще гръмне (всъщност той стреля вече цял един човешки живот) метафизически. А така скъпо платеният опит на миналия век учи, че

метафизическите гърмежи са по-опасни от физическите.

Никоя от великите диктатури в историята на човечеството не е започнала с физически издевателства и разстрели – издевателствата и разстрелите идват впоследствие. Началото обикновено е миролюбиво, белязано от идеи и идеологии, от символи и образи, окрилено от социална романтика, от гръмки уверения в предстоящото тържество на доброто, красивото и вечното. Както в началото на генезиса, така и в началото на деспотизма бе словото – онази благозвучна като ораторска риторика, но зловеща по своите последици символика, в която наивните вярват, а скептиците недооценяват. Малко са онези далновидни и мъдри граждани, които своевременно разпознават опасността. На тях обикновено не им вярват и това неверие е предвестник на бъдещи кошмари. А когато с времето текущите беди се превърнат в зла участ за цели народи и трансформацията на патетичните символи в зловещи фактори стане видима, е вече късно, безпощадно късно. Обратният път, пътят назад от физиката към метафизиката, се оказва затворен.

Прокарали веднъж прехода към деспотизма, подготвили общественото съзнание за господството на безправието, сега символите имат нова задача: да декорират и обезпечат дълголетието на това господство, от една страна, и да го легитимират на родна и международна земя, от друга. Подобна легитимация се постига със средствата на пропагандата, а пропаганда, както знаем още от антични времена, се прави с лъжа, не с истина. В Отечеството любезно лъжата като че ли надживя истината.

Красивата лъжа за преимуществата на комунистическото ни минало

и днес преобладава в общественото съзнание над грозната истина за неговата истинска същност, и днес милиони наши сънародници съвсем сериозно вярват, че, видите ли, въпреки някои дефекти (пропагандата на режима ги наричаше по партийните конгреси грешки на растежа) тоталитаризмът е за предпочитане пред плурализма. Какво да се прави: здравият разум е безпомощен пред доктринерното заслепение. Пък и още Тацит установи, че "разстоянието увеличава обаянието”.

Едно деструктивно, едно некрофилно обаяние, чиито горчиви плодове тровят вече цяло едно поколение, което е на възрастта на недолюбваната ни демокрация и знае комунистическото ни минало само от лъжесвидетелствата на онези хвалители и реставратори на злото, за които неведнъж писах и в хрониките на настоящото издание. Боя се, че това, заредено с толкова скрити опасности, обаяние ще надживее всички ни, както надживя Тацит, че ще оцелее читаво през всички настоящи и предстоящи действителни и мними преобразования и обрати.

Това обаяние е славно в очите на милиони не само защото бе прославяно десетилетия наред от химнописците на най-безскрупулния режим в цялата ни национална история, а и защото е прославяно открито и скрито и до ден-днешен от техните наследници по дух и перо. Пък и го охранява цял съветски танк. Истински, макар и мемориален…

*Публикуваме текста на Димитър Бочев от "Портал Култура".