Митологията на поредното "корпоративно робство"*

Дебатите около търговското споразумение между ЕС и САЩ често се фокусират върху т. нар. защита на инвеститорите или предлагания механизъм за уреждане на спорове между държава и инвеститор (познат като Investor-StateDisputeSettlement, ISDS). По темата е написано много и неведнъж сме коментирали, че такива механизми съществуват и в момента - на практика падането на бариерите пред търговията в последните повече от две десетилетия често върви заедно с някаква защита на инвеститорите. Макар самият механизъм в момента да остава спорен, прави впечатление, че в пропагандната кампания против споразумението (на практика против търговията, инвестициите, корпорациите и какво ли още не) се прокрадват няколко тези и се дават примери, които са изключително манипулативно представени. Тук ще разгледаме както риториката, която въобще изключва възможността инвеститор да си търси правата, така и някои от най-често даваните примери за подобни спорове между инвеститори и държави по света, които, веднъж разгледани под лупа, представят много различна картина от тази за новото "корпоративно робство".

Риториката за корпорациите

В общественото пространство темата за споровете между инвеститори и държави често се представя като висша форма на неправда още на идейно ниво - как така някакви си чужди компании ще съдят държавите? Тук, разбира се, се прокрадва както чисто анти-капиталистическата пропаганда за лошите големи корпорации, така и противопоставянето на ние ("нашата държавата") срещу тях ("чужденците, които искат да печелят на наш гръб"). Поставянето на дебата в тази рамка е доста манипулативно. Не трябва да забравяме, че свободните държави не са тези, в които правителството е всесилно. Точно напротив, свободни са държавите, където както гражданите, така и фирмите могат да се защитят от несправедливите актове на правителството/администрацията. Не можем да говорим за свобода, ако не можеш да "спориш" (в съда) с държавата. Това е вярно, независимо дали говорим за хора или фирми, за местни лица или чужденци и т.н. Така че идеята чуждестранна компания да съди дадена държава не може да бъде лоша сама по себе си. Неслучайно това е нормална практика в целия развит свят. Разбира се, това, че някой си търси правата, съвсем не означава, че неговата позиция е правилна. Да кажеш, че това е лоша практика просто защото има възможност еди кои си инвеститор да съди еди коя си държава е пълна глупост.

Веолия срещу Египет

Един от най-често цитираните случаи е спорът между френската компания "Веолия" и Египет. Тезата тук звучи наистина шокиращо - френска компания съди Египет за увеличението на минималната заплата и иска обезщетение. От това твърдение тръгват всякакви нишки на конспиративната мисъл - механизмите за защита на инвестициите могат да се използват срещу суверенитета на страните и едва ли не да попречат на провеждането на политики на пазара на труда, в т.ч. условия на работа, заплащане и т.н. Всичко това, разбира се, не е вярно.

Френската компания - същата, която между другото е концесионер на ВиК дружеството в София, има концесия за сметосъбиране в град Александрия. Разбира се, в Египет, както и в България, когато имаш подобна концесия, цената на услугата е регулирана - френската компания не може да налага каквато си иска цена за сметосъбирането. В договора има клауза, която казва, че цената отразява реалностите на пазара и, ако разходите се повишат по обективни причини, то и цената за услугата би следвало да се увеличи.

Това, което се случи в Египет след революцията от 2011 г., е, че последва рязко покачване на минималната заплата за някои публични работници. Ако оставим настрана икономическия дебат дали това е било правилно или не, на никой не му е и хрумнало да "забрани" на Египет да предприеме такава стъпка - това е решение на съответната държава. Както може да си представите, разходите на френската компания за заплати скачат и очакването е, че това ще се отрази в цената на услугата. Това не се случва. Стига се дотам, че Веолия завежда дело за компенсация за това, че обективно по-високият разход за сметосъбиране не е отразен в цената - претенциите на френската компания стъпват на инвестиционно споразумение между Франция и Египет още от 1975 г. Делото на френската компания на практика е за неизпълнение на договора по сметосъбиране и няма нищо общо с акта на повишаване на минималната работна заплата - никой не е оспорвал самото покачване. Подобен дебат в родната действителност са, например, споровете между електроразпределителните дружества и Комисията за енергийно и водно регулиране относно това кои инвестиции/разходи да се признаят, какво да влезе в цената на тока и т.н.

Делото по спора между Веолия и Египет още е отворено. Без да отсъждаме в една посока или друга, достатъчно е да кажем, че това е казус, който е представен изключително манипулативно като едва ли не "забрана за покачване на минималната заплата", докато всъщност става дума за спор около договор за концесия, каквито спорове сме имали и в България и които  изхождат от конкретните клаузи в този тип договори.

Братята Микула в Румъния

Друг често използван пример е с братята Микула, които осъдиха Румъния за голямо обезщетение. Този казус е доста заплетен, но в общия случай се представя като пример как алчни бизнесмени се възползват от клаузите за защита на инвеститорите, докато една държава на практика се опитва да вкара в ред законите си - в случая да отговори на европейските практики. И тук обаче истината е малко по-различна - данъкоплатците наистина може и да понесат цена, но причината не е защитата на инвеститорите, а класическият кроникапитализъм и услужливите държавни политики.

Братята Микула, които практически се водят граждани на Швеция още от началото на 90-те години, имат инвестиция в Румъния, която се ползва с най-различни "стимули" под формата на данъчни облекчения. В края на 90-те години румънското правителство решава да даде данъчни стимули за инвестиции в някои изостанали райони. На 25 март 1999 г. правителството обявява град Нучет в района Бихор за изостанала територия за следващите десет години - това решение означава, че всички данъчни стимули (държавна помощ) са в сила за този район за следващите десет години. Братята Микула се възползват, като получават сертификати през 2000 г. и 2002 г., че са постоянни инвеститори в района и могат да се ползват от стимулите.

През 2004 г., покрай процеса за присъединяване към ЕС и промяната на нормативната база - в т.ч. и за да отговори на европейските правила за държавна помощ, Румъния практически прекратява тези данъчни стимули и премахва преференциите на братята Микула. Последните завеждат дело на основа на инвестиционно споразумение между Швеция и Румъния от 2003 г. Ключовият момент в делото са въпросните 10 години - братята Микула успешно защитават позицията, че са имали всички основания да очакват, че данъчните стимули ще са в сила за 10 г., така, както е обявило румънското правителство през 1999 г. През 2013 г. Румъния е осъдена да плати 250 млн. долара. Тези пари не са плащани и към момента. Правните спорове продължават, като Европейската комисия продължава да е на различна позиция и твърди, че подобно плащане - било то и по дело, ще е нерегламентирана държавна помощ. Казусът и към момента остава отворен.

От този случай, макар и заплетен, отново можем да направим извода, че той е често представян манипулативно. Данъчните стимули, тоест облекчения, са били решение на румънското правителство и последвалите спорове се дължат на това, че въпросните стимули са били дадени за 10 години. В случая имаме класически клиентелизъм, облечен в поредната политика за насърчаване на изостанали райони. Тази политика е струвала скъпо на румънските данъкоплатци и е приключила благодарение на членството в ЕС. Последвалото дело и присъденото обезщетение само добавя към цената на една политика, която облагодетелства едни за сметка на всички останали. Проблемът се корени в държавната политика, а не в защитата на инвеститорите.

Атомната енергия в Германия и шистовия газ в Канада

Две дела често се дават като примери в енергетика и се внушава, че покрай защитата на инвеститорите всеки може да инвестира в каквото си пожелае, без значение от политиката в съответната държава. И двете обаче са следствие от рязката промяна в политиката и практическото налагане на мораториум върху вече направени (започнали) инвестиции:

През 2012 г. Германия, в резултат на трагедията във Фукушима и негативните настроения в обществото, практически променя политиката си спрямо ядрената енергетика и предвижда затварянето на всички ядрени мощности до 2022 г.;

През 2011 г. пък в Квебек, Канада налагат мораториум върху шистовия газ и петрол, и отменят дадените разрешителни за проучване по река Сейнт Лорънс.

И двете решения носят дела след себе си, които, разбира се, тепърва ще се развиват. Забележете, че това не са дела от компании, които имат намерения да инвестират, а дела на компании, които вече са направи това на база на съществуващата правна рамка и получени разрешителни. Никой не оспорва правото на една или друга държава да позволи или забрани проучванията за шистов газ или атомната енергия, но принципът на защита на инвеститорите казва, че ако позволиш на някой да инвестира и после му наложиш мораториум, то има казус - промяната в политиката носи и своята цена, която е породена от подписани договори. Инвеститорите не пишат правилата, но те са в правото си да търсят обезщетение при практическо прекратяване на дейността им.

Някои изводи

Всички тези конкретни примери показват как наистина съществуващи казуси между инвеститори и държави могат да се използват изключително манипулативно и да раздуват умишлено балона с края на демокрацията и корпоративното робство. Разказаните случки ясно показват, че не става дума за суверенитета на държавите да провеждат една или друга политика. Става въпрос за цената на неспазените договори и казусите, които възникват с вече опериращи компании в даден пазар при рязката смяна на правилата, която влиза в конфликт с вече подписани търговски договори. Всички цитирани казуси са изключително заплетени и в общия случай ще ги има независимо от постигането на споразумение за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ или каквото и да е друго междуправителствено споразумение. Да, данъкоплатците могат да бъдат потърпевши от подобни дела, но това не е цената на инвестиционната защита, а цената на калпавата администрация. Всяка държава може да провежда своите политики, но когато рязко ги променя при наличието на вече подписани договори, това носи негативи. Реално, описаните казуси могат да бъдат опростени до следните ситуации:

- товариш инвеститор с разходи (трудови), а не му ги признаваш в регулираната цена - получаваш дело;

 - даваш данъчни стимули за десет години и ги отнемаш на петата - получаваш дело;

 - позволяваш на някой да инвестира, а после му налагаш мораториум на бизнеса - получаваш дело.

Не бива да забравяме и че всички тези казуси са отворени и могат да бъдат отсъдени и в двете посоки. Общият принцип обаче е, че казусът възниква не защото има механизми за защита на инвестициите, а защото дадена държава променя рязко политиката си в дадена сфера и това рязко променя средата за определени бизнеси, които също имат своите договори. Ако има цена за данъкоплатците, то това е цената на клиентелизма, която вместо скрита (през данъчни облекчения, например), става изключително видима през плащането на обезщетение.

*Анализът е част от редовния седмичен Преглед на стопанската политика на Института за пазарна икономика и е публикуван на сайта на института. http://ime.bg/bg/articles/mitologiyata-na-porednoto-korporativno-robstvo/