Много шум за нищо и за стойността на живота на екраните в Кан тази година

Седмият ден на фестивала в Кан обикновено е наричан от критиците “полувремето”.

За София Копола той не донесе приятни изненади – отзивите на критици и публика са жестоки, а освиркването и напускането на филма ѝ предизвика истински шок за 35 годишната режисьорка. По думите ѝ, тя е очаквала всичко друго, но не и “това”.

Но “това” отношение има своята каузалност, както при “Шифърът на Леонардо”, с който фестивалът бе открит – и закономерно посрещнат с презрение. Някои го освиркаха, мнозинството зрители, критици и коментатори изпитаха само досада. Главно от линейно пресъздаденото действие, от буквалното илюстриране с “екранни картинки” на силно оспорвания и критикуван за неточности и фалшификации бестселър на Дан Браун. Досада от мудното развитие дори в присъствието нa един Том Ханкс и от отсъствието на ирония, която при други подобни продукции е помагала все пак да се преглътне една третокласна постмодернистична фикция.

Филмът имаше добър PR и донесе за първите два дни след премиерата на 19 май близо 220 милиона долара – чрез масирана кампания в стил “Много шум за нищо” и горещи дискусии, в които бяха въвлечени крайно консервативни християнски среди, които ожесточено оборваха “разбулената истина”, около която се върти фабулата в романа и филма. 

Допълнителен ефект имаше забраната на филма в някои страни, между които Гърция, Беларус, Молдова и в централноазиатски киносалони в Русия.  Искрената реакция на гледалите продукцията заклети киномани е разочарование от посредственото качество на филма. Умберто Еко описа нещата така: “Посредствен филм по една посредствена книга, всички очаквания над това ниво показват липса на ниво у зрителя.”   

Грешката на София Копола

След феноменалния си филм “Изгубени в превода”, който ѝ донесе Оскар, София Копола инвестира над две години в едноименния филм за Мария Антоанета. И ако има някаква вина за новата продукция, това е фаталният избор на актрисата за главната роля. Ако Копола спечели именно със Скарлет Йохансон и Бил Мъри в първия си голям филм, то в последната си продукция тя си сложи “главата на гилотината” именно с избора на Кърстин Дънст. Извън този аспект филмът е наистина сполучлива бляскава постановка - костюмите и историческата атмосфера са правдоподобни, сценарият и диалозите са добри, а актьорският екип при второстепенните роли е убедителен с автентична игра.

Интересен е изборът на музиката, не по-малко впечатлява изборът на оператор и камера. Това можеше да бъде един печеливш във всяко отношение филм – на сърцата на публиката и умовете на критиците. Въпросът, който си задават гласно коментаторите в Кан, е “Кой, за Бога, внуши на София Копола, която впечатляваше с нюха си до момента, да повери Мария Антоанета на Кърстин Дънст?”

Това е поредният пример, че и най-надарените в този и други браншове на изкуството не са опазени от грешки. Изумително във филма за Мария Антоанета е наистина упоритото постоянство, с което “приятелката на Спайдърмен” въздейства два часа “като попаднала с машина на времето във френската история лекомислено усмихващата се второкласна мажоретка” - коментира за CBS Джеймс Роки.

Той бе безпощаден и с Рон Хауърд, след прожекцията при откриването на “Шифърът на Леонардо”: “Рон Хауърд може да прави чудесни филми. Той няма лош филм, но няма и велик.”

Странно чувство създава тазгодишната конкуренция за “Златната палма”. Програмата на фестивала изненадва с преобладаващо спорни и “безжизнени” продукции. Ефектна част както винаги е присъствието на Холивуд. Този път по червения килим премина и Боливуд с най-нашумялата му актриса и бивша “Мис Свят” - очарователната Айшуария Рай. Тя е един от малкото не само красиви, но и сериозни женски гласове на третия свят в този бизнес, ангажира се от две години в неправителствена организация за правата на жените в Индия.

Звездите

Oвации и интерес предизвика италианската дива и френска снаха Моника Белучи, която тази година е член на журито в Кан. Нейният съпруг, актьорът Венсан Касел, е водещ на церемониите по откриването и закриването на фестивала. Известеният с политическата си ангажираност актьор и продуцент призова публиката към повече толерантност по отношение на имигрантите във Франция.

Звездите, привлекли погледите на тълпата и журналистите през седемте дни, са колежката на Моника Белучи в журито тази година, китайската актриса Жан Зий, супермоделът Ева Херцигова, американските актриси Анди Макдауъл и Люси Лу, и, разбира се, френското и европейско кино, представено от триото на фаворитките на Франция - Катрин Деньов, Жулиет Бинош и Одри Тоту.

Ал Гор срещу съсипва репутацията на Хилъри Клинтън в Кан

Холивудската семейна двойка Тим Бъртън и Хелена Бонъм-Картър, Брус Уилис, Самюъл Джаксън, Сидни Поатие, Тим Рот, Хали Бери, чийто последен фантази екшън “X-Men” е в състезателната програма. И мистично въздействащият със затвореността си режисьор Гюс ван Сант. Тази черта е чужда на бившия американски вицепрезидент Ал Гор, който е една от главните фигури на документалното кино в Кан тази година - във филма на Дейвис Гугенхайм “An Inconvenient Truth” и вероятно ще е носител на една от наградите.

Гор използва буквално всеки свободен момент от фестивалните дни, за  да разговаря с журналисти и почитатели – и да изясни защо, и по кои въпроси, не е бил и не е съгласен със семейство Бил и Хилъри Клинтън. Филмът разкрива сравнително непознат за мнозинството американци и европейци на Ал Гор – на екозащитник и противник на немалко решения на бившия президент Бил Клинтън.

Не може да се отрече, че това е една интересна част на 59-ия фестивал в Кан, предвид опита за политизирането му след последното присъствие на един ляв пропагандист от калибъра на Майкъл Мур. Ал Гор сякаш полага всички усилия да нанесе унищожителен удар върху имиджа на сенатор Хилари Клинтън, чието име е спрягано за едно от възможните за кандидат на демократите в САЩ за следващите президентски избори.    

Фаворити за наградите се харесват и на публиката

Интересно е, че тази година филмите, очертали се като фаворити за наградите, станаха и любими на публиката. До този момент сред тях е впечатляващият нов филм “Volver” на испанския култов режисьор Педро Алмодовар, с една наистина забележителна Пенелопе Круз в главната роля. Според единодушното мнение на критиците и публиката, съпроводили представянето му във втория ден на фестивала с овации, това е най-силната Пенелопе Круз, която сме гледали до сега – и е твърде вероятно да спечели приза за главна женска роля. 

Филмът е една силна интерпретация на онези моменти в човешкия живот, които изправят обикновени хора пред необикновени ситуации - и изискват решения, които довеждат човешката природа до собствените ѝ граници, зад които тя напуска едно иначе изглеждащо нормално ежедневие. Това е филм за майчинството и за рисковете, които то поема. Филмът е типичен за Алмодовар – къде, ако не другаде, са конфликтите за една жена и обкръжението ѝ - както в постмодерното, така и в остатъчно патриархалното общество, ако не в кухнята?

И там, в кухнята на един ресторант, в която се появява един труп, започва  феноменалният нов филм на Алмодовар за жената, природата ѝ и връзката между генерациите – майка – дъщеря – баба. Това е история, която разказва  за границите на баналността и възвишеността  - в живота и смъртта. След “Всичко за майка ми”, останал на втора линия в Кан през 1999 заради “Розета” на братята Дарден, през 2006 г. “Volver”  донесе на Алмодовар нов триумф в Испания и е един от филмите, които българската публика заслужава да види. Европейската вече го очаква с нетърпение.

Във филма си “Вятърът в ечемичните ниви” Кен Лоуч хвърля поглед към политическите и социалните корени, от които през 20-те години на миналия век израства ИРА - видоизменила се по-късно в десетилетен тероризъм в границите на и извън Ирландия. Филмът изисква много усилие у зрителя да издържи на драматичността на развитието на сцените - Лоуч , който е утвърден реалист в киното, фиксира умишлено върху студенината и жестокостта в драмата.

Любовта и сексуалната еманципираност като път към лична свобода

40-годишният китаец Лу Тие изненадва с филма си “Летен дворец”, който е  опит за портрет на поколението, предизвикало през 1989 г. студентската революция на площада “Тян нан мън”. Той извежда действието от личния конфликт между протагонистите към политическата и историческа ретроспектива – и това е уместно. Лу Тие слага една умишлено широка събитийна рамка: през колапса на комунизма в Европа, през фигурите на Горбачов, Хавел, Берлинската стена, той загатва стагнацията и агресивността на китайския комунизъм през 1989-та, за да изведе до аморфните явления в днешен Китай. До днешните чисто китайски урбанистични “чудеса” - и чувствения профил на връстниците си.

Китайците и китайките, днес между 35-45 години, тогавашни студенти, имат своя индивидуален и индивидуално изстрадан път към личната си свобода в условията на все още затворената система - със спонтанността на любовните си пориви, на сексуалната си еманципираност, на екстравагантното в реалното. Силни са образите на студентката Хонг Ю и мъжът, в когото е влюбена  - Уей Зу, които са жертви на комунистическата система в края на 80-те в Китай и на китайския посткомунизъм. Сексуалната експресивност и чувствеността на това поколение в Китай режисьорът вижда в пореден свой филм като своеобразен инкубатор на индивидуалното, като защитен механизъм срещу системата и същевременно единствено възможно средство за противопоставяне срещу нея.

Реалист е Тие и когато отговаря на въпрос на френска журналистка, дали ще има неприятности с цензурата в Китай. Известно е, че филмите му са цензурирани, той е свикнал и с предишните си три филма да чака по-подходящото време за прожекции в Китай. Тъжен е зад учтивата усмивка на пресконференцията погледът му и някак си снизходителен към задаващата този по-скоро реторичен въпрос французойка.  

Още един фаворит за наградата

Предмет на особен интерес при предварителната селекция бяха два филма на младото мексиканско кино, което наистина изненада с филма на Алехандро Гонсалес Иняриту “Бабел”. И, разбира се, италианецът Нани Морети с “Il Caimano” – филм, който трябваше да бъде сполучлива алегория на фигурата, живота и управлението на Силвио Берлускони.

Докато “Бабел” вече е разглеждан като един от фаворитите за награда, то филмът на Морети единодушно е разглеждан като голямо разочарование. Във филма на Инярату, който не бе известен до момента, освен на критици, младият мексиканец изненадва със сполучливия избор на Кейт Бланшет и Брат Пит, които реализират със силна и автентична игра един силен и автентичен сценарий за връзките родители-деца, терор-агресия-спокойствие-насилие, житейски стандарт - цената на компромисите за него, философията и чувствеността на живота – загубата на смисъла и безнадеждността на битовата монотонност. Това е третият филм, след този на Алмодовар и Лу Тие, който е разглеждан като фаворит за Златната палма. 

Силен дебют на Андреа Арнолд

Силна изненада е дебютният филм на английската режисьорка Андреа Арнолд “Red Road” - той е и четвъртият филм в програмата, разглеждан като възможен конкурент за приза. Главната протагонистка Джаки е назначен служител във финансирана от държавата фирма за наблюдение и контрол с камери на публични места в квартал в Глазгоу. Тя използва тази си функция и възможностите ѝ, за да влезе като пасивен наблюдател в живота на хората, чиито домове достига с CCTV-камерите.

Арнолд изгражда филма около успешния сценарий изключително интензивно – зрителят е подведен до последните кадри да интерпретира действието като процес на фатална кулминация в живота на една развиваща се с времето воайорка, злоупотребила с доверието на мъж, когото открива при наблюдението си на прозорец на 24-я етаж на социален блок  в едно от гетата в Глазгоу - той става нейна жертва след опознаване, влизане в живота му и забележително успешно инсценирано от нея изнасилване. Едва след влизането на присъдата в сила, за чиято доказателствена част и действието Джаки се е погрижила така, сякаш фигурата ѝ е създадена от самия Хичкок, осъденият мъж разбира, че тя е майката на убитата от него преди години дъщеря. За което тя отмъщава - на него, и на провалилата се система. Филмът на Арнолд е груб и деликатен същевременно, студен и интимен, отдалечава от фигурите, за да доближи зрителя до реалност, която се оказва в последствие, че е фиктивна, влиза в живота на обикновени и незабележими на пръв поглед хора, за да доведе до поглед в необикновеното и екстремното зад стените на ежедневието.

Очакванията след представянето на филма и на критици, и на публика към Андреа Арнолд напомнят силно на онези, които съпроводиха “Изгубени в превода” на София Копола.

Какво ще реши за 20-те филма от 13 страни журито в Кан, чийто председател тази година е китайският кино-режисьор Уон Кар Вай, който получи и рицарско звание, ще стане ясно, когато наградите бъдат обявени на 27 май и връчени на 28 май.