Мнозинството българи нямаше за кого да гласува

“Най-скучните” избори в новата демократична история на България, показват, че над половината от българите не са имали за кого да гласуват. 

Ниската избирателна активност е първият белег на разочарованието и безразличието, обхванали българското общество три месеца преди присъединяването на страната към Европейския съюз.

Огромната преднина на кандидата за втори мандат Георги Първанов е логичен резултат от общо взето приличния му първи мандат, липсата на смислена алтернатива и безпрецедентната мобилизация на цялата държавна машина и медиите в полза на неговата кандидатура, включително чрез щедри финансови инжекции под формата проекти за ЕС.

Не бива да се пропуска, че кампанията на Първанов беше най-успешната в технологично отношение.

Смущаващ, разбира се, е силният резултат на лидера на националистите Волен Сидеров, който на практика се позиционира като най-сериозна алтернатива на статуквото. Успехът на Сидеров е още по-впечатляващ, като се има предвид, че партията му се разцепи на няколко пъти, най-близките му съратници го напуснаха или бяха изгонени, заместникът му в парламентарната група Петър Берон се яви като негов опонент на изборите. Популярността на Сидеров се срина зрелищно през пролетта на т.г., след побоя на магистрала “Тракия”, което предизвика снемане на имунитета му и образуване на съдебни дела.

Въпреки цялата организирана съпротива от страна на държавата и медиите, видимо “по-сресан” и умерен (по скалата на собствения му екстремизъм), Сидеров “възкръсна”. Той успя да мобилизира не само гласоподавателите на “Атака” от парламентарните избори м.г., но дори и да добави нови – най-вече от ГЕРБ, НДСВ, СДС и от левицата . На практика Сидеров стана изразител на протестния вот срещу статуквото на квотно разпределение на власт и блага в тройната коалиция и най-вече на прословутите “обръчи от фирми” на Ахмед Доган.

Тази ситуация обаче може и да се промени при втория мандат на Първанов, който няма как да се бори за трети мандат и следователно вече няма да му трябват гласовете на ДПС. Така че той наистина ще бъде с развързани ръце през следващите пет години и би било пагубно за политическата система в България, ако не разчете правилно посланието на милионите негласували и стотиците хиляди, подкрепили Сидеров. Затова изборната победа на Първанов не може да се тълкува задължително като добра новина за ДПС.

Най-шокиращо на тези избори е представянето на десницата, която за пръв път от началото на демократичните промени няма шанс за президентския пост. Нейният кандидат Неделчо Беронов се класира трети – с пет-шест път по-малък изборен резултат от този на основния си противник Георги Първанов и два пъти по-слаб от този на Сидеров.

Бившият председател на Конституционния съд даде всичко от себе в тази кампания и макар че всички забележки към персоналните му качества (напреднала възраст, липса на харизма и политическа автентичност) да са донякъде оправдани, не това е основната причина за съкрушителната загуба. Причините трябва да се търсят в десните партии, които издигнаха и подкрепиха Беронов, както и в техните лидери. Именно затова въпросът за политическата отговорност виси със страшна сила и най-после той трябва да намери някакъв не просто логичен, а категоричен отговор.

Въпросът не се ограничава само до това ще подадат ли оставка лидерите на десните партии, подкрепили Беронов, а ще съумеят ли да излязат с план за възстановяване на политическото представителство на десните и дясно-центристки ориентираните българи.

В противен случай десницата ще мине във владение на политически самозванци и шарлатани, които няма да пропуснат звездния си шанс да го играят като новите спасители, обединители и месии на десницата.