Московският Мусолини

Ти си и богата,
Ти си и обилна,
Ти си и могъща,
Ти си и безсилна,
Майчице Русия!

Цитирйки тези велики стихове на поета Некрасов, Владимир Ленин, новият диктатор на Русия, публикува на 12 март 1918 година своите основания руската столица да бъде преместена от Санкт Петербург (Петроград) в Москва. Сред хаоса, смута и насилието в тези революционни дни, Ленин, който пет дни преди това се е укрепил в Кремъл, провъзгласи, че Русия ще стане могъща и процъфтяваща, ако тя, стискайки зъби, събере всичките си сили, напрегне всичките си мускули да се труди, за да създаде дисциплина и самодисциплина да контролира организацията, реда и ефективността и сътрудничеството с всички слоеве на населението; да въведе пълна отчетност и контрол над производството и разпределението - такъв е пътят към изграждането на военната мощ и социализма.

Москва, която векове преди това е била столица на Иван Грозни, но е принизена до провинциален град, когато Петър Първи отваря прозореца към Европа и построява новата столица Санкт Петербург, отново се превръща в епицентър на Русия. И тя остава такава и до днес, а зовът на Ленин се оказа мрачен предвестник на неотдавнашното путинско оправдание за централизираната власт.

Важно е да се признае, че за руснаците Кремъл е нещо повече от място, където заседава правителството. Той олицетворява централизиращата традиция на руската автокрация. Това е традиция, която се бои от всяка регионална автономия, от всяка истинска децентрализация; традиция, която храни шовинистката параноя за това, че политическият плурализъм почти неизбежно ще превърне самата Русия в купчина развалини. Този манталитет идеално се вписва в сталинските понятия за централизираното планиране, прекрасно се вмества в бюрократичните рамки на кагебистката подозрителност и йерархична дисциплина. Възпитаниците на КГБ, включително и Путин, приемат като аксиома, че за да стане Русия могъща и силна, тя трябва да се управлява отгоре надолу.

***

От тук произтичат две важни реалности. Първо, че Москва е топло местенце за паразитиращия политически елит, който отъждествява интересите на Русия със своите собствени интереси. Подчиняването на огромната страна с 11 часови пояса на решения, чието вземане е изцяло в ръцете на далечните московски чиновници - това е формулата, към която инстинктивно клонят паразитите.

Монополната власт на московския елит задушава инициативата по места и не дава на различните региони на Русия да използват своите собствени заложби и ресурси.

Не е случайно, че при Сталин, както и през последните години, Москва обира плодовете на модернизацията и развитието. За разлика от Москва, другите градове продължават да се борят със стагнацията, а руското село, както и преди, напомня времената на Толстой. И досега по-голямата част от чуждестранните инвестиции се поглъщат от Москва (или се преработват за изпращане зад граница), като в същото време в много други градове (например Владивосток) дори елементарните услуги като строителство, здравеопазване и т.н. остават на примитивно равнище.

Второ, егоцентричният начин на мислене на московския политически елит задушава политическата демократизация. Мерките на Путин са популярни сред този елит, защото отговарят на интересите му. Властовият елит и досега изпитва носталгия към великодържавния статут, и досега идентифицира собственото си процъфтяване с доминирането над цяла Русия и чрез Русия евентуално над бившите съветски републики. За този елит независимостта на Украйна, Грузия или Узбекистан е историческо оскърбление. За него съпротивата на чеченците срещу господството на Русия е "терористично" престъпление. За него автономията на 20 млн. етнически неруски граждани е конкуренция за собствените им привилегии.

Обратът към централизъм при путинския кагебистски режим не трябва обаче да се бърка с връщането към някаква форма на комунистически тоталитаризъм. Сегашните руски управници разбират, че комунизъм означава стагнация; елитът знае, че комунизмът би означавал и някои загуби за самия него. Държавният капитализъм, подчинен на централен контрол, а също и предимствата на натрупването на богатства и задгранични пътешествия, са най-добрата формула за удовлетворяване и на личните желания, и на националните блянове.

Путинският режим по много неща прилича на фашизма на Мусолини. Дучето принуди влаковете да се движат по разписание. Той централизира политическата власт чрез шовинизма. Той въведе политически контрол в икономиката, без да национализира и да унищожава икономическите олигарси и тяхната мафия. Фашисткият режим беше съпроводен с насаждането на чувството за национално величие, дисциплина и възвишени митове за славното минало. Точно както Путин се опитва да смеси традициите на ЧК (ленинското гестапо, където собственият му дядо е започнал кариерата си) и на сталинското ръководство на страната във военно време с претенциите на руското православие за статут на Трети Рим и славянофилските мечти за единна огромна славянска държава, управлявана от Кремъл.

Тази комбинация може да изглежда привлекателна за известно време, но впоследствие, вероятно след около десетина години, тя ще се провали. В руския елит ще проникне много по-младо, по-открито и по-образовано поколение. Това поколение няма да иска да живее във фашистка държава, в която Кремъл процъфтява (благодарение на нефтените доходи), а останалата част от страната продължава падението си, изоставайки не само от Европа, но и от Китай. Те ще осъзнаят, че децентрализацията на голямото им отечество ще освободи социалната инициатива, а това е ключът към модернизацията. Реалността не може вечно да се забулва с лозунги за "тероризма", които Путин използва, за да оправдае въвеждането на задушаваща политическа централизация.

В действителност и днес Украйна, с почти 50 милионно население (която Съветът за национална сигурност на Буш старателно игнорира, докато наивно ухажва Путин), сама по себе си представлява контраст в двете най-важни сфери: нейният икономически напредък е по-диверсифициран и се вижда и в другите градове, а не само в столицата; нейната политика (макар и все още уязвима за манипулации) даде шанс за провеждане на два тура действително конкурентни избори. На този етап никой не може да предвиди развръзката на украинските президентски избори, планирани за края на октомври - факт, който се отличава от руските "избори", с участието на Путин.

За съжаление, издигнатият през последните седем години от Белия дом култ към Путин предизвика огромни вреди на все по-изолираните руски демократи. Тяхната борба заслужаваше подкрепа. Имаше много руснаци, които направиха смела крачка напред и се изказваха срещу последователното затваряне на устата на руските свободни медии. Имаше много руснаци, които протестираха срещу нехуманното - на границата с геноцида - отношение към населението на Чечения. Нито веднъж нито един от тях не чу думи на подкрепа от ръководството на държавата, която някога утвърждаваше високите стандарти за спазване на човешките права в противовес на комунистическата тирания.

Освен това, администрацията на Буш трябва да осъзнае един факт: това, което става в Русия сега, показва какво би могло да се случи в постсъветското пространство. Много от бившите съветски републики се боят, че САЩ ще пренебрегнат засилващите се действия на Путин, който, прикривайки се зад войната срещу тероризма, цели да манипулира украинските избори, сепаратизма в Грузия, както и изолацията на Централна Азия от международната общност. Факт е, че перспективите на демокрацията в Русия зависят от съществуването на националния плурализъм в бившето съветско пространство и от разпространението на плурализма в самата Русия.

Във всичко това се крие основният урок за Америка: за да процъфтява демокрацията в Русия, нейните съседи трябва да са наистина надеждни, не трябва да се забравят правата на неруските малцинства, както и не трябва да се игнорират руските демократи.

*Збигнев Бжежински е бивш съветник по националната сигурност при президента Джими Картър