Мултикултурното общество - провалът на една мечта

Фактът, че недоволството на гражданите в отворено общество като холандското се разпространи толкова бързо, дава повод за размисъл. Очевидно съществува някаква неудовлетвореност в демокрацията и тя има има както социално-културни, така и икономически причини. Възходът на политици като Хайдер, Фортаун и Берлускони трябва да ни накара да се замислим критично за търканията в мултикултурното общество, за управлението на държавните институции, както и за сигурността на общественото пространство.

В известно отношение днешното недоволство може да бъде сравнено с това през 60-те години. Но съществува и една голяма разлика с тогавашната критика. Докато навремето тя бе под знака на либерализма и настояваше за еманципация на гражданите, сегашната неудовлетвореност е под знака на популизма и при нея става дума много повече за защитата на гражданите.

Това сбогуване със социално-либералния консенсус не трябва непременно да доведе до връщане към патерналистко общество. Трябва да е възможно да се намери равновесие между свободата и реда. При това много неща са заложени на карта, тъй като гражданите, които не се чувстват сигурни, не са отворени към света. Постиженията на 60-те години могат да бъдат съхранени една когато имаме поглед и върху заблужденията, които това време донесе със себе си. След всичките години, през които се наблягаше на гражданските права, сега трябва да бъде отделено по-голямо внимание на гражданските задължения. И след всичките тези години, в които развитието на индивида бе на преден план, сега не пречи, ако общностното съзнание отново се появи на сцената.

Огледало за тези промени може да бъде преди всичко отношението ни към имигрантите. Мнозина се боят, че ние бавно, но сигурно губим правото си на самоопределение и че ядрото на нашата демокрация е отслабено. Способността да оформяме обществото съгласно собствената ни преценка, вплитайки външни влияния, е заложена на карта. Националните демокрации са застрашени от изчерпване и задачата на Европа е да помогне за предотвратяване на по-нататъшното подриване.

Предотвратяването на конфликтите, към което се стреми Европейският съюз, ще постигне траен успех само, ако демокрацията в държавите-членки остане жива. Защото само общества с политическа и културна самоувереност са отворени към външния свят. Затова европейската интеграция трябва да засили преди всичко жизнеспособността на националните държави, тъй като в крайна сметка те понасят всичко. Засега обаче Европейският съюз не се справя добре с функцията на такъв защитен слой и затова несигурността е голяма. Не напразно имиграцията се превърна в толкова важна тема в Европа. Картината на преселение на народите, което никой не може да спре, е станала символ на общата мисъл, че живеем в неуправляем свят. Когато популисти заявяват "Лодката е пълна" и от допитванията излиза, че близо две трети от гражданите на Европейския съюз отдавна смятат, че горната граница на възможността за приемане на имигранти е достигната, това е израз на чувство на несигурност и недоволство, което трябва да бъде приемано сериозно. Става дума за проблема как да оформим отворено общество във все по-безграничен свят.

На пръв поглед това поражда един важен въпрос: "Няма ли обществото да става все по-отворено, колкото по-малко граници има, колкото по-свободно може да се придвижва всеки?" Ако се взрем по-внимателно обаче, ще видим, че картината е противоречива и искането за затягане на границите е доказателство за това. Отвореното общество иска да стимулира демократичните отношения. Този, който просто твърди, че трябва да бъдем отворени към целия свят, обаче забравя да спомене, че тогава ще кажем добре дошли в нашите граници и на крайната бедност, религиозния фанатизъм и етническите войни.

11 септември показа ранимостта на либералната демокрация. Сега изкуството се състои в това да се обвърже защитата на европейските граници със съответното съзнание. Установяването на такъв политически и психологически баланс изисква изключително умение от страна на нашите правителства, но никой не няма да може да се измъкне от тази дилема. Имаме нужда от жизнен компромис между хуманитарните задължения, икономическата изгода и грижата за големия миграционен натиск. При това имиграцията на толкова много хора към Европа засяга същността на международните отношения.

Преосмислянето на отношението между Юга и Севера трябва да се превърне от инициатива по желание в централна политическа тема. За да се намали разстоянието между богати и бедни и да се овладее миграционния натиск, е нужно по-нататъшно отваряне на пазарите ни. Тази реформа трябва да бъде изнесена от цялото общество. Сегашната политика и преди всичко социално-либералната страда от сериозен културен дефицит. Този, който иска да защити отвореното общество в свят с размиващи се граници, трябва да преразгледа условията за интеграция и имиграция в Европа.

Националните държави още дълго ще продължат да бъдат фокус на демокрацията и всяка европейска интеграционна политика, която не си дава сметка за това, ще постига обратното на онова което желае, а именно изолиране на нацията. Същото важи и за имиграцията. Ако броят на имигрантите надхвърли възможностите за интегрирането им като граждани, критичната граница на културно и социално приемливото скоро ще бъде достигната. Точно това можем да наблюдаваме навсякъде в Европа.

С една дума, който иска да развива либералната демокрация, трябва много добре да помисли за културните основи на тази демокрация. Това не е проповядване на надменност, а осъзнаване ранимостта, с която се отличава всяко отворено общество. Трябва да предадем социалния и културния капитал от предишните на следващите поколения и това означава, че непрекъснато трябва да предефинираме какво ни свързва и какво ни разделя. Призивът за гражданско съзнание е покана към всички да се почувстват отговорни за това общество. Това не означава, че човек трябва да приема всичко безкритично. Напротив, отвореното общество се подхранва от способността на неговите граждани да разсъждават и преценяват самостоятелно. Но за да бъдат продуктивни различните мнения, има нужда от чувство за общност. А то не се постига само за себе си.

По БТА, със сакращения