МВР да се бори с престъпността, а не да се прави на библиотека

МВР да се бори с престъпността, а не да се прави на библиотека

Адвокат Кашъмов, как според вас трябва да се реши проблемът с досиетата? От една страна БСП предложи унищожаване, опозицията иска отваряне, но само за хората, заемащи държавни постове.

Правото на достъп до тези документи е част от правото на всеки за достъп до информация, която се съхранява от държавата. В този смисъл ние говорим за право, което е дадено на гражданите от конституцията и е признато в Съвета на Европа, на който България е член. В този смисъл вариант унищожаване на един цял архив, който при това е с историческа стойност за правата на гражданите, e невъзможно и неприемливо решение. Никой няма да търпи и да позволи унищожаване на един толкова голям документален архив.

От тук нататък трябва да се върви към решаването на въпроса как точно да се осигури достъп. До 2002 г. имаше специален закон, посветен на тази тема. Той обхващаше основните сегменти на това законодателство - всеки да има право на достъп до документите, които го засягат и документите за определен кръг фигури, които влияят върху общественото мнение, да бъдат публични.

Според Програма “Достъп до информация” този проблем може да бъдат решен само чрез закон. Важно обстоятелство е и че такова законодателство не може да бъде прието без широк обществен дебат. Заявките от страна на МВР, че щели да бъдат създавани някакво вътрешноведомствени инструкции, всъщност целят свиването на всякакъв обществен дебат до индивидуални решения на министъра на вътрешните работи. Това е абсолютно недопустимо, когато става дума за една такава сериозна тема. Аз лично не мисля, че широкият дебат в обществото ще забави решението.

В настоящия момент ние имаме една много голяма степен на произвол – какво да се дава и какво да не се дава. Той варира от пълното недаване на нищо, на което бяхме свидетели по времето на министър Петканов, до пълното разкриване каквото е в момента, но без да се държи сметка за чувствителност на информацията. Трябва да е ясно, че тази информация е чувствителна и трябва да я ясно, че трябва да се намери баланс между правото на обществото да научи или правото на съответния човек срещу разкриването на тази информация.

Според вас защо бе предложено да се унищожат досиетата?

Аз не мога да определя това предложение по друг начин, освен като грубо посегателство върху фундаментални човешки права. Изворът на подобни предложения можем да ги търсим единствено в сили, които не желаят България да има демократично общество. Унищожаването на тези документи просто не може да стане по законен начин, защото България като член на Съвета на Европа трябва да изпълнява няколко препоръки - препоръката за достъп до официални документи от 2002 г., препоръката за достъп до архивите от 2000 г. и резолюцията на ПАСЕ от 1998 г. – които създават ясни правила за достъп до тази информация. Така, че това предложение в левицата е направено от необразованост и дори бих казал от варварство – т.е от непознаване на правилата на цивилизацията.

За 16 години преход така и не бе намерено решение на въпроса с досиетата. Това навреди ли по някакъв начин на обществено-политическите процеси у нас?

Разбира се. Липсата на решение много сериозно рефлектира върху информирания избор. Понастоящем мислителите, които разсъждават върху феномена на западната демокрация, говорят за една интересна тенденция – те разграничават демокрацията от т.нар. изборна демокрация. Последната е разновидност на демокрация, в която хората просто гласуват. Но ако хората само гласуват на няколко години, без да имат информация за кого гласуват, кои са тези личности, какви политики са прокарвали, какво са вършили в своя живот, тогава става дума за общества с много нисък стандарт за демокрация.

Истинската демокрация от западен тип е информираната демокрация – т.е гражданите имат право на достъп до информацията за всичко, което се случва в държавното управление и за миналото и настоящето на кандидатите, които са на изборни длъжности. Това в България не беше добре уредено. От една страна, тук говорим за достъпа до досиетата, но можем да припомним и темата за достъпа до имотните декларации на управляващите.

Съзнателно ли бе пуснат духът от бутилката или вътрешният министър направи неразчетена крачка, имайки предвид отношението в неговата партия към проблема с досиетата?

Много е сложен този въпрос, тъй като нямаме вътрешно знание по него. Но има няколко факта, които могат да се тълкуват – има сериозен натиск от страна на Европа върху България за достъп до този информация, а не за унищожаването ѝ и то именно заради неуспеха на борбата с организираната престъпност. Второ – отговорът на вътрешното министерство на този натиск представляваше съживяването една функция, която не бе извършвана досега от МВР, а именно параграф 9 от Закона за защита на класифицираната информация и то няколко години след като този параграф 9 трябваше да бъде изпълнен. Третото, което виждаме е, че информация се разкрива по такъв начин, че персонално един министър разкрива документи за един журналист, който през последните месеци се изяви като критик на политиката и на бездействието на МВР. Опитът за ефект бе такъв - демократично мислещите хора да се стреснат и да се настроят срещу отварянето на този архив именно заради случващото се. Ние обаче не трябва да бъркаме принципите - това, което се направи, е нещо само външно. Това, което трябва да се направи, е пак повтарям, да се създаде закон, който ясно да каже правилата за достъп до тези документи.

Обратим ли е процесът? Българското общество може ли да си позволи темата за досиетата отново да заглъхне?

За мен всякакви излишни драматизирания на това, което се случва, биха били вредни за обществото. Това е една болест на нашето общество, както и на други общества, преживели тоталитарни режими, и тя трябва да се изболедува.

Всъщност достъпът до тези документи дава единствено малко повече информация на гражданите, за да направят своя избор. Информацията не предрешава избора. Аз мисля, че в момента се прави опит да се създадат митове е, че ако се разкрие този архив, това би предрешило избора на хората. Точно обратното, изборът на хора, които имат достатъчно информация, никога не е предрешен, защото е това е богат избор с богати възможности. Възможно е да бъде спазвана и сегашната инструкция заедно с параграф 9, въпреки, че все по-ясно се вижда, че това не е желателно. Това, което видяхме, е един нелицеприятен случай, който не бива да маркира обществен дебат. Трябва да се придържаме към принципите, а не към конкретиката. Именно затова ние винаги сме настоявали този архив да бъде изнесен извън архивите на МВР в Държавния архив, където да се чете на библиотечен принцип. Нека МВР да се занимава с борбата с престъпността, където явно не успява, а не да се прави библиотека.

Правилно ли е от юридическа гледна точка разрешителният режим да е концентриран в ръцете на вътрешния министър?

Това е не само странно – то е недопустимо поради две причини. Първо, правото на достъп до информация е конституционно, то попада и в режима на Европейската конвенция за правата на човека може да бъде ограничавано само по силата на законово ограничение, а не на субективното мнение на който и да е от изпълнителната власт. Второ – защитата на документите може да бъде извършвана отново само въз основата на законово защитени интереси. В този смисъл всякакви лични предпочитания и поведение на един човек, който изпълнява управленски функции, не може да има конституционно съобразна основа за даване или отказване на достъп.

При това законодателство как хората могат да защитят правата си, ако за тях излязат данни?

Именно за това ние толкова настояваме за широк обществен дебат. Това, което като принцип трябва да залегне в един бъдещ закон е следното – когато става въпрос за хора, които изпълняват функции на власт и влияят върху живота на обществото – тогава правото на обществото за тяхното минало надделява над всяка възможност за отказ на информация. Когато обаче става дума за частни лица, нещата стоят по друг начин. Такива случаи в Европа има много. Нека да си представим подобен случай – принадлежността на един дядо към примерно служби помагали на нацисткия режим и това, което е правил той в миналото, не е без значение за неговия внук, и ако този дядо не е човек, който упражнява власт над обществото, липсва обществен интерес неговия живот, а и на неговите близки да бъде съсипан чрез разкриването на една такава информация. Тук искам да направя едно голямо изключение, когато става дума за хора, които са работили в службите за сигурност и това им е било официалната работа, тук няма никакво основания за защита на личния живот, защото това не е личен, а професионален живот, но това е нещо различно. Всички тези въпроси трябва да бъдат разгледани внимателно.

При липсващо законодателство, всеки, чието досие е изкарано, може ли да осъди държавата в Страсбург?

Разбира се. Именно този случай, който цитирах преди малко, за човека, който е частна фигура и не влияе върху обществото и е изложен на такова знание, което съсипва - в тази му част и разкриването на такава информация категорично попада в приложното поле на член 8 от Европейската конвенция за правата на човека, който защитава именно личния и семейния живот от посегателство. В конкретния случай говорим именно за такова посегателство и това може да стане тема на Европейския съд в Страсбург. Но това, което казвам, в никакъв случай не означава, че не трябва да се осигурява достъп до досиетата на бившата ДС. Но този случай може да принуди държавата да създаде този режим на достъп и то по начин, който да прави ясен тънкия баланс между правото на достъп и от другата страна защитата на личния живот, което също е ценност в демократичните общества.

Румен Петков бе съвсем категоричен, че няма информация за министри, които да са сътрудничели на бившите ДС. Подведе ли той обществото предвид това, че той разполага само с архива на МВР?

Действително трябва да се подчертае, че архивът на МВР не обхваща всички поделения на бившата ДС. Така например архивът на Първо главно управление на ДС (ПГУ), което се занимава с разузнаване и който понастоящем се намира под контрола на Националната разузнавателна служба, е извън контрола на МВР. Справките, които са се правили досега, винаги са ползвали и двата архива. Важното е, че до този момент ПГУ не е дало публичност на нито един свой документ. При положение, че министър Петков каза, че не е направил справка в архива на ПГУ, при всички случаи не казва истината.   

Още по темата
Още от България