МВР отказва документи за избити източногерманци в България

Д-р Апелиус, какво успяхте да научите за убитите източногермански граждани по българските комунистически граници? Кои са те, ще излязат ли от анонимност в следващата ви книга – “Смърт в България”?

Цел на изследователската ми работа е да дам на жертвите конкретни лица, да им позволя да излязат от забвение и анонимност. Аналогично изследване трябва да се направи, разбира се, и за българските жертви – за съжаление такова няма и до днес. Втората ми книга “Смърт в България” ще съдържа голяма фотодокументация. Що се отнася до българските жертви, които загиват също на границите на НРБ – преобладават както при източногерманците млади хора. Непълнолетни, дори деца. Често бегълците са двойки и млади семейства. Нормални хора – млади служители, студенти, учащи. Тяхното единствено престъпление се състои в това, че не желаят да живеят затворени в кафеза на тоталитаризма. Ще разкажа историите им, ще им дам и думата – чрез писмата им, спомените на близките и приятелите им. Това е трудна изследователска работа, емоционално силно изтощаваща. Надявам се и за в бъдеще да получавам подкрепата на фондация “Херти” в това начинание.

Допълнително в предстоящата книга ще дам думата на оцелели бегълци да споделят своите истории, да свидетелстват за всичко преживяно - за репресиите и причиненото им от българските комунистически служби и гранични войски, от чиито гаври и последици страдат и до днес. Немски бегълци ще разкажат как са успели да избягат въпреки всичко на Запад. Силно се надявам да се свържат с мен български очевидци, свидетели – гарантирам им пълна дискретност и сигурност за самоличността им.

Къде срещнахте проблеми при изследователската ви работа? Различаваше ли се работата ви с архивите на Щази и ДС?

Със съжаление трябва да призная, че в България все още съществува страх, атмосфера на несигурност владее широки прослойки, що се отнася до разкриването на престъпленията на комунизма. От официални места не се дава нужната информация. По високите етажи на институциите се мълчи – сблъсках се с бетонни стени мълчание. А обикновените хора из граничните райони се страхуват да говорят и днес за онова време. Преди една година успях чрез бивш министър да се свържа с вътрешния ви министър. Румен Петков получи от мен по свое собствено желание имената на всички до тогава известни ми убити източногерманци в България. Трябваше да ми бъде разрешен безпроблемен и пълен достъп до архивите и документацията за тези хора. И до днес не съм получил и един документ. Междувременно подозирам, че листата с имената и началните данни на жертвите е използвана за укриване на документите, засягащи казусите им. Но следите не могат да се скрият дълго – следи остават винаги. В Германия работя отдавна в тясно и интензивно сътрудничество със службата за архивите на Щази. Там съществуват много запазени документации за българската ДС.  Миналото и престъпленията не могат да се изтрият. Не помага и фалшивият патриотизъм, с който българските служби и дори министър-председателят г-н Станишев се опитват да оневинят работата и функцията на ДС в комунистическата диктатура.

Работите със свидетели в Германия и България. Какви разлики срещате в двете общества по отношение на работата над миналото?

Разбира се, и в Германия има да се работи още много над един адекватен и пълноценен анализ на тоталитарното минало на ГДР. И у нас работата над миналото на Източна Германия, историческата рефлексия е в процес. Все още много функционери на Щази заемат и понастоящем обществени длъжности. Дори в службата за архивите на Щази работят хора на Щази като “експерти”. Не беше рядък случай и у нас, свързани с Щази бивши доносници да са сред най-искрените радетели за демокрация. Много тъжен факт, но това е реалността. От моя гледна точка - напълно неприемлива. Но въпреки всичко това, в сравнение с други, засегнати от комунизма страни, се прави много. В Германия се създаде и специална независима изследователска фондация за разследване и анализ на миналото на тоталитаризма в ГДР. Мисля, че създаването на такава фондация и в България ще допринесе много. Това би била сериозна крачка напред – и сериозна алтернатива на статуквото. Важно е такава структура да бъде независима от правителство и политически лобита.

Какво ще се промени, когато публикувате през идните месеци резултатите на изследването ви – какво очакват близките на жертвите? Ще има ли юридически и политически последици?

Много от семействата на жертвите са консолидирани около идеята да заведат дела – дори и в България. Близките са категорични в това отношение. Изследванията ми показаха, че става дума за екзекуции при чудовищни условия, без съд и присъда. Има случаи на ограбени бегълци и последвало ограбването им брутално убийство. В един случай са застреляни от упор спящи младежи, без предупреждение. Всъщност по принцип граничните части са инструктирани да стрелят на месо, без предупреждение. Съществува голяма нужда от разследваща работа. Някои семейства искат да издействат издирване и предаване останките на децата им, за да ги погребат в родните им места в Германия. Ние имаме и закон, който дава възможност жертви на тоталитарни  режими да бъдат погребвани в мемориални гробища, подобно Паметника на Незнайния воин. Близки на жертвите се позовават на него и ще се опитат да издействат и в България за източногерманските жертви да има подобен монумент.

С много ваши тези в първата част на книгата ви “България - Далечният Изток на Европа” не само аз не съм съгласна – критика има и ще има от читатели и историци, със сигурност. Вие сте се ограничил в ползването на немски извори, по този начин образът на България до 1944 г. страда от едностранчивост, ограничена е историческата обективност, интерпретациите ви на места са противоречиви. Ако днес трябваше да започнете, бихте ли обърнал внимание на първични извори от българската, английска, френска, американска историография, за да гарантирате обективността, на която всеки сериозен изследовател е задължен?

Какво е обективност? Може ли да има една “последна истина” в историята изобщо? Мисля, че историята в своята цялост е множество от пъзел-частици – а изследователят е задължен да ги събере и постави на местата им. С моята книга не целя да предложа на немските читатели за стотен път в смлян вид българската история. Във втората част на книгата ми, България след 1944 г. – диктатурата на комунизма и времето на прехода, до 2006 г. - ползвам американски извори, знаете. Но с тази книга се обръщам към немски читатели - и исках да представя преди всичко вашата история до 1944 г. през един немски поглед, почерпен от немските извори, свидетелства на тогавашните германци, оставени за днешните немски читатели. От друга страна, ако трябваше да ползвам споменатите от вас извори, книгата би надхвърлила 250-те страници. Тя е предназначена за широк кръг немски читатели, интересуващи се от България  –  от обикновените туристи до търговски представители, политици и журналисти. Разбира се, полемичността е съзнателно избрана – ще се радвам на дискусии по книгата ми в България,  в които с готовност бих участвал.

Наистина ли трябва да интерпретираме фигурата на Стефан Стамболов като тип диктатор? А участието на България във всички войни между 1877-78 и 1945 г. като импликация на своеобразен великобългарски шовинизъм? В България вие откривате вид фашизъм и говорите за окупация на Македония и Беломорието? И България носи историческа отговорност за депортацията на гръцките евреи от нацистка Германия, въпреки че българската администрация няма функцията да се намеси, тъй като те са гръцки граждани?

С подобно редуциране на първата част на книгата ми не съм съгласен. Стамболов има, разбира се, своя голям принос и заслуги като български държавник. Но същевременно той е дете на своето време – а това е време на национализъм, колониализъм и империализъм в духа на Великите сили в Европа. Той не стои извън тези тенденции, не е някакво “висше същество”, опазено от тях. Поне така мисля аз. В моята книга читателят се запознава с човека зад политика Стамболов, с особеното му отношение към цар Фердинанд.

Разбира се, че глупавото понятие “монархо-фашизъм” е коварен конструкт на комунистическата фразеология. Но и извън него – факт е, че цар Борис Трети и по късно Богдан Филов управляват с изключителна бруталност и в България наистина има режим. Или да вземем друга фигура от историята ви - проф. Александър Цанков, когото без преувеличение наричам “палач”. Към други фигури от историята ви – Димитър Пешев, митрополит Стефан Софийски - изпитвам голям респект. Именно те попречват на политически лабилния цар Борис Трети да предаде българските евреи.  Трябва да се има предвид под какъв натиск се е намирал Борис. Според мен, предаването на гръцките евреи, които нямат българско гражданство, е един компромис. За самия Борис е било сигурно ясно, че формулата “да жертваме малцина, за да спасим мнозинството”, няма да му донесе слава.

Всъщност Богдан Филов е този, според мен, който осъществява компромиса след отравянето и смъртта на Борис. Освен Димитър Пешев, смелост проявява проф. Методи Попов, който по това време връща всички свои немски отличия и ордени обратно на Германия и предупреждава за опасността от нацистката идеология за България. Но тези фигури, които са образци на демократичност, не могат да компенсират историческата отговорност на България. Да, става дума за окупирани области и за съучастие в престъпленията на нацистите. Разбира се, нещата трябва да се назовават по име. Опитвам се да правя това. Така например не трябва да се мълчи за депортациите и ограбването на българските евреи през първите години на комунистическия режим в България. Допълнително – кой знае днес за казуса от 1955 г., когато два изтребителя на българската Народна армия бомбардират пълен с пасажери цивилен самолет на израелската компания Ел Ал?

Какви шансове и проблеми има България според вас в ЕС? Ще се промени ли балансът на сили на Балканите след присъединяването ни?

България ще спечели много в позициите си на Балканите от членството си в ЕС. Страната ви принадлежи към ЕС и аз съм много радостен от този факт, въпреки че в много отношения тя не е зряла за това членство. БСП твърди, че е “вкарала” България в ЕС - това е неправдоподобно твърдение. И гротескно – “козата се мисли за козар”, казваме в нашия фолклор за такива случаи в политиката. Разбира се, възможно е и в БСП да има идеалисти, наистина желаещи реформи, но те са малка група, както показва статуквото на нещата.

Основното за страната ви е оттук нататък е в рамковите условия на ЕС да изгради модерно гражданско общество и да развие демократична политическа култура. Това важи за всички области. Включително до развитието на медийната система – както по отношение на практическата работа, техническия професионализъм, така и по отношение на етиката. Медиите играят съществена роля в гражданските общества, те имат контролна функция за демокрацията. Чуждите инвеститори също ще играят съществена роля за бъдещото развитие на страната ви. Допълнително страната ви ще е отворена за влиянието на Европа в редица области.

Д-р Щефан Апелиус е изследовател в областта на работническото движение, националсоциализма и пацифизма. Допълнително работи по проекти на източноевропейски студии и изследвания в областта на социалдеморкацията. Автор на единадесет книги, десетки научни студии и публицистични анализи, той  работи като публицист и съавтор в докумантални продукции на телевизиите WDR и BF. Член е на менторната програма на фондация “Фридрих Еберт”, на немската Асоциация за външна политика, немската Асоциация за източноевропесйки студии, немския Академичен съюз, на борда на директорите  на фондация “Фриц Хайне”.

Още по темата
Още от