На хората им е писнало от лошите публични услуги

Не съм сигурен на какво точно гражданите казаха "писна ни" на последните избори, но мога да предположа, че част от отговора е в това как политиците ни управляват от гледна точка на публичните услуги, които са призвани да предоставят за сметка на плащаните от нас данъци.

Част от проблема е в изпразненото от съдържание понятие "реформа" на ключови сектори като здравеопазване, образование, ВиК услуги и др.

Редовете по-долу са опит да обясня на бъдещите управници, че ние гласуваме за партии и хора много по-рядко от ежедневното "гласуване" било чрез данъците си, било чрез покупка на стоки и услуги. В крайна сметка 40% от това, което произвеждаме, би трябвало да се върне при нас под формата на публични услуги, финансирани през бюджетите на държавата, общините и съдебната власт.

Именно задълбочаващият се разрив между данъците, които плащаме, и липсата на всякаква възможност да влияем върху услугите, които получаваме, е, може би, най-важната причина за разрива между управляващи и данъкоплатци (понякога и гласоподаватели). Този разрив няма политически цвят и се възпроизвежда независимо от резултатите от политическите избори.

Истинските реформи са призвани да преустроят определена услуга по начин, който: 1. трябва да я доближи максимално до хората, които я потребяват, и 2. да даде възможност на гражданите да имат избор дали и как да я потребяват.

Ако погледнем две такива услуги - здравеопазване и ВиК, ще се откроят два основни проблема, без чието кардинално решаване използването на думата "реформа" е безпредметно.
Първият от тях е в двойствената роля на министерствата – веднъж като институции, отговорни за услугите, и втори път – като собственик на по-голямата част от активите, болници и ВиК дружества, чрез които се предоставят услугите.

Колкото и да се стремят да реформират услугите в полза на гражданите, статутът им на собственик ограничава в крайна сметка тези усилия до тесните корпоративни интереси на тези дружества. Подобна ситуация води до монополно положение и привилегировано отношение към тях - в първия случай държавата непрекъснато налива от нашите пари за покриване на задължения на държавните болници, а във втория – инвестирането на публичен ресурс във ВиК инфраструктурата става единствено след окрупняване на собствеността в регионални единствени оператори и едва ли не стана цел на "реформата".

Какъв е резултатът за данъкоплатците: в първия случай ние, освен редовните здравни осигуровки, които плащаме за достъп до всички здравни заведения – държавни, общински и частни, плащаме и втори път през бюджета само за държавните. Във втория случай – правото ни на инвестиции (заплащани от нас) за чиста вода и пречистване зависи от това дали по-малките оператори искат да се влеят в единствения държавен за региона оператор.

Вторият проблем, който в голяма степен произтича от първия, е правото ни на избор като данъкоплатци. В сферата на здравеопазването уж имаме право на избор в коя болница да получим определена услуга, но за повечето региони този избор е предопределен – в държавната болница. Тя, от своя страна, няма никакъв стимул да предоставя избраната от нас услуга по най-ефективен начин, защото знае, че държавата е насреща и ще покрива загубите. Резултатът е, освен че плащаме двойно, другите здравни заведения излизат от пазара и допълнително ограничават нашия избор единствено до държавната болница.

В сферата на ВиК услугите, в които държавата налага и единна цена на окрупнения единствен държавен оператор, всякакви конкурентни предимства в качество и цена, осигурявани досега от териториално по-малки оператори, изчезват. В крайна сметка ние започваме да плащаме не цени, отразяващи реалните разходи на техническите системи, обслужващи ни непосредствено, а такива, позволяващи на изкуствено окрупнените оператори да съществуват.

Не по-различна е ситуацията и в друга, съществена за бъдещото ни като нация публична услуга – средното образование. Държавата на практика финансира отново държавни и общински структури, а не услуги. Контролира целия публичен ресурс до равнище директор на училище, без обаче да държи сметка какъв е резултатът от учебния процес.

Резултатите са повече от ясни – повишава се делът на отпадналите, намалява равнището на грамотност и съответно се увеличава делът на младите хора, неспособни да си намерят работа. И всичко това става при сериозен ръст през последните години на разходите за образование. От гледна точна на потребителите – родителите плащат чрез данъците си публичните разходи на системата и заплащат значителни допълнителни средства от доходите си за преодоляване на недостатъците на същата тази образователна система – допълнителни уроци, курсове и др.

Ако искаме да направим същностни промени в ползва на данъкоплатците, трябва първо да си отговорим на въпроса "Що е то публична услуга".

В момента на практика това е финансирането на изградени структури – здравни заведения, ВиК оператори, училища и др. В модела на водещите демокрации обаче това е равнопоставено право на достъп до здравни, ВиК или образователни услуги по стандарти, определени от държавната власт.

Основната разлика между двата модела е, че при втория публичният интерес се състои в това министерствата да задават стандарти за услугите, да съблюдават за тяхното спазване и нямат ангажимент по това кой на практика предоставя услугата – това решават хората чрез парите си (данъци, сметки за вода и канал, осигурителни вноски и др.).

Имаме право да изискваме от политиците данъците, които плащаме от доходи, придобити в конкурентната среда на 21 век, да бъдат разходвани по съвременните модели на държавите, с които непрекъснато се сравняваме. Това трябва да стане чрез коренно преосмисляне на ролята и функциите на държавата и, съответно, на министерствата.

На първо място основната им функция трябва да стане разработването на стандарти за качество на услугите (като същност и резултат), промотиране на водещи технологии и разработване и мониторинг на условията на достъп за потребителите. Така министерствата ще се съсредоточат основно върху резултатите от услугите – намалена заболеваемост, намален престой в болниците, подобрен здравен статус, подобрено качество на питейни и пречистени води, подобрена успеваемост на изходните тестове в образованието, намалена неграмотност и др.

Не по-маловажна цел трябва да бъде поддържането и разширяването на алтернативни възможности на потребителите за достъп до услугите. Това става както по линия на финансирането, така и чрез доставчиците на услугите.

Така например в здравеопазването първото е свързано с премахването на монопола на здравната каса чрез стимулиране на други осигурители. По този начин осигурените ще могат да избират между най-подходящите за тях и техните семейства здравни пакети, договорени от различните осигурители. Типичен пример за разнообразяване на доставчиците е прилагането на ваучерната система в образованието, както и предоставянето на пълна оперативна самостоятелност и конкуренция между сегашните държавни и общински училища по отношение на управлението и на учебните програми.

Изцяло нова за нашите министерства функция е да стимулира ангажирането на данъкоплатците в целия процес на предоставяне на публичната услуга – планиране, реално предоставяне и мониторинг на резултатите. Добрите примери изобилстват в Европа – например държавите, на които всички завиждаме за резултатите от средното образование като Финландия, Дания и Холандия, дължат постигнатото главно на силното и постоянно ангажиране на родителите с учебния процес в детските градини и училищата, като те решават не само учебното съдържание и методите на преподаване, но в редица случаи те избират и самите учители.

Освен това министерствата трябва да се освободят от ангажимента на собственик на активите, чрез които се предоставят услугите, за които са отговорни. Това не означава непременно приватизация в чистия ѝ вариант. Съществуват редица работещи модели, съчетаващи публична собственост с независимо професионално управление, гарантиращи невмешателство от „силните на деня“ и равнопоставеност с другите участници на пазара на съответната услуга.

Данъкоплатците стават граждани едва когато осъзнаят, че като си плащаме данъците, ние не делегираме на анонимни чиновници правото да мислим и да вземаме решения за нас и за нашите деца. Защото държавата не е абстрактна конструкция, а това сме всички ние, които плащаме за да съществува същата тази държавата, и имаме конституционното право да получаваме най-доброто за своите пари. Това наше право трябва да е и първо задължение на тези, които отговарят за публичните услуги – държава, общини и съдебна власт.