Най-важното за членството в НАТО е да си надежден съюзник

Г- н Иванов, въпросът за това какво печелим от членството в НАТО вече стана банален, но той вълнува обществеността. Какъв е вашият отговор?

България вече спечели изключително много от самата подготовка за членство. Нямаше да успеем да извършим всички реформи за демократизацията в икономиката и отбранителната сфера, в сферата на сигурността, ако не беше общото ни намерение за влизане в НАТО, което даде ориентира, посоката, необходимите стъпки, алгоритъма за тази подготовка. От друга страна, самата подготовка за членство промени не само България, но и целия регион на Централна и Източна Европа. Тепърва започваме да осъзнаваме това от гледна точка на проблемите в така наречения по-широк Близък Изток - района на Северна Африка, на арабския свят, Близкия Изток и централна Азия, Кавказ - от Мароко до Сомалия и Кашмир. Там нямат този ориентир и тази обща посока, нямат и обещанието, че биха били приети в НАТО или в Европейския съюз за в бъдеще, ако извършат необходимите реформи.

Сега ние гледаме в една посока, за нас всички съседи са приятели и съюзници и ние разбираме, че заедно можем да успеем повече, отколкото поотделно, успехът на нашия съсед е общ успех. По-рано логиката беше, че техният успех е наша загуба. Това е съвършено променено отношение и визия за света, много позитивна, тя съществува в Западна Европа, но вече е налице и тук.

България става член на НАТО, което означава съюзник на най-важните страни в света - САЩ и западноевропейските страни, които са най-развитите, най-влиятелните и най-богатите и най-силните във военно отношение.

След атентатите в Мадрид и смяната на властта в Испания се заговори за прекрояване на европейската политика. С новото подкрепление превес получават Франция и Германия с позицията им срещу инвазията в Ирак. Балансът на силите ще е по-скоро в полза на опозицията на Вашингтон. Как ще се отрази това на България?

Това е един много значим проблем - отражението на недоразуменията и неразбирателствата, които периодично възникват между САЩ и някои важни западноевропейски съюзници, върху страните от Централна и Източна Европа. Нужно е да се формулират възможни механизми за преодоляването, менажирането, справянето с такива случаи. Случаят с Испания, разбира се, има свои конкретни особености. Резултатът от изборите можеше да се получи независимо от Ирак и атентатите в Испания. Проблемът не е конкретно в Испания, макар че тяхното участие в Ирак е съществено и важно и ролята, която Испания изигра в операцията за отстраняването на Саддам Хюсеин, беше важна. Проблемът е, че ООН, тази най-легитимна организация в света, трябва да довърши своята работа и не само да се оплаква, че е игнорирана.

Една по-голяма роля на ООН би дала основанията на Испания да запази своя контингент в Ирак. Но тук става въпрос за ново пренареждане на световната мозайка. Първото голямо пренареждане беше с падането на Берлинската стена и всички процеси, които промениха Централна и Източна Европа. Сега сме изправени пред следващия голям процес. За първи път става възможно да в световен мащаб да се постави въпросът за премахването на недемократичните режими в света, които не са толкова много. В редица от тези недемократични страни текат позитивни процеси и това би се решило по един естествен начин, с наше съдействие - има положителни развития донякъде в Иран, в Либия. В някои случаи обаче се налага употреба на сила - както беше в Сърбия, Афганистан, Ирак, когато местни недемократични режими извършваха действия, заплашващи регионалния мир и сигурност. В такива случаи естествено се налага намеса на международната общност и точно там има неяснота кой трябва да решава, появяват се и разногласия между европейските страни.

За съжаление разбирането за тези нови процеси винаги се явява с известно закъснение. В момента също има изоставане на политическата визия както в ръководството на НАТО, така и в някои европейски страни относно същината на новите процеси и политиката, която водят САЩ и необходимостта от европейски принос към тази политика или от поправяне на грешките. Никой не е съвършен, и президентът Буш може да допуска грешки. Но въпросът е за принципния подход - Европа трябва да предлага своя визия, а обикновено се предлага какво да не правим или се изчаква САЩ да предложат нещо, за да бъде отречено. Това не подобава на претенциите на голяма и могъща общност, каквато е Европа. Има дефицит от политическа визия от страна на европейските лидери.

Всяко погрешно действие от страна на евроатлантическата общност е свързана с жертви - могат да бъдат много повече убити хора, десетки хиляди бежанци и т.н. Типичен случай на погрешни действия и забавяне беше случаят с Босна. Намесата на международната общност беше договорена между САЩ и Франция, но в последния момент президентът Митеран промени мнението си и операцията се отложи за известно време, през което войната се разгоря още повече, бяха избити нови хиляди хора и се появиха нови десетки хиляди бежанци.

България се утвърди като последователен и надежден съюзник, най-важното в членството на НАТО е да бъдеш надежден съюзник. Дори и страната да има по-голям капацитет, ако няма способността да взима решение - целият капацитет, ресурси и сглобен механизъм за планиране и съвместно действие остава неизползвано, както в случая с Ирак.

Има ли развитие в разговорите за разполагането на американски бази в България? Наскоро се върнахте от Джаксънвил, Флорида, където проучвахте взаимоотношенията между местни власти и военни бази.

Направихме интересен проект с български кметове и областни управители. От една страна България няма опит с чужди бази на българска територия, ние нямахме истински съветски военни бази.

Същевременно имаме определен опит, съвместно изпробване заедно с войски на нашите съюзници от НАТО на полигони за тренировка в Югоизточна България, и опита от използване на летището в Сарафово, което практически действаше като американска военна база по време на войните в Афганистан и Ирак.

На военните бази трябва да гледаме не като на нещо наше, което даваме на някой чужд. Това е по-скоро съвместно предприятие, тъй като така или иначе сме кооперирали националната си сигурност с тази на атлантическия алианс и по-конкретно на САЩ. Една от насоките е съвместно използване на военни съоръжения в България и всеки участва с това, което има като уникална даденост. Американците участват с военни възможности, а България - с геополитическото си положение, а то най-накрая беше оценено след събитията на 11 септември и последвалите развития - че от новите членки на НАТО най-голямо значение от геостратегическа гледна точка имат България и Румъния, защото са в периферията на територията на НАТО, която опира точно до голямата зона на стабилност на югоизток от нас.

Естествено, американците могат да достигнат до всяка точка на планетата с техни самолети, излитайки от територията на САЩ с презареждане, но всичко това изисква време, което е съществено в някои случаи. От тези гледна точка базирането близо до кризисни региони има уникални предимства, важен принос, който България може да предложи и естествено изгодите за нас се търсят в много посоки и това се разбира от широката публика, не само от политици и експерти. Чрез базите се дава възможност за съвместна подготовка на български и американски части преди мисии, които ще имат заедно. Много хора виждат, че такова американско присъствие - базите, е нов вид освен дипломатическото и бизнесприсъствието, а това е нов прозорец. Той дава сертификат за надеждност от гледна точка на сигурност и е допълнителен сигнал за инвеститорите, че България е страна, където е сигурно и си заслужава да се инвестира.

Съществуват мнения, че България може да стане мишена след разполагането на американски бази.

Базата е същевременно евентуална цел и носи рискове, но тази логика по-скоро би вървяла за студената война, когато базите са били цел на ракетите на противника, предварително те са маркирани и се чака моментът да се превърнат в действителна военна цел. При сегашните условия нещата са по-различни. Дори може да се смята, че носят по-голяма сигурност за околния район, тъй като те самите са свързани с по-големи мерки за сигурност. За терористите е най-удобно да удрят цели, които са по-меки и по-малко защитени и те търсят цели, които са по-благодатни за тях. Зловещо е но е така - целта е да убият по-голям брой хора. Може да не сме във върха на техния списък, но няма място в Европа или другаде по света, което да може да смята себе си за гарантирано. Все пак цивилните обекти като че ли са по-застрашени от военните или от околностите на военните обекти.

Готови ли сме за НАТО от гледна точка на реформирането на службите?

Аз като малко страничен човек винаги съм консервативен към промените. Така или иначе ние имаме един модел и въпросът е доколко предложенията за промени изхождат единствено от необходимостите на сектора и държавния механизъм, или имат предвид конкретни политически съображения, свързани с това, че днес президент е един, премиер е друг, а трети е в опозиция и т.н. Впечатлен съм от британският опит, от тяхната структура. Техният комитет, който контролира разузнаването, са хора с ниски постове, както на нас би ни прозвучало, но въпреки това системата им работи великолепно, защото хората имат съответния престиж. Има доверие. Въпросът е дали в България на такива хора би се оказало такова доверие и ще могат ли да вършат тази работа или трябва да бъдат много големи началници.

Радвам се на това, че очевидно съюзниците ни в НАТО са сметнали, че нашите служби отговарят на необходимите изисквания, така че ние да бъдем членове на НАТО.

По повод на случая Бриго Аспарухов - смятах, че това не е уместно и моята позиция беше ясно и публично декларирана. Радвам се, че въпросът се реши по благоприятен начин след действията на гражданското общество.

В какво състояние влиза в НАТО българската армия - реформирана, но недотам?

По въпроса за армията винаги съм бил привърженик на рационалността. Трябва да видим с какви ресурси разполагаме, а те са ясни - от 2.5 до 3% от брутния продукт, измерението им е около 400 милиона долара. Нужно е сериозно финансово усилие от страна на държавата още повече предвид на икономическото положение, което не е блестящо и много хора живеят зле. Нямаме излишни пари. Ако отделяме тези пари за сигурност, смятаме, че това е приоритет, но като данъкоплатци искаме да видим резултатите от изразходването на тези средства, какъв е продуктът, който получаваме. Този продукт може да се измери с това какви военни части могат да бъдат използвани, когато се налага, най-вече за изпращане на контингенти за различни мисии. Ако имаме 45-хилядна армия и можем да изпращаме 1 взвод или 1 рота - това очевидно не е добро използване. Аз съм привърженик да се определят първо целите, потребностите, ангажиментът, който България може да поеме оптимално с парите, които отделяме, и оттам най - накрая да се стигне до числеността на армията, а не да се тръгне от числеността и да се мисли след това дали ще можем да нахраним тези хора или трябва да останат гладни, за да им се купи оръжие. Радвам се, че напоследък има разбиране в Министерството на отбраната, че нашата армия трябва да бъде оптимизирана, макар и да запази своя капацитет в основните видове войски.

Лансират се тези, че подготвени или не, покриващи критериите или не - щяхме да влезем в НАТО заради позицията ни в подкрепа на НАТО и САЩ в Афганистан и Ирак.

Има дефект в тази логика. Приемането ни в НАТО не се реши точно от страните, които участваха в Ирак. Ако говорим за САЩ и Великобритания - те са много важни членки на НАТО, но в НАТО всички членки са еднакво важни, тъй като решенията се взимат с консенсус. Но що се отнася все пак до сроковете - много голяма роля изиграха събитията на 11 септември. Усетихме преустройството в мисленето на нашите съюзници от Западна Европа и особено от САЩ. Те започнаха да излагат аргументи, които преди това не искаха да слушат от нас - че България е важна, за нашето положение, за ролята, която можем да изиграем. Неща, които години наред повтаряхме, но в глухи уши, започнахме от 11 септември да ги чуваме от тях. За съжаление трагично събитие, но имаше ефект. Но нищо от тези неща не можеше дори да ни приближи към НАТО, ако не бяхме свършили работата, която България извърши като реформи особено през последните години и ако не беше взела последователна позиция.

*Президентът на Атлантическия клуб в България Любомир Иванов има докторска степен по математическа логика от СУ "Св. Климент Охридски". Бил е депутат във Великото народно събрание, в биографията си посочва, че е един от авторите на новата Конституция, приета през 1991 г. От 2001 г., когато предишният президент на Атлантическия клуб Соломон Паси става външен министър, Любомир Павлов е негов съветник.