Наистина ли България е толкова по-зле от Унгария?

Наистина ли България е толкова по-зле от Унгария?

Не може да бъде! - възкликнаха мнозина, след като стана ясно, че Унгария е с почти 40 места преди България по свобода на словото. Наистина ли разликата е толкова голяма? Да направим сравнение:

"Репортери без граници" класираха България на 111-то място по свобода на словото, с което станахме най-зле представилата се страна не само в ЕС, но и на Балканите. В пряка конкуренция сме с държави от Африка, а Унгария е с почти 40 места преди нас. И понеже мнозина се запитаха дали наистина заслужаваме това място, нека разгледаме нещата в детайл.

Подобни класации по принцип не са толкова важни с конкретните места, които дават на страните, колкото с тенденциите и проблемите, които описват. Дори и да не сме точно 111-ти, всекиму би трябвало да е ясно, че България е в негативен тренд по отношение на медиите - квази монополите в пресата си съществуват, назначават се политически комисари в БНТ, криминалното преследване срещу собственици на независими медии стана правило, медийната собственост е неясна и т.н. Тези проблеми са достатъчни, за да смъкнат страната във всяка една класация.

Все пак нека да сравним малко по-систематично ситуацията в България и в Унгария, за да добием по-добра представа в какъв смисъл сме станали толкова изключителни, че от гледна точка на външните наблюдатели вече сме в собствена лига.

Съпоставка първа: плурализъм

И в България, и в Унгария медийният плурализъм е ограничен, но не унищожен (за разлика от Русия и други автократични режими). В Унгария затвори и последният голям опозиционен нетаблоиден вестник, притежаван от бивш приятел на премиера Виктор Орбан. В България нетаблоидни опозиционни вестници почти няма. Всъщност и таблоидни опозиционни вестници няма. Повечето издания на хартия са на г-н Пеевски, споменат изрично от "Репортери без граници".

В унгарските телевизии плурализмът се дължи на една група с чуждестранен собственик. В България също има чужда собственост в основните комерсиални телевизии. Там протичат процеси на прегрупиране, но засега поне една от тези телевизии не е под пълния контрол на правителството.

Не бива да забравяме обаче куриозния случай с малка опозиционна телевизия, която беше купена от лице, официално несвързано с правителството, което просто я затвори. Тъй като не ставаше дума за свръхкомерсиална телевизия, логиката на тези действия очевидно беше не "пазарна", а чисто политическа. Само заради този случай, който е удивителен с арогантността си, заслужаваме да сме в дъното на медийните класации.

Съпоставка втора: обществени медии

В Унгария управляващата партия има пълен контрол над обществените медии - и ги е превърнала в свое пропагандно оръдие. В България нещата са по-добре - БНТ и БНР имат по-висока степен на независимост (и по-голяма относителна тежест на медийния пазар). Това обаче не изключва запазването на лостове за индиректно влияние върху съдържанието, както и изпращането на политически комисари сред ръководството на тези медии.

Съпоставка трета: електронни медии и социални мрежи

Като цяло тези медии са свободни и плуралистични и в двете държави - опозицията има достъп основно до тях. В България правителството опита да направи собствена тролска фабрика, но постепенно тя се нормализира до политически "институт" и се зае с по-стандартна партийно-идеологическа дейност.

Съпоставка четвърта: начин на контрол

Политическата среда в България и в Унгария е различна. Концентрацията на власт в Унгария е много по-висока, не на последно място и заради избирателната система. С малко над 49% от гласовете партията на Орбан се сдоби с конституционно мнозинство и трети пореден мандат. Това дава възможност на тази партия да пренапише правилата и да създаде режим, при който контролира пряко обществените медии и оказва сериозен “пазарен” натиск върху частните. В резултат от този натиск непослушните започват да фалират, а послушните - да се окрупняват.

В България имаме управление в сложни коалиции, което означава, че медийният комфорт се договаря далеч по-трудно. Тъй като държи голяма част от медиите чрез депутата си Делян Пеевски, ДПС на практика е винаги на власт - формално или неформално. Смяната на властта е сигнал и за смяна на редакционната политика на тези издания. Това се случи през 2009, през 2013 и през 2014 година. Сега ДПС уж е официално в опозиция, но медиийната му империя е проправителствена.

Тоест, разликата между двете страни е в степента на неформалност на политическия контрол върху медиите. Това, което Орбан постига пряко и директно, в България се случва чрез задкулисни договорки. Кой вариант е по-добър - трудно е да се каже.

Съпоставка пета: държавна пропаганда и очерняне на опонента

На последните избори Орбан излезе извън границите на демократичното приличие, като обяви опозицията за предатели, дирижирани от Сорос. Беше организирана правителствена кампания с билбордове, допитване до населението и медийни прояви, която целеше да убеди хората, че политическите опоненти на Орбан са всъщност една гигантска криминална конспирация.

Всеки българин, видял билбордовете в Унгария, би ги разпознал безпогрешно - същата стилистика срещу опозицията използва не самото правителство, а неговата частна медийна патерица. Медиите на ДПС (в частно качество) произвеждат де факто същата пропаганда, като публикуват "книги" за опозиционните конспирации и навързват невероятни мрежи от Христо Иванов, през Костов, направо до Сатаната. Борисов и самото правителство обаче никога не са яли този лук, нито са го мирисали. (Това е ирония.)

Съпоставка шеста: наказателно преследване на медии

Тук България води убедително пред Унгария. Орбан плете криминални мрежи, опитва да затваря университети и да вдига данъците на НПО-та. При нас обаче неудобните издатели са всички до един подсъдими и срещу тях са задействани всякакви процедури, включително за отнемане на имуществото им, което държавни структури считат за незаконно придобито.

Съпоставка седма: качество на журналистиката

Изчезването на нетаблоидната преса и масовото сваляне на стандартите в най-популярните електронни и печатни издания прави България абсолютен шампион в надпреварата към медийното дъно. Каквото в България се изговаря, в Унгария все още само си го мислят. Нормализирането на хомофобията лъсна релефно при дебатите около Истанбулската конвенция , които съвсем еднозначно показаха, че политически може да сме членове на Европейския съюз, но медийно членуваме основно в Кръчмарския съюз на световния цинизъм.

Медийният език, който се налага в България, е език на повсеместното недоверие към общи, колективни действия - към работата в обществена полза. Отношенията винаги са платени, всичко има цена, солидарността на национално или наднационално ниво е опасна. Българите са ощетени от историята и затова не дължат никому нищо.

Този цинизъм го има и в Унгария - вижда се в антиимигрантските кампании на правителството. В България обаче той се е превърнал в житейска философия на средния българин. Жертва на масовото промиване на мозъци в тази посока изглежда е и самият премиер Борисов. За него медиите са просто на един или на друг олигарх и всичко, което пише в тях, е защита на интересите на собственика. Куриозното е, че Борисов управлява почти цяло десетилетие една държава, стигнала до това нерадостно положение, без да съзнава, че носи отговорност за него. Както и не дава вид да съзнава, че систематичното съвпадение между интересите на един определен олигарх и правителствените позиции чисто математически не може да бъде случайно.

Накрая: кой е по-по-най?

И така: кой заслужава палмата на първенството по проблеми в медийната среда - България или Унгария? Както се вижда от всичко изброено дотук, това е сложен въпрос. Може би и двете държави трябва да са някъде около 90-то място в подобни непрестижни класации. Но вместо да се тюхкаме, че съдията не е видял три корнера и един тъч в наша полза, с които бихме излезли с едни гърди пред Унгария, със сигурност е по-добре да се вгледаме в нещастната ни медийна гарнитура, която би загубила всеки мач. Както успя да загуби мача за Истанбулската конвенция, като от правен инструмент срещу домашното насилие направи "трети пол".

Още от Анализи и Коментари

Защо бившият шеф на КПКОНПИ става консул?