Намирах комунизма ужасяващ. Беше донесъл океан от страдания

Вместо увод. Отворено писмо до Хейс Схрьодерс*

В едно интервю за Nieuwe Revu от юни 1995 твърдях, че дребните последователи на NSB (Nationaal-Socialistische Beweging**) бяха по-строго наказани от ръководителите на CPN (Communistische Partij van Nederland***), които никога не дадоха отчет за делата си.¹ Като пример посочих - несправедливо, както се оказа по-късно - Хейс Схрьодерс, който в De Volkskrant от 28 юни ми отговори. На 12 август същата година вестникът публикува моята дуплика.

Всеки има своята история. Ти като комунист, аз като антикомунист.

Рано определих собствената си позиция спрямо комунизма. Две книги и едно събитие се оказаха решаващи за това.

Първата книга беше “Мрак по пладне” от Артур Кьостлер. Прочетох я в началото на петдесетте години. Книгата показваше нравственото падение, до което беше довел комунизмът.

По-късно Констант Фехт написа, че всички ние дори само от прочита на книгата на Кьостлер “можехме да знаем, че комунизмът беше една опасна измама.” ²

Втората книга беше “Аз избрах свободата” от Виктор Кравченко. Попаднал във водовъртежа на чистките, Кравченко е малтретиран и по-късно успява да избяга на Запад. В Париж издаваният от Френската Комунистическа Партия вестник “Les Lettres Francais” го обвинява в лъжа и го въвлича в съдебен процес. По-късно Кравченко се самоубива в Ню Йорк, защото среща твърде малко разбиране.

Събитието, за което споменах, беше конгресът на Международния Студентски Съюз (IUS) - една обединена комунистическа организация, в Прага, 1956 година. Присъствах там като наблюдател от името на Обща Студентска Асоциация Амстердам (ASVA).

Бяха ме предупредили да не отивам там, защото никога не бих могъл да се противопоставя на комунистите. Въпреки това отидох с убеждението, че е важно да познаваш аргументите на противниците си.

Конгресът се провеждаше в една огромна зала, където подредени в редици седяха представителите на комунистическите младежки организации. Наблюдателите заемаха задните редове. Това, което най-много се набиваше в очи, бяха автоматическите аплодисменти след всяко изказване. След като бях принуден да изслушам колко училища са били построени в Монголия, реших да се запиша в списъка за изказвания. Аз бях първият антикомунист, на когото бе дадена думата. Бях на 23 години.

Изказването ми не представляваше нищо особено, с изключение на едно. Холандия беше остро критикувана, защото не искала да върне независимостта на Нова Гвинея. Аз потвърдих това, но казах, че присъствуващите не трябва да забравят, че Полша беше колонизирана от Съветския Съюз. Когато слязох от високата трибуна и тръгнах по дългата пътека към мястото си отзад, в залата цареше мъртва тишина. Това беше първата ми среща с тоталитарната система.

На третия ден бях посетен от една полска делегация, която поиска от мен да поднеса извиненията си. Аз нямах такова намерение, защото смятах, че казаното от мен е вярно.

“Ела тогава у нас, за да видиш”- беше следващият им ход и за мен това предложение беше добре дошло.

Така се стигна до първия не-комунистически обмен на студенти, който организирах през 1957 година: пет студенти от Амстердамския Университет и още толкова от Варшавския Университет.

Спомням си много подробности от пътешествието си в Полша, но ще се огранича да спомена две. Вървях с моя придружител по една улица в Краков и изведнъж разговорът ни секна. Попитах го защо изведнъж млъкна. Той ми посочи един руски войник, който вървеше наблизо. Това беше едно доказателство за терора.

Във Варшава се запознах с лидера на полската студентска организация. Според Стефан Олшовски ние трябваше да търсим среден път между комунизма и капитализма. Отговорих му, че в Западна Европа вече го бяхме намерили.

През 1959 г. посетих Световния Младежки Фестивал във Виена. На стадиона бяха пуснати бели гълъби във въздуха и всички скандираха “Свобода, приятелство”.

През 1968 г. видях по телевизията - както и ти, предполагам - как руските танкове смазаха Пражката пролет.

Иржи Пеликан, който през 1956 г. беше генерален секретар на Международния Студентски Съюз и който тогава видях, взе страната на Дубчек и скоро след това замина за Рим.

Някъде през 1975 г. - тогава работех в Париж - присъствах на една открита сбирка на комунистическия отдел в моя район (Шести арондисман). Там се каза, че международните петролни компании са убили откривателя на метода как да се кара кола с вода вместо с бензин (имаха предвид водород, който се получава от разделянето на молекулите на водата). Аз се намесих в спора. Много скоро бях обвинен, че съм антикомунист. Охотно се съгласих. Това много обърка моя опонент, защото подобно признание по онова време в Париж беше равносилно на това да кажеш, че си малоумен.

В Париж, в първата половина на седемдесетте години, лозунгът беше: “Как е възможно човек да е антикомунист”. Аз обаче, обратно на това, се питах как някой след Будапеща 1956 и след Прага 1968 все още можеше да е комунист. Спомням си точно къде прочетох “Китайски сенки” от Симон Лейс, книгата, която описваше ужасите на Китайската културна революция. Това беше в едно кафене срещу Gare du Nord, във времето, в което беше признак на добър вкус да размахваш Червената книга на Мао. След това на пазара се появиха книгите на Солженицин и настана тишина.

“Новите философи” като Бернар- Анри Леви и Андре Глюксман дойдоха. В парижките интелектуални среди техните книги имаха ефекта на бомбена експлозия.

През 1978 г. станах член на Втората камера (на холандския парламент) и скоро след това заминах с една парламентарна делегация за Румъния.

Бях информиран от Амнести Интернешънъл и в Букурещ се опитах да се свържа с двама дисиденти. Първият не пожела да ме приеме - предполагам, от страх - а пред къщата на втория бях задържан от един агент.

През юли 1981 г. щеше да се състои поредният конгрес на Полската Обединена Работническа (т.е. Комунистическа) Партия във Варшава. Борбата със Солидарност наближаваше кулминационната си точка. Мислех си: този конгрес ще прелее чашата на търпението, руснаците не могат да позволят подобно нещо, те ще направят интервенция, трябва да съм там. Във Варшава говорих между другото и с Буяк, лидера на Варшавския отдел на Солидарност. Той ми каза, че с комунистите не може да се сключват никакви споразумения.

Стефан Олшовски беше станал междувременно член на Политбюро. Както е известно, руснаците не направиха интервенция през юли, а през декември 1981, и то не директно, а чрез Полската армия.

От 1982 до 1986 бях заместник - министър по Икономическите въпроси. В това си качество посетих всички източноевропейски страни (с изключение на Албания). В Източна Германия посетих първия вицепремиер, Вернер Кроликовски.

Придружаваше ме нашият посланик там. Кроликовски ме нападна заради крилатите ракети. Отговорих му, че инсталирането на СС-20-ракети от Съветския Съюз е една провокация спрямо Западна Европа, на която ние не можем да не отговорим. Разговорът беше кратък. Нямахме какво да си кажем.

Сградата, в която се състоя моето посещение, също както и залата на ЦК във Варшава, ми изглеждаше мъртвешка. Нищо не издаваше човешко присъствие. Това бяха мавзолеи - символи на дистанцията между власт и общество.

През май 1989 г. бях първият министър на отбраната, който посети страна - членка на Варшавския договор. За Унгария това беше първото посещение на министър на отбраната от страна - членка на НАТО. Унгарското членство във Варшавския пакт тогава не можеше да се дискутира. В Унгария посетих една ракетна база. Присъствието на западни фотографи и журналисти направо смрази от страх дежурния комендант.

Намирах комунизма ужасяващ. Беше донесъл на най-голямата европейска страна океан от страдания. Навсякъде по света, където беше дошъл на власт, комунизмът беше предизвикал икономически и екологически катастрофи. Беше корумпирал човешките отношения. Червеният фашизъм или кафявият фашизъм - за мен беше все тая. И двата бяха опити да се инфантилизира един народ и в случая със Съветския Съюз това беше доста успешно. И в двата случая терорът беше основна съставна част (вж. Хана Аренд).

Тази моя книга* е другият полюс на твоята книга “Мъжът, който се провали”. Благодаря ти, че ми я изпрати. Това е един автентичен разказ, който аз прочетох внимателно. Дали си дал обяснение? Да, със сигурност.

Ти пишеш: “Бях се превърнал в един достоен за съжаление измамник“ (стр. 139).

Ти пишеш: “Това не беше лудостта на деня, това беше лудостта на века” (стр. 156).

Ти пишеш: “Трудно е да се избавиш от чувството на срам” (стр.210).

Това е пределно ясен език и аз не трябваше да те посочвам като някой, който не е дал обяснение за своето комунистическо минало. Вземам си думите назад.

Между другото, аз никога не съм отъждествявал CPN (холандската комунистическа партия, б.ред.) с NSB (националсоциалистическото движение, б.ред.), нито пък съм поставял индивидуални членове на CPN на една линия с членове на NSB. Приемам критика, но за предпочитане критика върху това, което съм казал.

Сметката, която исках от водещите членове на комунистическата партия, бих искал да сравня със сметката, която някога е била поискана от привържениците на националсоциалистите. Неотдавна беше открита фондация “Признание”, която подкрепя и помага на децата на членове на NSB.

Сигурно много комунисти са се държали смело през войната. Тази тяхна смелост беше високо оценена след войната и аз не искам с нищо да я подценявам. Имам обаче две забележки.

Първо, наличието на пакта Молотов-Рибентроп от 23 август 1939, който обявяваше нападението над Полша. Не забравяй, че след немската инвазия Паул де Хрот (известен холандски комунист, б.ред.) препоръчваше “коректно поведение” спрямо поробителя. Слава богу, много комунисти не обърнаха внимание на този съвет.

Второ, комунистите не бяха единствените в съпротивата. Имаше и други. След войната комунистическите партии навсякъде се опитваха да си припишат антифашизма. Така можеха да залепят на противниците си етикета “фашист”. На мен самия това ми се случи в Париж. Не наричаха ли и социалдемократите - „социал-фашисти”?

Нека да повторя още веднъж: възхищавам се на хората, които бяха в съпротивата. Но между края на войната и падането на Берлинската стена минаха 44 години. Години на ужасяващо потисничество в Източна Европа, години на лъжи за комунистическата партия на Нидерландия. Съпротивата по време на войната беше единственият политически капитал на CPN. Това би ли могло да изтрие “опетняването”, както сам го наричаш, от всичките тези години след това? Намирам, че не, особено що се отнася до хора, които не са преживели войната.

В книгата си ти цитираш Хер Хармсен: “Мисля, че е било ужасно това, че, хиляди хора жестоко са страдали - духовно и психически от начина, по който са били малтретирани от CPN. Мисля също, че това не е нещо, което да може да се отрече с лека ръка”.

И двамата с теб не гледаме с леко сърце на това, но други го правят. Заедно с Хелдринг се удивлявам на “търпеливостта на многото приятелчета в пресата и в политиката (...), които при други обстоятелства много бързо щяха да са готови да хвърлят катран и сярна киселина ³”. Противна е атмосферата на ‘стари авери’ помежду си.

Търпимостта е типична за Холандия. Всеки може да каже, каквото желае. Водачите на фракциите на VVD си позволяват дори да скъсат с политическата коректност.

Но тази търпимост има и обратна, тъмна страна - безразличието: “Умрял кон не се рита. Остави ги на мира. Това са мили хора. И те също желаят доброто.”

Разбира се, някои бяха мили. С Маркус Бакер винаги можеше да се посмееш. Но не за това става дума. Разбира се, някои имаха добри намерения.

Но в политиката става дума не само за намеренията, а за резултатите. А те бяха смразяващи.

Това, което смущава, е безразличието към страданията, причинени на другите. И то в близкото минало. На 9 октомври 1989 г., месец преди падането на Берлинската стена, в Източен Берлин официален гост по случай честването на 40 години ГДР беше Фена Болдинг - член на управителния съвет на CPN и член на Първата Камера на Парламента. На 12 октомври тя каза: “Имах чувството, че хората все пак бяха горди от това, което беше постигнато за 40 години. В известен смисъл те имат право.” Но тогава, за щастие, ти вече не беше член на CPN.

Тук е заседнало нещо, което се нуждае от изяснение. Този дебат всъщност никога не е воден. С водачите на CPN - не, и също не със стопроцентовите или с половинчатите интелектуалци, ленинските “необходими идиоти”, които смятаха, че трябва да гледаме по- нюансирано на това, което ставаше в Източна Европа. Последните си въобразяваха, че като не са се смесвали с плебса на CPN са се опазили неопетнени.

Казват, че съм засегнал бившите привърженици на CPN. Но как стоят нещата с чувствата на хората в Източна Европа? С чувствата на Маргарете Бубер-Нойман, немска комунистка, която е избягала след 1933 в Съветския Съюз, там е била интернирана в концлагера в Караганда, след пакта Молотов-Рибентроп е била предадена от НКВД на Гестапо при Брест -Литовск и е прекарала до края на войната в Равенсбрюк, където е била игнорирана от комунистите, защото е разказала истината за страната на Реално Съществуващия Социализъм. След войната тя е била свидетелка по делото между Les Lettres Francais и Виктор Кравченко, за което споменах по-горе.

Как се е чувствала Хеда Марголиус - Ковали, която като чешка еврейка е преживяла Освиенцим, омъжила се е в Прага за един мъж, който се е издигнал до заместник-министър, но е бил обесен през декември 1952 заедно с Рудолф Слански? Преди да избяга на Запад през 1968, тя прави следния баланс на живота си:”Загуба на баща, загуба на съпруг, загуба на чест, загуба на здраве, загуба на работа и на възможността да завърша следването си, загуба на вяра в партията и в справедливостта(6)”.

Как се е чувствала ленинградската рецензентка, която по повод на книгата на Костлер “Мрак по пладне” написа, че изглежда така сякаш има заговор между КПСС и голям брой западни интелектуалци с цел да потискат съветския народ?

Кой мислиш, на първо място, принадлежи към тези западни интелектуалци?

Как се е чувствал Иржи Пеликан, който години наред не е можел да види дъщеря си, защото е нямал право да влиза в страната, а дъщеря му - да излиза.

На стр. 122 в тази книга задаваш ключовия въпрос: “Защо осъзнахме толкова късно историческата лъжа?”

Как е възможно това, че ти през 1977, годината, в която беше приета Хартата, беше гост на Великия Инквизитор Суслов и поздравяваше първомайския парад на Червения площад?

Как е възможно това, че толкова много интелектуалци се оставиха да бъдат заблудени от една нечовешка система?

Това, че т. нар. критично настроено поколение от 1968 беше толкова безкритично? Те бяха толкова омаяни от идеологията, че въобще не забелязваха фактите.

Това е един прочут въпрос и аз знам три отговора.

Първият е на Франсоа Фюре в “Миналото на една илюзия”. Според Мейндерт Фенема: “На болшевиките се отдаде да представят тяхната революция като продължение на Френската революция, чрез което те успяха да се покрият с мантията на Просветлението”.

Вторият отговор е на Жан Франсоа Ревел: “Понеже интелектуалците знаят най-много, те намират, че трябва да имат властта и че това ще бъде така и след революцията. Това, че жестоко са се излъгали - Маяковски!- е точка втора.”

Третият отговор е на Вацлав Хавел: “Интелектуалците често се поддават на изкушението да се опитат да обхванат света като едно цяло, да го обяснят в целостта му и да предложат универсални разрешения за проблемите му. Духовно нетърпение и изобилие на интелектуални “бързи връзки” са обикновено причината за това, че интелектуалците са склонни да измислят холистки идеологии и да се поддават на съблазнителната сила на холисткото социално инженерство”.

Безспорно тези отговори дават една част от обяснението. Но нито един не удовлетворява напълно. Първият е твърде франко-центристки, вторият - твърде плосък, а третият- твърде рационален. Аспектът, който ми липсва, е самотата, която характеризира истинския интелектуалец и от която повечето “would be” интелектуалци се стряскат. Тя ги кара да търсят нови котви.

Загадката си остава. Твоята книга също не дава отговор.

По-горе говорих за Стефан Олшовски, когото срещнах през 1957 г. във Варшава и който се беше издигнал до член на Политбюро. В средата на осемдесетте години той беше в конфликт с Ярузелски. Премести се в Лонг Айлънд. Това ми се стори потресаващо. През лятото на 1991 г. се срещнах с него на един обед в Ню Йорк (в Руската Чайна, къде другаде?). През 1992 г. взех от него петчасово интервю за целия му политически живот.

Споменах вече и Иржи Пеликан, който беше през 1956 генерален секретар на Международния Студентски Съюз, но след 1968 емигрира в Рим.

Междувременно се срещнах с него в Лисабон. В края на миналата година (1997)прекарахме двамата цяла неделя пред едно записващо устройство.

Двама души, два избора. Сега остава третата възможност: дисидентът, който е останал в къщи. Така книгата ми ще бъде завършена, но аз ще продължавам разговорите си с предишните.

Появата и залезът на тоталитарните идеологии принадлежат към централните събития на този век. Много поздрави.

Превод: Добринка Янкова

редакторска и коректорска работа: Даниела Горчева

------------------------

Бележки на автора

1.Вж. Sytze van der Zee, Potgieterlaan 7. Вж. също интервюто с него в De Volkskrant от 1 февруари 1997.

2.Constant Vecht, “ Zondagskinderen waren we', in: "Alles moest anders", Amsterdam 1991, blz. 115.

3. NRC Handelsblad,30 юни 1995

4. J.A.A. van Doorn, HP/De Tijd, от 7 юли 1995

5. Gevangene van Stalin en Hitler, Haarlem 1979

6. Prague Farewell, Londen 1988, blz. 204

7. De Groene Amsterdammer, 10 май 1995

8. New York Review of Books, 22 юни 1995

Бележки на редактора

* Откъс от книгата на Фриц Болкестейн „Неразчистено минало” (Onverwerkt verleden, Prometheus,1998). Хейс Схрьодерс (Gijs Schreuders) - бивш комунистически функционер.

** Национал-социалистическо движение, екстремна, националистическа и антипарламентарна партия в Холандия съществувала от 1931 до 1945. През 1937 печели 4 % при парламентарните избори. Партия на дребни селяни и занаятчии с националистически идеи. Под немско влияние получава и антисемитски характер.

*** Нидерландска комунистическата партия, просъществувала до 1991 година, когато прекратява съществуванието си и се влива заедно с други малки партийки в Зелената партия (GroenLinks). От 1918 до 1935 CPN е известна под името Холандска комунистическа партия (Communistische Partij Holland).