Народът обезверен, елитът апатичен

Клокоченето в общественото мнение миналата година, както и очевидното, някак внезапно утихване на страстите относно политиката през тази, не са плод на случайни приумици. Обикновено подобни крайни състояния обозначават значими промени и преподреждания в духа на едно общество. България не е изключение. Това постепенно става ясно от мащабно изследване на Център за социални практики, проведено извън петте големи български града - т.е. там, където се пораждат водещите за страната настроения, които по-нататък формират масовите политически и други обществени нагласи.

На повърхността доминиращото настроение на малкия град и на селата е както следва да се очаква от многобройните индикации в последната година: демонстративно изразявана носталгия по “времето на Тодор Живков”; отвръщане от политическата проблематика; липса на интерес и ангажираност към процесите не само в света, но и вън от малкия мащаб на провинциална България. Под всеобщото привличане към Бойко Борисов пък прозира онова, което наблюдателите обикновено наричан “търсене на твърдата ръка”.

В дълбочина нещата са по-сложни, но и по-релефни. Разбирането им би следвало да помогне както политиците, така и анализаторите - че и на по-активните граждани - в тяхната работа.

Апатията е това, което е

През 1999 г. имаше скрита активност на отхвърляне на управлението на ОДС. Народът не се беше отдръпнал, а активно недоволстваше - или, както писах тогава, “народът ръмжи”.

Сега отдръпването от политиката и всичко политическо е една автентична, истинска позиция. Хората от малкия град и селата съвсем истински не виждат своя интерес - своя ангажимент - в политиката и управлението на страната. Както в средата на 90-те години, управлението и политиката се привиждат като някакви отвлечени неща - някакви другости - които се случват предимно в София и в някои релевантни световни столици.

В основата на това автентично отдръпване се намира един процес, който отдавна не се е случвал в българските условия: постепенното изработване на картина за общественото устройство, която е от типа “народ-елит”. Обикновено българите имат егалитарно самосъзнание - т.е. на равни помежду си хора - и затова сравнително активно се намесват в управлението на обществените процеси. Днес обаче повечето провинциални българи мислят за себе си като равни предимно по отношение на това, че се изживяват като жертви на последните 12 години.

В масовото съзнание се оформя и съпътстващия това положение образ на един малоброен елит, който очевидно не е “равен” с народа: една група хора, за която дузината години след социализма не са време на жертви и лишения, а на рязко увеличаване на благосъстоянието и на властта, с която разполага. В масовото съзнание този елит се привижда като чуждо тяло, като някакъв не-наш, друг субект. Като се има предвид наследената българска подозрителност към другостта не е и учудващо, че така мисленият “елит” се привижда като враждебен - като някаква експлоататорска класа, която постига неща като благополучие и власт поради това, че ги взема от народа-жертва.

Подобни настроения бяха загатнати в изследвания на мотивациите за гласуване миналата година, когато вече имаше ясни индикации, че се оформя някакво отмъстително настроение против всички, които са привиждани като някаква “горна класа”.

Кой е в този елит, според масовото съзнание, в момента не можем да разберем достатъчно ясно. Обикновено обаче в такива ситуации за “елит” - за неприятел - се припознават, общо взето, всички физиономии, които се появяват по ТВ екрана и говорят неща, привиждани като не-народни, умозрителни, абстрактни, лъжовни.

Носталгията като искане за предсказуемост и сигурност

Няма сериозни индикации, че шокиращо широко разпространената носталгия по “времето на Тодор Живков” е всъщност осъзнато желание за възстановяване на системата на “реалния социализъм”. Повечето носталгици като че разбират, че път натам няма. Може би затова животът преди 1989 година вече придобива гротесктно изкривени черти, оцветени в розово - като например твърдението, че “при Живков” са се раздавали карти за море безплатно на всеки желаещ и със 160 лева на месец четиричленни семейства са живели в охолство. Само най-възрастните са убедени, че “онова време” може да се върне веднага - въпрос, според тях, на решение на държавното ръководство.

Прави впечатление и това, че соц-носталгията не е съпътствана със сериозни ориентации отвъд националния проект за присъединяване към ЕС и НАТО: няма вълна в полза на някакво възраждане на “братската дружба” с Русия за сметка на установената национална ориентация към Запада.

От тази гледна точка както свръх-активният напоследък руски интерес в страната, така и раздвижването на кръгове свързани с комунистическите тайни служби, нямат сериозен резерв в масовото съзнание.

Какво тогава се крие зад носталгията по социализма? Ако данните се съпоставят със смайващата подкрепа за Бойко Борисов (както и с нейното съдържание), най-вероятно ще се окаже, че става дума за нещо малко по-различно. Тук не бива да се забравя, че всъщност за обитателя на малкия град “преходът” започва през 1997 година и приключва през 1998-9, т.е. случва се в едни изключително съкратени срокове - една истинска “шокова терапия”, според модния термин отпреди десетина години. До 1997 година повечето хора, оказва се, така или иначе са продължавали познатото си от социализма битие: закачени към някаква държавна заплата, която им дава възможността да “чукат на частно” (с държавни материали и / или оборудване). При съвпадението на валутен борд (т.е. забрана върху държавата да харчи пари за поддържането на привидности) с волята за приватизация и ликвидация на Иван Костов се оказва, че някак внезапно - след толкова години разговори за “промяна” - животът на хората наистина се разбърква. Останали без достъп до държавен ресурс, провинциалните българи се оказват - със 7-8 години закъснение спрямо големите градове - хвърлени във водовъртежа, в който трябва да се оправят предимно сами.

И затова носталгията към Живков е всъщност израз на болката от внезапно настъпилия преход - една опасност, за която толкова дълго само се е говорило, че хората вече не са си представяли тя да преобърне надолу с главата техния реален живот.

В съчетание с разбирането, че път назад няма, това положение означава една мащабна обществена заявка - едно настояване - за конструирането на такова положение в страната, в което да има същата яснота, сигурност и предсказуемост, каквато е имало “при Живков” в продължение на няколко поколения, никое от които не е било принуждавано да усвоява света (и начините за оправяне в него) съвсем наново.

Тази същност на носталгията дава очевидни лостове за действие както на управляващи, така и на опозиция. Може да се разработят политически и управленски програми, които да предлагат перспектива на яснота и предсказуемост в реално променения (вече) живот на всеки от нас. Онова, което не бива да се прави е да се внушава, че може да върне положението, когато хем “се даваше”, хем “всички крадяхме от държавата и имахме пари”.

Какво става с пътя напред?

Политическата апатия и житейската безпомощност, излъчвани от масовото съзнание, не са адекватна основа за постигането на желаното “западно” състояние на страната. Все пак “западните” общества се характеризират с висока житейска и обществена (ако не и винаги политическа) активност. За всеки, който наистина работи за проекта “България - западна страна”, доминиращото обществено настроение в българския хинтерланд би трябвало да е източник на сериозно безпокойство. Същевременно дори повърхностният поглед върху живота на страната показва, че общественото мнение - общественият дух - не се е отказало окончателно от целите на “прехода”. Ако се беше, то и България нямаше да прилича на онова, което е в момента, а по-скоро - на наистина отказали се общества като Беларус например.

Изследването на Център за социални практики дава известна яснота за основанията - опорните точки - върху които може, все още, да се градят политики за “озападняване” на обществото.

За разлика от друг път, не става дума за ясно определими социални, възрастови или географски групи хора (макар да е очевидно, че наистина големите пет-шест града остават опората на модернизационния български проект). Става дума за различни хора, които просто мислят по сходен начин: става дума за типове мислене и неговите носители по-скоро, отколкото за класическата схема от 90- те години, когато млад, образован жител на голям град означаваше почти автоматично носител на модернизацията и гласоподавател на СДС. Сегашните носители на потенциала за развитие могат да са както стари, така и млади, както ниско, така и високо образовани, да живеят както на село, така и в голям град; да клонят към СДС, БСП или НДСВ.

От гледна точка на своето мислене и действие, подобни позитивни типажи могат да бъдат разпознати по няколко основни белега. Първо, макар и понякога да изразяват носталгия по социализма, всъщност в своя живот те не са посрещнали загубата на държавна работа с резигнация и отчаяние - а веднага са започнали някаква нова, независима от държавата дейност в частния сектор. Второ, тези хора приемат перспективата за членство в ЕС като реална и се готвят за новите възможности и предизвикателства за техния живот, съдържащи се в това членство. Трето, макар притиснати от дефектите на сегашната ситуация (слаба законност, произволни държавни вземания, бюрокрация), тези хора категорично предпочитат “сегашното” пред тогавашното положение поради свободата да мислят и действат така, както намерят за добре, без да се страхуват от яростта на една всеобхватна и идеологически безкомпромисна държава.

Четвърто, тези хора са единствените, които са реално политизирани. Те не смятат държавата за нещо далечно и нямащо отношение към техния живот. Напротив, те са наясно с целите на държавата и имат активни претенции към нея: да конструира, най-общо казано, една предсказуема, дружелюбна и сигурна среда, в която инициативните хора да могат да създават национален продукт и заетост.

От тази гледна точка в ситуацията в момента наистина има някакъв - макар по-слаб от предишни години - потенциал за развитие. Има обаче и един грамаден риск. А той произтича отново от прословутото егалитарно съзнание на българите. Управляващите - “елитът” - не бидейки истински (т.е. утвърден и самоосъзнат) в нашите условия, трудно успяват да се изолират от масовите настроения. Масовата реформаторска еуфория ги зарежда и тогава наистина могат да вършат чудеса. Масовата апатия и безверие обаче също толкова бързо проникват в средите на управляващите и ги карат да се отпускат точно в момента, в който със своя енергия трябва да компенсират отпускането на обществото. Нещо такова очевидно тече от няколко месеца насам.

И следователно първата крачка, която трябва да се направи за активизиране на обществото е първо да се активизират неговите политици и духовни предводители.