Националисти, русофили и туркофили

"Трябва и ние да клъвнем нещо – току тъй на сухо патриотизъм – бошлаф.”

Бай Ганю Балкански

Преди векове атеистът Георг Лихтенберг заяви, че основоположник на цивилизацията е първият човек, който, вместо да удари съчовека си през лицето, е попитал: "Извинете, може ли?”. Дълго след него друг един атеист и баща на психоанализата стигна още по-далеч в посоката, зададена от германския философ, като откри родоначалника на цивилизоваността в онзи наш незнаен предтеча, който пръв е изругал, вместо да хвърли камък. И двамата са прави с една и съща правота. Техният материалистически светоглед не е мой, аз не вярвам, че чудото на очовечаването ни е протекло без намеса свише, но тезата им, че цивилизованост значи омекотяване на нравите, преход от грубата физическа сила към грубата дума, споделям безусловно.

Казвам го в опозиция на всички онези, които считат, че в двубоя ни с радикалния (сиреч с целия, защото друг, нерадикален аз не зная) ислям става дума за сблъсък между две цивилизации. Такава работа няма – цивилизацията е една, цивилизован е онзи набор от морални норми, който изхожда от респект пред всяка индивидуалност, от зачитане на различията между хората, от уважение на всяко – политическо, религиозно, етическо - другомислие. Така че посоченият двубой е проява, частен случай на извечната непримиримост между цивилизация и варварство. И ако цивилизацията ни гъмжи от неблагородни примеси, варварството е чистокръвно и автентично. То, както учи Анатол Франс, е приключило само в учебниците по история – не и в бита ни.

Да обозначим споменатото двуборство между варварство и цивилизация като сблъсък, значи да го омаловажим – не за сблъсък става дума, а за истинска война. От която ние, редовите граждани, регистрираме само нейната видими проявления – убитите по улиците и площадите, по влаковете и заведенията.

Невидимата, но не по-малко съществена част на войната, която, макар да не кърви физически, е не по-малко ожесточена, се води в засекретените кабинети и лаборатории на западните тайни служби и в не по-малко засекретените бункери на "Ислямска държава" и Ал Каида.

Тайните фронтовете на тази война са много, а самата тя е световна по размери – бушува в десетки страни на всички континенти и, ако върви, както е тръгнало, скоро няма да остане държава, незасегната от нея.

Преди някоя-друга година глобалната битка прогърмя и на родното Черноморие и ако междувременно България е кое-що пощадена от огъня ѝ, то е само защото ние не сме достатъчно интересни и достатъчно значими като цел нито за съюзниците си от НАТО, нито за враговете си от "Ислямска държава" – едната значимост предполага другата. Както бяхме десетилетия, за да не кажа векове, наред безинтересни за световния мир, така сега сме безинтересни за световната война – йерархията на международните ценности ни е избутала нейде на заден план да си чакаме търпеливо реда. Който обаче ще дойде – рано или късно. И то без да ни пита, без да ни предупреди дори. Не се съмнявайте, че като християни, като европейци, като натовци ние сме вече страна, което ще рече, че при цялата си незначимост сме влезли трайно в черния списък – въпрос на време е да се превърнем от потенциална в актуална мишена. Време да се живее и време да се мре – както казваше един мой любим и нелюбим американски писател.

На фона на настоящата и предстояща заплаха нашего брата е раздвоен и разтроен в търсенето на изход. Едни считат, че спасението е приобщаването ни към Русия, за други близостта с Турция сочи правия път, трети са уверени, че национализмът, капсулирането, националното самоизолиране ще ни спаси от размириците, вилнеещи във външния свят.

Малцина са онези национални нихилисти и интернационалисти като мен, които залагат на денационализирането ни, но рамо до рамо със стратегическите ни партньори от НАТО и Европейският съюз.

Единственото, което обединява всички тези групи, е нарастващата угроза от мюсюлманския фундаментализъм, която е адресирана до цялата ни нация и до всичките ѝ политически сили. Всичко останало обаче е различно. Тъкмо с тези различия си струва да се позанимаем.

Най-наивни и несъстоятелни ми се струват онези немалко мои сънародници, които като най-българския българин вярват, че и едните, и другите са маскари и считат, че националистичната ни уединеност ще ни предпази от външни беди. Те лекомислено забравят, че себеизолираме ли се, ще се самолишим и от благата на външния свят. А колкото и опасни да са външнополитическите беди, външнополитическите блага преобладават.

От ЕС например България получава многократно повече, отколкото внася в касата на Брюксел. Ако вземем под внимание пък и културния обмен, и милионите българи, които учат и работят в най-проспериращите европейски държави, и нарасналите възможности за външнотърговски връзки, извлечените облаги стават несметни. Вярно е, че като членове на ЕС нараства и опасността да се превърнем в мишена на религиозния екстремизъм, но членството ни в западните военни структури пък ни предоставя на разположение цял арсенал от отбранителни средства, цели модерни защитни системи, за които вън от международната общност не бихме могли и да мечтаем. Както не бихме могли да мечтаем и за подобаваща защита на най-великото си историческо постижение: човешките си права и гражданските си свободи.

В този свят на нарастващи размирици и безправие не са много държавите, които са в състояние да обезпечат подобна защита.

Автентичните ни, чистокръвни националисти са едни, други са онези лицемери, онези лъжепатриоти, които използват патриотизма като демагогия, като средство да спечелят благоразположението на деструктивни, на чужди и враждебни на националните ни интереси сили.

Така че в случая става дума за национални предатели, готови срещу лични облаги да изтъргуват националната ни независимост. Или националистите ни сериозно вярват, че Ердоган или Путин, удавили собствените си страни в едноличния си деспотизъм, ще се погрижат за защитата на нашите права?!

И при духовните ценности е като при материалните: всяка държава изнася онова, с което самата тя разполага. Демократичната – демокрация, деспотичната – деспотизъм. В този смисъл най-тежката национална драма в новата ни история е обстоятелството, че България двукратно е "освобождавана” от една колективистична деспотична империя, държаща в робство и чужди страни, и собствения си народ.

Лично аз бих предпочел да бъдем колонизирани от Британската империя, отколкото освобождавани от Руската или (Боже, опази!) от Съветската. И днешната ни ситуация носи отпечатъка на онези времена: смачкана между деспотична Турция на Ердоган и не по-малко деспотична Русия на Путин, страната ни има един-единствен път: пътят към Брюксел, към най-проспериращите държави, към цивилизацията. Която, въпреки всичките си несъмнени дефекти, притежава най-ценното качество, носител е на най-великото благо: демокрацията.

На фона на нарастващата заплаха от фанатизираните мюсюлмански пълчища и на имперска агресивност както на Кремъл, така и на Анкара пътят на Запад е единственият маршрут, по който ние, българите, можем да си спестим участта на Украйна или на Кюрдистан.

Доколкото обаче няколко директно и индиректно финансирани от Москва и от Анкара и представени в Народното ни събрание политически партии проповядват национализъм, а служат на задграничните си и враждебни на Европа донори, този ни път става политически все по-обременен. Ето как националисти, русофили и туркофили застанаха рамо до рамо в една фаланга. Обединява ги антиевропейската кауза, която по своите последици е в еднаква степен и антибългарска, и античовешка.

Защо и как, подсказа преди цели три века йерархията на личните, националните и общочовешките ценности, която мъдрият "Портрет на Монтескьо, написан от самия него” обособява: „Ако знаех нещо полезно за мен, но вредно за семейството ми, аз бих го отхвърлил. Ако знаех нещо полезно за семейството ми, но вредно за родината ми, аз бих се постарал да го забравя. Ако знаех нещо, полезно за родината ми, но опасно за Европа и човечеството, аз бих сметнал това за престъпление.”