Не бързайте да хвалите Шеварднадзе

Грузинският президент Едуард Шеварднадзе, лидерът, който получи висока оценка от Запада за това, че е спасил страната от разпад и гражданска война, подаде оставка. Западни политици го засипаха с похвали. Другият, който спечели подкрепата на световното обществено мнение, беше руският външен министър Игор Иванов, който посредничи за оставката на президента.

Ние трябва да вярваме, че Шеварднадзе не е бил заставен да предприеме този ход вследствие на обстоятелството, че грузинската армия се присъедини към протестиращите. Междувременно Русия бе обрисувана като велика сила, която носи мир в размирна държава.

В действителност, руският президент Владимир Путин, този шампион на демокрацията, беше изправен пред избор - руската армия да влезе в Грузия, както направи Сталин през 1921 г., или Горбачов през 1998 г., или да приеме неизбежното.

Бившият британски външен министър Лорд Хоуи говори с възхищение за Шевардназде в програмата на радио Би Би Си, представяйки го като архитект на края на Студената война.

Явно паметта е къса.

Американският държавен департамент също му благодари за това, че "милиони хора, живеещи в бившия Съветски съюз, днес са свободни да следват своите мечти в държави, ангажирани с политически и икономически реформи".

През последните няколко години обаче, народът на Грузия намрази своя президент Шеварднадзе заради тоталния му провал да се справи с икономиката, със сепаратистките движения, с бедността, със здравното обслужване, заетостта, пенсиите, недостига на ток...с всичко.

Когато той дойде на власт през 1992, хората очакваха да се заеме корупцията. По ирония на съдбата, той получи същия мандат, който преди 20 години му възложи Брежнев, когато Шеварднадзе беше Първи секретар на Грузия.

Единственото постижение на Шеварднадзе в това отношение беше, че обогати своето собствено семейство, за което се смята, контролира 70% от икономиката.

Само преди няколко седмици тази "внушителна фигура" на световната демокрация арогантно манипулира парламентарните избори. Той ръководеше Грузия, опитвайки се да балансира корупционните интереси на конкурентни икономически и политически фракции: "Той не се меси много в тяхната работа, дотолкова, доколкото те не застрашават позицията му", ми каза преди месец таксиметров шофьор в Тбилиси.

Хората вярваха на президента, защото те знаеха, че той може да говори с Москва, а грузинците знаят, че поне за последните 200 години, Русия е била основната заплаха за тяхната независимост.

Руското влияние в Грузия бележи подем. С помощ от руснаците, сепаратистките бунтовници в проспериращата провинция Абхазия в западната част на страната, изгониха 80 % от грузинското население, което беше мнозинство там. Русия държи мироопазващи сили в Абхазия; нейни предприемачи изкупиха всички хотели по Черноморския бряг и на всичкото отгоре, руското консулство там издава руски паспорти на всеки абхазец, който се нуждае от документи за пътуване.

Преди "нежните революции" в Централна Европа, Грузия вече сама се беше опитала да организира своя. През пролетта на 1989 по улиците на Тбилиси излязоха демонстранти, които пееха песни и носеха свещи. Съветският съюз изби 22-ма от тях, а хиляди бяха ранени. Г-н Шеварднадзе тогава беше член на Политбюро, но той отрече да е имал каквото и да е участие или да е знаел предварително за действията на армията. Други членове на Политбюро обаче казаха, че той е знаел, че армията ще се намеси.

В очите на Запада, Шеварднадзе беше гарант за стабилност и светски маниери. Не много далеч от Грузия, президентът на Узбекистан Каримов, също се приема като гарант за стабилност, отчасти като държи под ключ 10 000 дисиденти. Владимир Путин също поддържа стабилност чрез преследване на избрани бизнесмени, които поддържат опозиционни партии.

Оставката на Шеварднадзе не е причина да се отбелязват тържествено заслугите му към световната демокрация. Днес е много по - подходящо да си спомним клането в Тбилиси през 1989. Този път предизвикателството пред САЩ и Европа е, вместо да оценяват маниерите на Брежневите динозаври, да покажат, че можем да подкрепим конструктивно смяната на режима, когато тя вече е постигната благодарение на волята на народа, а не толкова от стратезите на Пентагона и Даунинг стрийт.