Не без моята Америка

Наскоро седем видни европейски интелектуалци публикуваха в един и същи ден в различни европейски вестници призив за обновлението на Европа. Сред избраниците нямаше нито един източноевропеец.

Само до преди няколко години толкова много арогантност щеше да вдигне голям шум. Всъщност Хабермас и Дерида дават право на тезата на Ръмсфелд за двете Европи. Различни са само етикетите. Ръмсфелд говори за стара и нова Европа, а Хабермас прави разграничение между ядрото на Европа и все още не-Европа, но съществува ли наистина това разделение?

Отговорът на този въпрос е тясно свързан с един друг въпрос - какво накара новите европейци за подкрепят американския курс на война срещу Ирак?

Това, което свързва нова Европа и Съединените щати е преди всичко общото чувство на уязвимост. След 11 септември 2001 г. за пръв път в историята на Атлантическата общност Западна Европа е в голяма сигурност, отколкото Съединените щати. Непомерното американско военно превъзходство не променя нищо. В света на глобалния тероризъм няма противоречия между свръхсила и свъруязвимост.

Това, което извади от равновесие Атлантическия съюз, бе разликата във възприемането на заплахата от двете страни на океана. След 11 септември Америка се вижда във война, докато Европа продължава да смята за своя най-важна задача осуетяването на войната. В Източна Европа е налице по-голяма склонност да се приемат поне някои от американските аргументи, защото тук чувството на несигурност е по-голямо, отколкото в Западна Европа.

Източноевропейците придават по-голямо значение на НАТО, отколкото западноевропейската общественост. Но в самото начало на "студената война" Уолтър Липман писа: "Стремежът към сигурност и изграждането на империята са двете страни на един и същ медал." Политическите елити в София и Варшава видяха предната страна. Правителствата и обществеността в Париж и Берлин - обратната страна на медала.

Друг мотив за антивоенната линия на Германия и Франция беше опасението, че войната срещу Ирак може да разбуни мюсюлманите, живеещи в страните от Европейския съюз. Нова Европа няма такива грижи. Повечето посткомунистически страни нямат значими мюсюлмански малцинства, а там където ги има, например в България, те са сред най-проамериканската част от населението. Показателно е, че войната изобщо не променя преобладаващия проамерикански ентусиазъм в Косово.

Не само въпросът как трябва да се реагира на заплахите отвори пропаст между Америка и Западна Европа. Спорно е и тълкуването, което се дава на общите ценности. В нова Европа преобладава пълно безразличие по тези спорни въпроси. Екологията стои на дъното на дневния ред в Източноевропейските общества. Международният наказателен съд изобщо не присъства в съзнанието на обществеността, а що се отнася до смъртното наказание, повечето новоевропейски проявяват повече разбиране за тексаската система, отколкото за европейската.

Още по-голяма е разликата в оценката на социалната държава. В Източна Европа все още става въпрос не за изграждането, а за разграждането на държавните социални системи, а що се отнася до пазарното стопанство, източноевропейците неволно го свързват с американския модел.

Затова те не разбират защо Хабермас и Дерида изтъкват като идентификационна черта точно защитата на социалната държава, с която Европа трябвало да се разграничи от Америка.

Друго обяснение за вътрешноевропейското разцепление по иракския въпрос засяга двоякото наследство на 1968 г. В Западна Европа духът на 1968 г. беше антиамерикански и антикапиталистически. В Източна Европа 1968 г. беше антикомунистическа и проамериканска, при което Америка бе символът на демокрацията и свободата. Когато Руди Душхе отиде в Прага, за да мобилизира чешките студенти на борба против буржоазната демокрация и капитализма, те му отвърнаха, че точно това са ценностите, за които се борят.

Това, че част от политическите елити в стара Европа изпадна в антиамериканска риторика, предизвика истински ужас в Източна Европа. За нова Европа антиамериканизмът е само въпрос на лош тон, но и признак
за опасен политически завой. Демократичните реформи, проведени през изминалото десетилетия в Източна Европа стояха под покровителството на Съединените щати. Новата вълна от антиамериканизъм дискредитира следователно не само политиците-реформисти, но и самата политика на реформи.

В един момент, когато много хора в бившите комунистически държави са разочаровани от състоянието на своето общество, легитимираната от Париж и Берлин антиамериканска риторика подкопава целият курс на реформи.

/публикация в германския седмичник "Ди цайт", със съкращения/

Споделяне

Още от