Не е сега моментът за смяна на модела на партийно финансиране

Вълната на популистко говорене, която доминира публичния дискурс от европейските избори насам, не дава признаци на стихване, дори напротив. Последните няколко дни той се съсредоточи около промяна на модела на финансиране на политическите партии. Вместо дебатът да се фокусира върху смяната на конкретния размер на държавната субсидия, изглежда се формира консенсус за пълното ѝ премахване и заместването ѝ с форма на „отворено финансиране“ от страна на бизнеси и физически лица.

Понастоящем нито равнището на дебата е подходящо за важността на решението, нито предложенията на масата биха довели до по-добър за българската демокрация резултат. Това обаче в никакъв случай не означава, че няма нужда от дебат по темата, предвид големия обществен интерес и реакциите на партиите.

Липсите в настоящия дебат

Настоящото обсъждане започна от изнесена от вечерно шоу информация за твърде висока субсидия, без претенция за особено високо ниво на разбиране на законодателството и неговите механизми, но пък с надеждата партиите да бъдат наказани за надвзетото. Любопитното в случая е, че скоростно се породи консенсус сред парламентарно представените партии, че настоящият размер на субсидията (обичайно по 11 лева на глас за дадената партия, но според закона за партиите определяна ежегодно със закона за бюджета) е прекалено голям.

С колко точно обаче финансирането е прекалено голямо, на база на какво изчисление е направен този извод и какъв би бил оптималният му размер, така че партиите да могат да се издържат и да упражняват дейността си, не е ясно. Няма и как да е ясно, защото понастоящем липсва систематичен анализ на проблема, както и изчисление на оптималния размер на субсидията в зависимост от потребностите на партиите за поддържане на предизборните си кампании, кандидатите си, мрежата си и други подобни.

Обсъждането се фокусира върху крайното предложение за субсидия в размер един лев на глас, която очевидно е недостатъчна за покриване на гореописаните дейности, ако остане единствената възможност за това. Оттук дойде и идеята за „американски модел“, който да позволи на партиите да се финансират с каквито успеят да съберат дарения от фирми и сподвижници. Тук пък личи липсата на разбиране как работи на практика американският модел на финансиране на политическите партии – той изрично забранява директните дарения от страна на предприятия и профсъюзи, и залага много ясни ограничения за максималния размер на даренията, в зависимост от вида на кампанията и дарителя[1].

Това разминаване между желания и реалности може да се обясни по два начина – или предложилите този модел наистина не са наясно как работи партийното финансиране в САЩ, или опитват да предложат свой модел, прикривайки го като работещ някъде другаде. И в двата случая обаче е налице подмяна на логиката на финансиране, а резултатът би бил неизбежното ограничаване на партийната система до установените днес партии със силни връзки с бизнеса . Резултат, който видно би имал негативно отражения върху качеството на демократичния процес.

Поглед навън

Не е и необходимо да гледаме чак отвъд океана, за да намерим примери за различните възможности за финансиране и регулиране на партийните финанси. Европейския съюз съдържа доста широк спектър от различни подходи към урегулирането на проблема и, ако е наличен консенсус за промяна на прилагания в България модел, то опитът на различните европейски държави е подходяща отправна точка за такава промяна.

Най-общо почти всички европейски държави прилагат някаква форма на държавно финансиране за политическите партии, а най-често срещаният критерий е именно успехът им на последните парламентарни или местни избори.

Обикновено право на такова имат партии или независими кандидати, взели между 0,5% и 3% от гласовете, както и спечелилите поне едно място в съответното законодателно тяло. Към определянето на самата сума има няколко подхода:

пропорционално на броя гласове или броя места в законодателното тяло, получено от партията;

фиксирана сума за всички парламентарно представени партии;

дял от определена в бюджета за дадената година сума;

комбинация от тези подходи.

Струва си да отбележим, че, въпреки че в повечето държави, където броят гласове е определящ, подобно на България, субсидията на глас е значително по-ниска от 11 лв. Това е резултат от сравнително сходния бюджет, отделен за партийно субсидиране, и големите разлики в електоралната база, което води до разлики в субсидията на един глас.

От гледна точка на настоящия дебат обаче са по-важни моделите на финансиране чрез корпоративни и лични дарения, тъй като именно въвеждането им е на масата за преговори в момента. Повечето европейски държави изрично забраняват даренията от фирми, или поне от фирми, които участват в проекти с публично финансиране или кандидатстват за такива (тук конфликтите на интереси са очевидни). Често срещано ограничение е и приемането на анонимни дарения, както и на такива от чужди държави и публични организации като цяло.

Дания и Малта са единствените, които не ограничават по никакъв начин даренията, а Унгария забранява единствено анонимните. Често има и тавани за максималния размер на отделните дарения.

Не бива да забравяме и прозрачността на партийните финанси – при въвеждането на система, базирана (предимно) на дарения и частна подкрепа, публикуването на публична информация за партийните финанси, размерът и източникът на даренията, както и начинът на тяхното изразходване се оказва особено важно. Тук европейският опит не се различава значително – почти всички изискват източниците на финансиране на парламентарно предоставените партии да са публично достъпни.

А България накъде?

Настоящият текст не си поставя за цел да излага конкретно предложение за промяна на модела на финансиране на политическите партии, тъй като подобна задача е немислима в рамките на статия или едно обсъждане. Не се опитва и да оценява всички последствия, отвъд очевидните притеснения за оцеляването на малките и извънпарламентарните партии, както и състоянието на демократичните процеси.

Длъжни сме обаче да подчертаем дебело, че на този етап дебатът по темата е лишен от експертност и от реални алтернативи, а бързият преглед на прилаганите в ЕС модели ясно демонстрира, че има много възможни подходи. Особено важно е да бъде избран този, който най-добре отговаря на електоралните и институционалните особености на страната.

Засега обаче вместо от експертност и анализ, дебатът е доминиран от популизъм. По тази причина и на този етап е за предпочитане да не пристъпваме към каквато и да било промяна на модела.