mediapool.bg Ти си това, което четеш

Неизбежната отбрана на властта срещу признанието за стабилни и неработещи институции

През седмицата общественото внимание бе привлечено от чисто човешки проблем – в правото си ли е бил един пловдивски лекар, стреляйки по лице, опитало да извърши кражба? Крайността на мненията се подсили от оскъдицата на факти. Но чисто човешкият проблем има строго правен характер и засяга няколко въпроса:

  • защитени ли са в достатъчна степен правата на българските граждани,
  • ако защитата не е в достатъчна степен, кой е отговорен за това – лошите закони или лошото прилагане на законите,
  • необходима ли е промяна и в каква посока?

На пръв прочит властта посегна към най-лесното решение – за да няма виновни институции, виновен се оказа законът. И се почна познатата популистка игра – министър прави комисия, работна група бистри спешни промени, вдига се шум, а после всичко потъва в забвение.

Въпреки познатите похвати на политическо ниво, случаят в Пловдив не е убедителен аргумент да се променя институтът на неизбежната отбрана, разписан в Наказателния кодекс. Първо, проблемите са повече институционални и изискват не законови реформи, а реформи при функционирането на институциите. И това се доказва многократно и многозначително – противниците на съдебната реформа се опитаха през 2015 г. да подменят институционалното укрепване на съда и да отрекат нуждата от отчетна прокуратура с предложения за промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Така лош се оказа наказателният процес, а не прилагащата го прокуратура в доказване на престъпленията. Сега пък ще се променя Наказателния кодекс вместо да се обърне внимание на правоохранителните органи в лицето на МВР и прокуратурата.

Вторият голям проблем, който не можем да отричаме, е че за равенство пред закона в България трудно може да се говори, когато в затънтените части на страната уязвимите групи от възрастни хора са оставени без никаква подкрепа. Така жителите на малко българско село са по-малко равни от живеещите в града. Как тогава ще се приложи измененият НК, ако няма институция, която да го приложи?

Третият проблем е за смисъла от изтърпяване на наказание от осъдените. Наказателната репресия, лишена от социална работа с извършителите на престъпления, затвърждава непригодността им да бъдат част от което и да е общество – т.е. и тук трябва работа от страна на институциите с хората. Но Борисов и Цачева дума не споменават за това, а Главният прокурор говори само кои не са заловените и как не може да им се приложи наказанието.

Промяната на законите под предлог „Хората така искат”/по думите на вътрешния министър/ може да доведе обществото ни дотам, че в бъдещата конституция да пише, например, „мразим циганите, ще има безплатна храна и ток за всички”, защото хората така искат. Но как тогава ще живеят останалите български граждани, които може и да не искат точно това? На този въпрос управляващите също не дават отговор.

За тях писането на закони (без оглед на приложимостта им) е всестранният лек за българското общество.

Но да се върнем на неизбежната отбрана.

Неизбежната отбрана е противодействието на едно лице, което при защита на своите или на чужди права причини вреди на нападателя. Вредите може да са всякакви – от леки като повреждане на имуществото на нападателя - например да му счупи часовника, до по-тежки – да му счупи ръка или най-тежки – да отнеме живота му. Условие да не се превишат пределите на неизбежната отбрана е защитата да съответства на нападението. А в няколко случая, дори и защитата да не съответства на характера на нападението, извършителят пак няма да бъде наказан, ако:

  • нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище,
  • или ако това се дължи на уплаха или смущение у неизбежно отбраняващия се.

Като че ли законът, тоест чл. 12 на Наказателния кодекс, е повече от ясен. А за прилагащите закона също това е повече от ясно, тъй като още през 1973 г.[1] Върховният съд е казал детайлно кога може да има неизбежна отбрана и кога нейните предели са преминати.

Накратко, за да знае всеки български гражданин правата си в случай на нападение, можем да ги обобщим така:

  • институтът на неизбежната отбрана служи за да защитят гражданите правата си и за да се въвлича обществеността в борбата с престъпността. Освен правата на гражданите, неизбежната отбрана се прилага и спрямо държавните и обществените интереси,
  • неизбежната отбрана изисква непосредствено и противоправно нападение от човек. Нападението трябва да се разбира като едно или няколко действия (нахвърляне, връхлитане и т.н.) или бездействия, които пряко и непосредствено застрашават или накърняват държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите. Нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане. Неизбежна отбрана не е допустима при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение.
  • Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона. Затова, когато „отбраняващият се" съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание,
  • Неизбежната отбрана е допустима само когато нападението е непосредствено. Оттук необходимостта точно да се установи моментът, от който нападението е непосредствено, защото от този момент нападнатият има право на самоотбрана. Нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане (не е нужно нападателят да ползва оръжието, което носи, за да се отбранявате. Достатъчно е да видите, че е въоръжен),
  • Налице е продължаване на нападението, ако престъпникът, примерно след кражбата или грабежа, бяга с имуществото, за да се укрие,
  •  Нападнатият има право на активна защита. Той може, но не е длъжен по закон, да се отклони от защита чрез бягство, укриване, търсене помощ от трети лица, държавни органи и др.
  • Неизбежна отбрана е налице до момента, в който нападението е трайно преустановено, без възможност да се възобнови. Всяко действие на нападнатия след това е наказуемо. Неизбежна отбрана може да се приложи не само от нападнатия, но и от всяко трето лице, притекло се на помощ на нападнатия,
  • убийствата и телесните повреди, ако са извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение, не са наказуеми.

Опитът да се задоволят обществени потребности чрез изменение на института на неизбежната отбрана е съпроводен с неуспех. През 90-те години (1997 г.), предвид нарасналата престъпност, се правят промени в Наказателния кодекс, с които се установява, че няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако:

1. нападението е от две или повече лица;

2. нападателят е въоръжен;

3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;

4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно превозно средство или подвижен железопътен състав;

5. нападението е извършено нощем;

6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.

Конституционният съд отменя[2] като противоконституционна редакцията на текста, което го прави неприложим. Остават в действие единствено текстовете по отношение на проникването с насилие или с взлом в жилище и когато нападението не може да бъде отблъснато по друг начин поради равенство в гласовете на съдиите от КС.

В мотивите на КС /казано накратко/ се разглежда правото на живот като основно конституционно право. Като такова, според чл. 28 от Конституцията, посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. Своеобразно средство за защита на личността и правата на гражданите, включително и на правото на живот, е и неизбежната отбрана. Неизбежната отбрана обаче не е право за неограничено засягане на нападателя. Личността и правата на последния продължават да са обект на конституционноправна защита и след като той е предприел непосредствено противоправно нападение. КС приема, че приетата редакцията на НК от 1997 г. ще се прилага едва ли не за всяко нападение, без да се отчитат характера и степента на нападението. Така отблъскващият нападението реално във всеки случай ще надхвърля границите на неизбежната отбрана. Ако, например, е могъл да отблъсне нападението само счупвайки ръката на нападателя, той няма да е длъжен да направи това, а може направо да го убие. Изводът е, че неизбежната отбрана не може изчерпателно да обхване всички възможни случаи и не може и да се разпише изчерпателно в закон, затова конкретиката на всеки отделен случай е важна. Инак се отваря широката врата на произвола – всеки срещу всеки под претекст от неизбежна отбрана.

И докато управляващите с лека ръка посягат на фундаментални институти в правото, Висшият съдебен съвет, председателят на ВКС и главният прокурор отказаха да подкрепят подобна приумица. Това няма да попречи и на управляващите, и на опозиционните законотворци в НС да съчинят поредния юридически неиздържан и неприложим закон, с което да отложат неизбежните потребности от промени в МВР и реална съдебна реформа.


[1] Виж Постановление № 12 от 29.11.1973 г. по н.д. № 11/1973 г. на Пленума на Върховния съд.

[2] Виж Решение № 19 от 21.11.1997 г. на КС.

Още от Анализи и Коментари