Нелицеприятна приказка за един народ

Преди 212 години един народ - на друго място и в друга държава - излязъл по улиците на своята столица и вдигнал революция. Хората много искали да бъдат граждани, а не поданици.

Те превзели Бастилията, а главата на краля се търкулнала на площада, откъсната от тялото под тежестта на гилотината. Урокът, преподаван на няколко поколения в часовете по история, всеки път е звучал различно. Веднъж - като героична драма, друг път - като пример за насилието на масите, трети път - като изблик на желанието за свобода, братство и равенство, а четвърти - като безсмислица.

Но при всеки разказ едно и също нещо се е повтаряло неизменно - онези хора са знаели какво правят. Те са можели да разпознават това, което искат, от онова, което не искат.

Две столетия по-късно други хора - на друго място и в друга държава, ще трябва скоро да избират кой да ги управлява. Изборите - дори и за този народ,отдавна би трябвало да са станали прозрачно политическо състезание. Пред урните - винаги така се е предполагало - застават личности с конкретни и осъзнати интереси: кого подкрепят, защо го подкрепят и какво очакват за себе си. В началото - преди 11 години - изборът наистина беше доста емоционален. Но и при най-силната емоция никога не е избледнявало усещането за интерес. Имаш тръпка към синия цвят, но и знаеш какво очакваш от него. Харесваш червения, но си даваш сметка какво може да донесе той в политиката и правиш избора си.

Днес като че ли наблюдаваме изненада. Голяма група от избирателите харесва нещо, без да знае какво точно е то. Мнозина очакват идването на един цар, който с магически заклинания да прогони злото и да възцари доброто в държавата. Царят - това е пастирът, който е нужен на нашия народ - казал пред една социоложка някакъв пазач на паркинг. Пастир - водач - предводител - вожд...Политическите синоними на думата "пастир" сигурно са много повече. Те - колкото са по-многобройни -толкова по-недемократично звучат.

Те говорят за копнежа на част от обществото да бъде напътствана. Да бъде назидавана. Да бъде освободена от неудобството да носи самостоятелна отговорност. Да не бъде гражданска. Да не бъде критична и инициативна.

Пастир - това е човекът, който се грижи за повереното му паство. Или - човекът, който води на паша стадото. Какво се случи в държавата, толкова различна от онази друга държава отпреди 212 години, че още преди са се е появил образът, вече се чака пастира? Някои казват, че това било разочарование.

Но разочарование от какво? От трудностите? Та те са част от живота ни - и най-голямото доказателство, че съществуваме, щом ги преодоляваме! От липсата на бъдеще? Но нали бъдещето зависи от нашата воля и усилия да се развиваме! От изчерпването на идеите? Но всяко общество преминава през пречистване и открива нови идеи. Тогава - разочарование от какво? Може би от липсата на майката - държава, която да мисли вместо нас и да се грижи за нас? И понеже такава държава повече не може да има - се чака пастир? Не за повече демокрация, не за повече свобода, не за повече инициативност, не за по-висок граждански ръст, а само заради онази сигурност, която има за хранилката си всяко живо същество, за което се грижи пастир. Кои сме ние - всъщност - и какво очакваме за себе си, ако не знаем и не искаме да разберем какво ни се предлага, а вече го предпочитаме?

212 години след романтичната приказка за друг народ, от друга държава и с други навици.