Необходими са задължителни национални стандарти за научните степени и звания*

Насред летните метеорологични върхове и нестихващите протести против или в полза на правителството проблемите на българската наука сякаш са изтласкани в периферията на общественото внимание. Това само по себе си е учудващо, защото науката и изследванията са тези, в които във време на криза трябва да се инвестира. Това важи с особена сила за малки и бедни на ресурси страни като България. Азбучен и красноречив пример са Германия и Русия: едната страна е сравнително бедна на ресурси, но инвестира много в науката, другата разполага с много ресурси, но не приоритизира науката (нека припомним актуалната дискусия за бъдещето на Руската академия на науките).

В края на 2010 година бе приет Законът за развитие на академичния състав. Без да навлизаме в подробности, можем да обобщим, че с него на практика бе либерализиран процесът на присъждане на академични звания и титли. Според наскоро публикувана информация на национален всекидневник, към момента имаме десет пъти повече професори, отколкото преди приемането на закона. Би било заблуждение да се мисли, че това се дължи на скок в научните изследвания. Повече от очевидно е, че това е равносметката от действието на закона и криворазбраната либерализация на критериите за академична акредитация. Подобна бе ситуацията и в северната ни съседка Румъния, която след приемане на аналогичен закон неусетно се сдоби с няколко хиляди нови професори.

На този фон можем само да приветстваме решението на настоящия министър на образованието, проф. Анелия Клисарова, да постави пред обществеността въпроса за действащата в момента система за присъждането на академични звания и научни степени.

Резултат от недостатъчно обмисляне на проблемите в тази система и нейните недостатъци е задълбочаването на процеса на обезценяване на висшето образование у нас, което между другото беше критикувано и от турския посланик миналата година.

Академични звания са професор, доцент и асистент, а научни степени – образователно-научна степен “доктор“ - т.н. “малък доктор” и доктор на науките - “голям доктор”). Образователно-квалификационни са степените “бакалавър” и “магистър”. При настоящата децентрализация всяка научна организация присъжда звания и степени според собствени, различаващи се значително едни от други правила/ “минимални изисквания“. Академичните звания се обвързват със заемане на академична длъжност в съответната научна институция и са валидни само в нея. Научните степени, както и тези на “бакалавър” и магистър”, се признават в цялата страна.

В БАН например кандидатът за професор по математика трябва да има или монографичен труд и поне 15 публикации, или поне 20 публикации, от които поне 10 във влиятелни и авторитетни в международната академична общност списания (или с т. н. импакт фактор, IF), поне двама защитили се докторанти и поне 20 цитирания на заглавия от представените публикации. При това не се допуска участие с публикации, с които е спечелен конкурс за по-ниска степен или звание.

В Техническия университет тези числа са съответно монографичен труд и поне 10 публикации , пет в списания с импакт фактор, един защитил се докторант, десет цитирания, както и изисквания за педагогическо натоварване.

Колегите от някои факултети на Софийския университет предлагаха кандидатите за доцент да имат G-индекс не по-нисък от 6, а за професори – от 10.

В същото време в някои университети професорска титла се придобива единствено с хабилитационен труд, стига да имаш необходимото педагогическо натоварване.

Да оставим настрана липсата на изисквания за IF, за H и G индекси, които на практика отразяват цитируемостта на дадения кандидат. (Нека напомним, че IF (импакт-факторът) на едно списание е мярка за неговата значимост в международен аспект. В България положителен IF имат десет научни списания. “Доклади на БАН” е едно от тях. Ако даден учен има поне h статии, цитирани поне h пъти, то неговият H-индекс е h. G-индексът изразява съотношението между всички публикации на даден автор и броя на всички негови цитирания).

За да стартира дадена процедура (защита или конкурс за академична длъжност), съответното академично звено(катедра, секция) трябва да посочи свой кандидат. Защитите и изборите се провеждат от експертно жури, назначено от ръководителя на звеното. Практика е звеното да се допита относно състава на журито и рецензентите с кандидата, което не само на теория създава предпоставки за злоупотреба. Въпреки че конкурсите за заемане на академични длъжности задължително се обявяват в Държавен вестник, то за учен извън системата на съответното звено е немислимо да очаква добро класиране – или заради проява на негласна “колегиалност” от страна на журито в полза на предварително познат на всички кандидат, или поради изисквания на самия правилник на институцията.

На един от хоноруваните преподаватели във Философския факултет на Софийския университет неотдавна бе казано, че и лауреат на Нобелова награда не може да постъпи на работа при тях, ако не е техен възпитаник.

В момента акредитацията на даден университет, на факултетен или на научен съвет зависи съществено от броя на хабилитираните лица. Това обстоятелство играе съществена роля при вземането на решения от страна на рецензентите и на журито. В една рецензия, например, четем, че въпреки факта, че кандидатът не покрива критериите на звеното, звеното има нужда от хабилитирано лице и затова се дава положителна оценка.

Ако се спрем на защитата на дисертационните трудове за двете докторски степени, също можем да идентифицираме съществени различия в изискванията към защитаващите дисертация. Известен факт е, че изискванията най-малкото в БАН и СУ са много високи и, като правило, защитите там отговарят на високи научни стандарти. В определени университети изискване за заемане на академични длъжности е кандидатът да има единствено степен “доктор“, с което се омаловажава и игнорира степента “доктор на науките”. Или, перифразирайки един бивш министър, със степента “доктор на науките” можеш да се похвалиш само “пред жена си в кухнята.”

По изброените причини не буди удивление вече споменатият факт, че за последните две години броят на доцентите/професорите е нараснал многократно (10 пъти – министър Клисарова, в. “Сега”, бр. 4761 (184) от 09 Август 2013), а рязкото увеличаване на броя на хабилитираните е обратно пропорционално на качеството на преподавателския състав на университетите.

Защо се учудваме тогава на засилващата се девалвация на висшето образование у нас? Защо липсват български университети в световните класации (с изключение на няколко, които в най-добрия случай се нареждат сред първите 500)? Причината е, че присъдените звания/степени в голям брой от случаите са без необходимото покритие.

Преди приемането на новия Закон за развитие на академичния състав (ЗРАСРБ) в края на 2010 г. присъждането на академичните звания и научните степени ставаше по важащи за всички стандарти и се следеше от Специализирани научни съвети (СНС), подчинени на Висшата атестационна комисия (ВАК). С тях се поставяха високи изисквания пред качеството на научната продукция, изразяващо се в IF фактора на статиите на кандидата и броят на цитиранията. Независимо от морално осъдими случаи на злоупотреба и незачитане на Етичния кодекс от страна на ВАК идеята за общовалидни стандарти доказа своите предимства в сравнение с днешната.

В настоящия момент създаването на Национална комисия в ролята на контролен орган би ограничила лавинообразния растеж на броя на доценти и професори. Със сигурност преподаватели от много новопоявили се висши учебни заведения, автори, логисти и spiritus rector на идеята за пълна либерализация не биха подкрепили идеята за единни стандарти. В този контекст може да се отбележи, че немалък брой от тях започва/възобновява научната си кариера в споменатите научни институции след неуспешно представяне пред системата на ВАК. Между другото, не е необходимо да търсим примери в нашето минало; дори и в несравнимо по-големи страни като Бразилия има единни стандарти, под които не бива да се пада.

По думите на министър Клисарова Съветът на ректорите обсъжда единни критерии, включващи общовалидни минимални изисквания към кандидатите. Инициативата би спечелила, ако изискванията бъдат изработени от експертна група с представители на отделните научни направления.

Националните стандарти трябва да бъдат общовалидни за всички научни направления, защото във всички науки съществуват списания с положителен IF и могат да се определят H и G индекси. Помня дискусията си с авторитетен професор по история, който ме убеждаваше в противното.

В настоящия момент обаче въвеждането на национални стандарти може да има единствено препоръчителен характер поради автономията на университетите. Необходим е нов закон, регламентиращ задължителни национални стандарти. Трябва да се обсъди въпросът за контрола на спазването на минималните изисквания и да бъде реабилитирана степента “доктор на науките”.

По примера на германската академична система обявяването на академична длъжност не би трябвало да се обвързва с конкретен кандидат. Когато в даден университет има вакантно място за доцент или професор, редно е това бъде обявено в Държавен вестник. Основен принцип на германските университети и институти е, че никога доцент не става професор в същия университет. Само така науката не закостенява и идеите успешно се разпространяват.

Тук бихме могли да споменем, че законът в Румъния, споменат в началото, беше отменен.

Единствено актът на въвеждането на единни критерии, включващи минимален брой на публикации и цитирания, няма да реши проблема с девалвацията на академичните звания и научните степени, настъпила след приемането на Закона за развитието на академичния състав от 2010 година. Необходими са кардинални мерки в сферата на науката и образованието и с този проблем трябва се обвърже Оперативната програма за наука и образование .

_________________________________________

* Заглавието е на Mediapool. Проф. Ралица Ковачева работи в Института по математика и информатика при БАН.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Одобрявате ли протестите за цените на горивата?