Непогрешим е само Господ, който основа Църквата, а не папата

Ставрофорен иконом, свещеник Станой Андонов, служи в катедралния храм "Свети Александър Невски" от десетилетия. Той е благодарен на Бог за дарбата да пее хубаво. Завършил е Духовната академия. На 3 юли 1969 покойният патриарх Кирил го ръкополага за дякон в патриаршеската катедрала, а през 1972 става свещеник. Отец Андонов е свещеник-мисионер за последните 4 години в Южна Африка, където за първи път Българската православна църква изпраща свой представител. Отецът отблизо познава българската колония в Претория, в Йоханесбург и в Кейптаун. Повечето от сънародниците ни там се заселили след 1989 година. "Родината е далече, но църквата мисли за тях и духовни ги обгрижва", казва отец Андонов за мисията си.

Какви са разликите между католици и православни и защо се стига до разделението на християните преди 10 века?

Това е голяма болка, която в тялото Христово продължава да кърви. Лекуването ѝ може да извърши Господ, който бди, пази своята Църква. Той я основа на земята и Апостолите продължиха Неговото дело. Но тъй като тя е богочовешки организъм, явно благодатта, която почива върху всеки новопокръстен и поел върху плещите си някаква отговорност в църковния живот, били те йерарси или светски лица с ръководни постове, привнасят повече човешки елемент и човешка сила в строежа на тялото Христово. А то е Божествено. Ако Господ не съгради, ние човеците сме слаби да досъграждаме, да довъзпълваме тялото Христово. Раната не заздравява вече почти 10 века, ние сме свидетели на това, че една е вярата, един е Спасителят, Основателят, едно е учението, а ние непрекъснато разпъваме на Голгота всеки ден и всеки миг Христа. Той не иска това. В своята молитва, преди раздялата със своите ученици казва - Аз се молих на Моя Отец Небесен, вие да бъдете едно и ако сатаната иска да ви сее като пшеница, не се поддавайте на това нещо, защото Аз събирам, а сатаната разпилява. Този ден на раздялата на католици и православни е бил през 1054 година. Римокатолическата църква става повече прагматична, а при нас е остава мистиката, кадифето бих казал, повече топлина, повече свободна човешка воля, всеки със своите сълзи доброволно, спазвайки каноните на Църквата, да подпомага нейния духовен растеж.

Мислите ли, че православните трябва да приемат икуменизма, който католиците са въздигнали като принцип?

Църквата, погледната в своя исторически и духовен растеж, тя е икуменика, тя е Вселенска Църква, но Вселенска с един глава - Спасителят. Не може едно тяло да носи две глави, защото това смущава.

Така, като разделението е станало 1054 година, с една делегация от Римокатолическата църква, които са положили един документ на престола на църквата в Цариград - тогава "Света София", с което обединяват дотогавашната единна, Една, Света, Съборна и Апостолска Църква, че не е възможно да имат вече канализиран, общ духовен живот. И те поемат свой самостоятелен път, смятайки, че след като няма глава на Църквата т.е. възнеслият се на небето Господ, трябва да има видим неин глава. Но Христос обеща утешител да запълни Неговата липса и така Светият Дух ръководи и изпълва тази празнина, която Спасителят остави в душите на Апостолите и на всички вярващи през вековете.

Разминаването започва през 589 година на един Поместен събор на испанската църква в град Толедо, където става промяна на Символа на вярата. Символът на вярата е всъщност веруюто на всички християни през толкова векове. Първият Вселенски събор през 325 в град Никея, под патронажа на тогавашния римски император - Свети Константин Велики, приема първите 8 члена от Символа на вярата, а останалите 4 члена се приемат на Втория Вселенски събор в Цариград през 381 година. В Символа е записано, че вярваме в "Една Света Вселенска и Апостолска Църква". Пише, че вярваме в "Духа Светаго, Господа Животворящаго и иже от Отца изходящаго" - съвсем точно е показано и записано как се вярва в Третото лице на Света Троица - Светия Дух. Той изхожда само от Отца, а в Толедо прибавят "изхожда и от Сина" и прибавят думата Филиокве. Филиос на гръцки означава син. Според Светите Отци, създали Символа на вярата, Светият Дух произхожда само от Отца. Така и ние проповядваме, така и ние вярваме. Когато има епископска херотония или се чете Символа на вярата, когато се кръщава някое невръстно дете, свещеникът и епископът дават Символът на вярата да го чете този, който присъства, свидетелства от името на невръстното дете.

Поводът за създаването на Филиоквете е желанието да се привлекат към Църквата вестготите, арианите. Според арианството, Синът не е равен на Отца. За да се премахне този спор и да се декларира тяхното равенство, испанските теолози съставят тезата за изхождането на Светия Дух и от Сина и въвеждат като неин символ думата Филиокве.

През 7-8 век, испанското нововъведение се разпространява най-вече във франкската държава. Негови горещи застъпници стават тогава франкският крал Карл Велики и франкските епископи. През 809 година пък на друг събор в град Аахен, Карл Велики потвърждава правилността и законността на Филиоквето. Папа Лъв ІІІ, който живее по това време, категорично се е противопоставял заедно с източните църкви и изобличил това чисто еретическо нововъведение. През 9 и 10 век, това учение все повече се разпространило в западноевропейските църкви. 1014 година папа Бенедикт VІІІ окончателно утвърждава Символа на вярата с прибавката на филиоквето. Ето така започва тази тежка ерес, която забива остър нож в тялото Христово.

Хората си казват - това се е случило преди толкова време, но как това се отразява днес?

Тази болка още тогава е започнала много дълбоко да засяга тялото Христово и във времето тя се усилва още повече. Особено в този момент, когато се правят опити по икуменически път да се постигне единство на Църквата. По този начин обаче ми се струва не е възможно. Защото само с любовта, колкото и силна да е тя и колкото да може всички грехове да покрие, в края на краищата те са направили един самоволен, личен акт. Със също такъв акт, те трябва да дойдат в единението на Светата Една Съборна и Апостолска Църква, като отново представят личен документ, декларация подписана от главата на Поместната Римокатолическа църква, че те след толкова векове на страдания, на болка, на духовен плач, са осъзнали своята грешка и молят за прошка.

Единствено по пътя на покаянието и на изповедта ще възвърнат отново мира и единството в Църквата. За това преди подобно покаяние, ние не ги приемаме и няма да ги приемем.

Първият Ватикански събор, който те имат за Осми Вселенски събор, но на който са участвали само римски епископи и кардинали, и решенията на този Поместен събор не са задължителни за цялата Вселенска икуменическа Църква, се състоя на 8 декември 1869 година. Там са участвали 746 представители, а на 18 юли - половин година след това, през 1870 година с 533 гласа срещу 2 против и останали 211 души, които напускат събора, се приема догмата за папската непогрешимост. Според него, когато папата говори "екс катедра", т.е. при изпълнение на своите пастирски и учителски задължения към християните католици, той е непогрешим. Но непогрешим е само Господ, който основа Църквата. Всички останали са грешни люде. Непогрешимост има само тогава, когато ръководителите, главите на всички Поместни църкви в целия свят свикат по свое съгласие, доброволно, бъдещ събор и присъстват представените и записани въпроси, които се разглеждат, било догматически, било литургически, било църковно-правни и след събора се приеме резолюция, подписана от всички делегати, подпечатана. Само решенията на Вселенския Събор имат санкцията на непогрешимост. Всичко друго е от лукаваго.

Върховенството на Римския папа над целия християнски свят, противоречи на установеното от Христа Съборно начало. Съборното начало означава доброволното присъствие на всички глави на Поместни църкви. И само Вселенската Църква, както казах, има акта на непогрешимост. На Римския епископ обаче, се признавало и сега се признава, първенството само по чест. Защото тогава той е живеел в столицата, където е била Римската империя и се именувал "примус интерс парес"- "пръв сред равни", поради факта, че е столичен епископ на световния античен център. Още през 3 век и особено 4 век, някои западни църковни писатели започват да лансират идеята, че църквата има освен невидим, но и видим глава. И именно Римският епископ е този видим глава на църквата, защото като архиерей бил пряк наследник на Свети Апостол Петър, който проповядвал в последните си дни именно в Рим. Политическите събития от 4 и 5 век допълнително способстват за утвърждаването на аспирацията на Римските папи за върховенство на целия християнски свят. В този период на неспирни варварски нашествия, единствено те - западните страни, се оказали като поборници и закрилници на вярата, с което пък си изграждат голям авторитет сред западните християни. Но на 4 Вселенски събор през 451 година се приема 28 правило или едно от правилата, с което се потвърждава равенството между Константинополския и Римския патриарси, което обаче и до днес не се спазва от Римската църква.

Светските аспирации, които те проявяват, започват в 755 година, когато се поставя началото на папската държава. За каква държава говори, за каква светска власт говори един първосвещеник с духовни грижи, когато сам Спасителят Господ Иисус казва, "Моето царство не е от тоя свят"?

Този стремеж започва да се подхранва и да се увеличава след като франкският крал Пипин Къси подарява на Римския папа всички територии на Равенския екзархат и едва през 12 век при Инокентий ІІІ се създава папска държава. През 9 век се появяват на бял свят т.н. лъжеисидорови декреталии, според които папата като приемник на Свети Апостол Петър има пълната власт над църквата. Той е неподвластен на светската власт, а висшата законодателна и съдебна власт на църквата принадлежи не на Съборите или на някакви митрополити, а единствено на папите. С това папската власт се поставя над властта, над авторитета на Вселенските събори. През 9 век, времето когато Свети цар Борис Михаил, нашият покръстител, живее и устройва своята държава. И за да бъде легитимиран тогава пред европейските държави, което ние и днес също гоним, така да се каже да влезем в ЕС, тогава Свети цар Борис провежда една кореспонденция между папа Николай І и Цариград, като поставя въпроси на които иска да се отговори чрез пратеници. След като праща и посреща тези видими пратеници, едни духовни лъчове на две места, той ги сравнява и на своя Коронен, Княжески съвет сравнява отговорите на поставените въпроси и избира най-благоприятното и най-възможното за устройството на новата българска църква, тъй като вече той е покръстен.

Този папа Николай І дори въвежда специална клетва и декларация на новоръкоположен свещенослужител за вярност на папския престол и безпрекословно подчинение на папата. За какво говори това? Това говори за гордост житейска, а гордостта, както учи Църквата и както е, представлява майка на всички пороци, а смирението е майка на благодатта, майка на добродетелите. Смиреният тежи повече в очите на Господа. За това Той сам казва - "На горделивите Господ се противи, а на смирените дава Своя благодат". Ние още от сътворение знаем, че ангелът деница, най-светлият ангел е падал, защото се е възгордял, искал да стане като Бога, и Господ го сваля и той става последният ангел т.е. става демон със свои духовни полкове, водители на тъмните сили.

В какво още се разминаваме с католиците?

По доста неща се разминаваме с Римокатолическата църква. Едното от тях е приемането на свето Причастие. При тях и сега все още западните християни се причестяват само под един вид - само с тялото Христово, а с кръвта Христова се причестяват само духовниците. А Христос на тайната вечеря, когато се разделя със своите ученици в горницата, Той ясно казва - Вземете яжте, това е Моето тяло на Новия завет. Като взе чашата и каза - вземете пийте, това е Моята кръв, която се пролива, кръвта на Новия завет, за вас за опрощаване на греховете. С кое право те ще лишават християните и от кръвта Христови? Тогава Христос защо остави този спомен? И казва на своите Апостоли - това правете за Мой спомен! И това във времето до днес ние го правим и спазваме. Има и още различия. Например през 12 век започва да се възстановява учението за непорочното зачатие на Света Богородица, т.е., че у нея липсва едва ли не първородния грях. А тя е родена също като човек и добре знаем, че само Един Бог е безгрешен. Това еретическо учение е въведено като задължителен догмат за Римокатолическата църква, приет на епископски събор на 8 декември 1854 година. Според този догмат Света Богородица е обявена за съизкупителка на човешките грехове и дори равнопоставена с Христа, с когото на равно участва в спасението на човешки души.

Изкупител на греховете е само Спасителят, никой друг не може да бъде.

Друго разминаване е учението за чистилището, за така наречените индулгенции, за свръхзаслугите на Христа и на Светиите, чиито многобройни и добри дела по време на земния им живот са били събрани в някаква специална съкровищница, от която видимият глава -папата може да черпи, сякаш с някакъв черпак, в полза на живите вярващи. Учението за свръхзаслугите даже се превърна в догмат през 1343 година, санкциониран е от папа Климент VІ. Учението за чистилището пък е в пълен разрез с Христовото свидетелство за неизбежния Страшен съд, който дори и ангели не знаят кога ще стане. Както и Христос казва, само Моят Небесен Отец знае деня и часа, когато ще дойде Синът човечески отново, да съди и живи, и мъртви, и Неговото царство няма да има край. След който праведните, според Неговата Божествена отсъда, ще наследят царството на Бога, а грешните ще отидат в огън вечен, приготвен за дявола и неговите ангели. А т.н. индулгенции толкова актуални през кръстоносните походи са едно кощунство, една чиста търговия с тайнството свето Покаяние и Изповед.